Основният орган на сексуалния живот и задоволяването:
Никой не може със сурогатите на органите и тялото си наред с неговите ерогенни зони да задоволи скритите желания в себе си. Всъщност желанията непрекъснато фигурират  в мозъчната дейност. Тяхното оттичане и превръщането им в спокоен отток се възприема като задоволяване, защото осигурява на организма така нужния му есенциален покой. Никой не би могъл да живее извън сферата на напрежението - самият живот и действията породени от жизненото ни функциониране поражат промени и напрежение, както в мозъчвата ни дейност и несъзнавана вътрешност, така  в околния свят. Както вътрешните, така и външните действия и движения осигуряват непрекъснатото напрежение на функциите, което способства за зареждане на нагонните функции. Те са нормални екзекутивно-императивни вътрешни функции, които на свой ред изискват действия, осигуряващи психично-физиологична хомеостаза и задоволяващи изискванията по оттока на напрежението. В тази връзка нито един екзекутивен и сетивен орган не би могъл да доведе до удовлетворение сам по себе си, независимо от манипулациите и условията, които действат върху него. Това задоволяване е единствено функция от вътрешната нагласа за удовлетворяване на вътрешните дразнители, валидна за функционирането на нервната дейстност при човека. При животните, както и при човека тази нужда от вътрешно удовлетворяване на раздразите е подсъзнателно регулирана и не подлежи на пълен съзнателен контрол, тъй като съзнателните нужди в тяхните външни условности и конвенции не отговарят и не покриват подсъзнателните нужди на организма.
В тази връзка основен инструмент на сексуалното задоволяване, което само по себе си се корени като вътрешно по произход, макар и облекчено от външни обекти са прерогативите на мозъчната дейност. 
Желанията в зародиш влизат в съюз със съзнателната изява на мисленето, което реализира сексуалната фантазия, план и начин на удовлетворение в зависимост от зададената тема на вътрешния нагон и на конкордантното му неосъзнато желание.
В тази връзка продължителността и контрола на сексуалната възбуда не произлиза от спецификата и особеностите на екзекутивните органи, а е изцяло функция от обработката на желанието за удовлетворяване. Колкото това желание е необработено и неподложено на психическа трансформация, толкова по-бързо и императивно идва възбудата, оттичането и покоя. Удовлетворителният процес е кратък. Колкото желанието за удовлетворяване е отложено, трансформирано и преработено с сложни схеми на удовлетворяване и задръжка, толкова по бавно и мъчително настъпва възбудата. Оттук и капацитета на желанието остава огромен и незадоволителен, с което се обезпечава дългият възбудно-удовлетворителен процес.
Психичната съзнателна и несъзнателна дейности могат в съюз или не да осигурят невероятни иновативни начини за сексуално удовлетворяне, стига предварителната нагласа на психичната и мозъчна дейност да са потвърдили нови начини за задоволяване или нови екзекутивни органи за възбуда и загасяне на възбудата. Така например при воайорите, възбудата настъпва, когато екзекутивен орган са очите, а не половите органи. ТОва показва голяма роля на сетивата и възможността произхода на възбудата да е различен, но неговата природа да се уравнява на психично ниво в еднакви задоволителни еквивааленти от мозъка при човека. С други думи начините за удовлетворяне, пътищата и броя на екзекутивните органи са много, но механизма на задоволяване в мозъка е само един единствен. Този механизъм е нервно импулсното изпразване и е приоритет само и единствено на мозъчната биологична тъкан. Задоволяване не би могло да настъпи ако раздразите не попълваха депата на заряд в мозъка и после пак там не изпразваха своето напрежително съдържание.
Смисълът на настоящите разсъждения  е да предотврати допълнителна и патологична фиксация от страна на мъже и жени върху техните екзекутивни органи за изпълнението на сексуалната възбуда. Всеки неправилен психологичен подход към функционирането на сексуалния нагон дава дефекти в реализирането на възбудата и нейното оттичане.
Споменатото разреждане на възбудата при психичното трансформиране на сексуалната енергия в мисловни схеми  и фантазии не може да се постигне с честа смяна на партньорите освен когато не се цели очакване на нови реакционни схеми с смяна на стереотипите в моментите когато новостите наистина са ерогенни дразнители. По скоро разреждането дава възможност за удължаване на възбудния процес, отлагане на оттичането и пертурбационно, експлозивно оттичане, което носи по-голямо удовлетворение и на двамата партньори, по-дълг контакт, по-продължителна взаимност и падане на множество психологически бариери, което от своя страна носи допълнителни ползи в по-пълноценното съпреживяване на оргазма.


Инцестните комплекси при Фройд:

"Едипов комплекс".
Едиповият комплекс се състои в желанието на всяко момче да осъществи сексуален контакт с майка си. Пречка пред осъществяването на това сексуално желание обаче е бащата, и момчето се стреми да премахне тази пречка. Детето усеща, че бащата в никакъв случай няма да позволи да се осъществи това желание, и ще му попречи като го накаже. Наказанието, разбира се, ще бъде такова, което ще попречи на осъществяването на желанието, а именно наказанието ще се изразява в кастрирането на детето. Т.е. в детската психика се появява представата за кастрация от страна на бащата.
Момчетата изпитват страх, че ще бъдат наказани ("кастрирани") от бащите си за
тайната им любов към майката. За да отпадне страхът от кастрация, трябва този конфликт да бъде разрешен. За да избегнат конфликта, към 6-7-годишна възраст момчетата потискат /изместват от съзнанието си/ сексуалните желания към майката, и започват да се идентифицират безсъзнателно с бащата първо поведенчески, а по-късно - приемайки неговите черти и ценности. Тази идентификация се нарича "идентификация с агресора" и в резултат на нея момчето придобива голямо количество ценности, морални норми, модели за мъжко поведение.
Окончателното подтискане на желанието за сексуален контакт с майката може да стане едва в началото на следващия възрастов период - латентния период. По този начин се разрешава "Едиповия комплекс". Неразрешеният "Едипов комплекс" при момчетата има пряка връзка с мъжката хомосексуалност.

"Комплекс на Електра".
От началото на фаличния стадий момичетата осъзнават, че нямат пенис, както техните братя и баща, и в тях се появява завист към пениса и желание да имат пенис. Завистта към пениса е аналог на страха от кастрация при момчетата на същата възраст /поради тази причина Фройд е най-омразната личност за феминисткото движение/.
Момичетата започват да изпитват възмущение, че майка им ги е родила без пенис /или е отнела пениса им наказвайки ги за някакво прегрешение/, и започват да показват враждебност към майката и  желание да обладават бащата. С течение на времето /към 6- 7-годишна възраст/ момичетата започват да подтискат привързаността си към бащата заради неговата недостъпност и се идентифициратс майката, приемайки нейните ценности и по този начин получавайки символичен достъп до бащата /което пък увеличава шансовете им някой ден да се омъжат за човек, приличащ силно на бащата/. По този начин при момичетата се разрешава т.нар. "Комплекс на Електра", който е разновидност на "Едиповия комплекс" при момчетата. Така или иначе обаче супер-егото на жените е развито в по-малка степен поради чувството за непълноценност, което изпитват заради липсващия им пенис.
По-късно някои жени изпитват силно желание първото им дете да бъде момче, което се тълкува в психоанализа като желание за заместване на липсващия пенис.
Поради тази своя идея Фройд е една от най-омразните личности за феминисткото движение. Една от неговите най-известни последователки - Карен Хорни - възмутено отказала да се съгласи с тази идея, и създала по-късно своя разновидност на психоанализа, в съответствие с която не жените завиждат на мъжете за наличието на пенис, а обратно - мъжете завиждат на жените за това, че нямат такъв полов орган като жените.
"Комплексът на Електра" протича по-безпроблемно и по-малко конфликтно, отколкото "Едиповият комплекс" при момчетата. Неразрешеният "Комплекс на Електра" при момичетата е свързан пряко с появата по-нататък на чувство за сексуална вина.

Неразрешените своевременно детски комплекси Фройд разглежда като причина за поява на неврози по-късно.
Чрез идентификацията с ценностите на родителя от същия пол детето безсъзнателно усвоява моралните правила в обществото. Тези именно морални правила представляват третия компонент на психиката, а именно т.нар. от Фройд
"Свръх-аз".
В най-общ план "Едиповият комплекс" може да се разглежда като конфликт  между природното и културното /биологичното и социалното/ в човека.
Най-оспорвано и критикувано от обществото и научните среди е схващането у
Фройд за инцестната природа.

В резултат на собствените биографични събития, във Фройд постепенно се
оформят няколко основни идеи за развитието на психиката.
Главната идея на класическия психоанализ е че сексуалността, желанието за осъществяване на сексуален контакт, е основната причина за поведението и основен механизъм на функционирането на психиката, а следователно и за промените, които настъпват в нея /т.е. за развитието на психиката/.
Втора главна идея във възгледите на Фройд е: хората живеят в съобщности от големи групи, но всеки човек желае така или иначе да реализира в максимална степен своята сексуалност. Това обаче не е възможно, тъй като ако всеки човек започне да осъществява сексуални контакти по начина, по който го подтиква неговото подсъзнание, човешкото общество ще се разпадне. Следователно, хората се намират в съревнование /конкурират се/ за задоволяването на своята сексуалност. Следователно, другите хора така или иначе ограничават сексуалността на отделния човек. За да може да съществува обществото в неговия цивилизован вид е необходимо обществото да има механизми, с които да ограничава сексуалността на отделните индивиди, т.е. ограничаването на сексуалността на отделните членове трябва да става по точно определени правила /моралните правила/, които за да могат да функционират трябва задължително да станат компонент от психиката на индивида /компонентът "Свръх-аз"/. Ето защо развитието на психиката протича в три посоки:
а/ като развитие на сексуалността /"То"/;
б/ като усвояване на правилата, ограничаващи сексуалността /усвояване на
моралните норми /"Свръх-Аз"/;
в/ като развитие на баланса между сексуалността и правилата, които я ограничават /"Аз"/.
В процеса на развитието на психиката ролята на съзнанието /"Аз"/ непрекъснато
нараства, като съзнанието се стреми да стане независимо от инстинктите, но това никога не може да стане изцяло. Най-голямата възможна независимост на съзнанието от инстинктите настъпва в "гениталния" стадий на развитието, който е най-висок и последен. Т.е. развитието представлява взаимодействие между инстинкти и биографични събития (които травмират непрекъснато индивида).
И тъй като тези компоненти на психиката се изграждат окончателно по време на детството, те в най-голяма степен предопределят по-нататъшното поведение на възрастния човек.
Ограничавайки сексуалните желания на отделните индивиди, обществото неизбежно ги травмира, поради което възникват различни психични болести. Нещо повече, всички психични болести са резултат от травмиращото въздействие на обществените правила, които ограничават сексуалността на отделния индивид.
Трета главна идея в теорията на Фройд е, че по време на индивидуалния живот на човека сексуалността се развива, като на зоните на тялото, чието стимулиране предизвиква сексуално удоволствие, не са едни и същи през целия живот, а се променят: в едни периоди от живота си човек получава удоволствие от стимулирането на едни ерогенни зони, а в други периоди - от стимулирането на други ерогенни зони.
Освен това сексуалният инстинкт не е един, а това са няколко инстинкта, всеки от които е свързан с определена част на тялото, наречена ерогенна зона. Ерогенните зони са източник на психично напрежение, а докосването до тях намалява напрежението и предизвиква приятни усещания. Сексуално удоволствие се получава не само от стимулирането на зоната на половите органи, но и от стимулирането на много други зони от тялото, които нямат нищо общо с половия инстинкт и половите органи.

За Фройд угасването на интереса на индивида към света и оттеглянето му в състояние, наподобяващо положението на плода в майчината утроба (свит на кълбо, на топло, тъмно и тихо), се определя като спане, а психичния живот по време на това състояние се нарича съновидение (сън). В такъв случай е логично да се запитаме каква е функцията на съня по отношение на спането, защото в повечето случаи се счита, че той му пречи, прави го непълноценно. Отговорът на Фройд е, че сънят не е смутител на спането, а негов пазител, отстраняващ смущаващите го дразнители. На нас ни се струва, че сме щели да спим по-добре, ако не е бил сънят, ала това е заблуждение; в действителност без него изобщо нямаше да спим. Негова заслуга е също, че се явява като реакция на психичния дразнител със задачата да го отстрани, за да може спането да продължи. Следователно сънят възниква от две конкуриращи се тенденции – едната желанието за спане, оставаща постоянна, а другата се стреми да задоволи някакъв психичен дразнител като доказателство, че сънят е смислен психичен акт с две основни характеристики – осъществяване на желание и халюцинаторното му изживяване. За да достигне до тези заключения Фройд се съсредоточава не върху външния, повърхностен слой на съновиденията, а върху тяхното вътрешно съдържание, което може да бъде дешифрирано едва след тълкуване. Нещо повече, за него съновиденията са само “параван и фасада”, зад които се крият “латентните” идеи , а отвъд тях лежат влеченията, които хората са изпитвали, но които те не са могли да реализират в съзнателното си поведение и не са искали да признаят поради това, че са ги намирали за отблъскващи и аморални. Бидейки изтласкани, подобни неприемливи за реалността и социалните норми (“Свръх – Аз – а”), импулси и желания, се съхраняват в системата на несъзнаваното от където, макар и несъзнавани, те продължават да се стремят да проникват в съзнанието и да влияят върху поведението. Препятствани или лишени от тази възможност, те предизвикват емоционално напрежение, което може да се редуцира и прояви във вид на съновидения, невротични безпокойства, страхове и тревоги. В този смисъл съновиденията са своеобразни външни “проекции” на неудовлетворени желания.
В огромното разнообразие от мистични и фантастични проявления на психичната активност Фройд търси сходства и различия. Констатира, че преживяванията по време на сън са неструктурирани, дезорганизирани, хаотични и странни. Това са несвързани помежду си картини, по-често безсмислени и предимно представени във визуална, зрителна форма. Независимо от това, в момента на съновиденията, преживяванията се възприемат от нас самите като едно смислено цяло. Това, което се явява в съновиденията най-често с помощта на зрителни образи, Фройд нарича “манифестирано съдържание”, а онова, до което може да се достигне след психоанализ или тълкуване, той обозначава като “латентно съдържание” или “латентни мисли”. Връзката между тях не е непосредствена или праволинейна, а изключително сложна, многозначна, и нееквивалентна. Съновиденията са своеобразен начин на психично отреагиране на несъзнаваните и нереализирани в поведението на индивида мотиви, т.е. съновиденията играят ролята на частичен “катарзис” в условията на отслабване на контрола от страна на съзнанието и цензурата, на намалено противодействие от страна на външни фактори. Изтласкването като основна причина за тяхното забравяне не се споделя. Ако това е правдоподобно за животните и за децата, то картината при възрастните е далеч по-сложна, заради интернализиранинте им вътрешни социални и културни норми. В по-малката си част съновиденията възпроизвеждат преживявания и впечатления от деня преди сънуването, докато в преобладаващата си част те нямат нищо общо със случилото се през деня.
Освен връзката с “остатъците от деня” съновиденията демонстрират и връзка с афективно наситени мисли и интереси, наречени “комплекси”, чието въздействие в момента е неизвестно, т.е. несъзнавано. Нещо повече, тези “комплески” са предимно от либидно (сексуално) естество и са универсални според Фройд за всички хора поради тяхната филогенетична обусловеност. От тук следва и универсалността на символите, образите и посланията в съновиденията.. Разбира се при прилагане метода на свободните асоциации, който се явява основна техника за тълкуване, Фройд установява съпротивата на пациентите пред усилията и необходимостта да се “прозре” скрития и завоалиран импулс, на който симптомите са заместител. Тук стремежът чрез техниката на свободните асоциации към елементите да се предизвикат други заместители, от които да се отгатне, да се стигне до несъзнаваното. Така установяваме, че сънят като цяло е изопачен заместител на нещо друго, несъзнавано и че задачата на сънотълкуването е да открие това несъзнавано.
Сега съпротивата, на която се натъква тълкуването на съновиденията, Фройд определя като “цензура”, а арсенала от средства за цензуриране на латентните мисли (смекчаване, наподобяване, намекване, загатване, пропускане, смяна на акцентите и др.) той представя като процес на “преместване” и “сгъстяване”. На цензура подлежат всички импулси,
представи, мисли и въжделения, удовлетворяването на които е неприемливо и осъдително от социално - културна и морално гледна точка. Изопачаващата дейност на цензурата, осъществявана с помощта на преместването и сгъстяването, Фройд поставя в зависимост от скандалността и неприемливостта на подбудите и латентните мисли, както и от императивността на самата цензура в момента. Превръщането на латентната мисъл в манифестираното съдържание в съновиденията Фройд нарича “работа на съня”, а обратния път отрежда на “тълкуванието”, от което не се нуждаят детските или онези съновидения при възрастните хора, където е налице очевидно превръщане на подбудите в халюцинаторни зрителни образи. “Работата на съня” се осъществява посредством три механизма или функции – тези на изместване, сгъстяване и превръщане. Допълнителните изменения чрез съновната работа в сънищата наричаме съновно изопачаване и точно то трябва да бъде отстранено от тълкувателната работа.
Механизъмът, с помощта на който се подсилва изопачаването в съновиденията, Фройд вижда в превръщането на латентните мисли в предимно зрителни образи. За Фройд това са своеобразни регресии във времето на Аз – а, в резултат на които се достига до примитивен нарцисизъм и до халюцинаторни удовлетворявания на желанията. Господство на “езика на зрителните образи” обяснява разширяването на възможностите за разрешаване на конфликтите, за примиряване на противоположностите и за откриване на нови алтернативи. В помощ на цензурата и за целите на изопачаването Фройд привлича и “символиката в съновиденията”, заимствана от философа Шернер употребявана в смисъл на “заместване, изобразяване, загатване и подмяна”. Фройд определя постоянната връзка между съновния елемент и неговия превод за символна, а самият елемент – символ на несъзнаваната съновна мисъл. Символизацията е пределно специфично изопачаване, тъй като в съновиденията благодарение на нея се разрешава не реалният конфликт, породил емоционалното напрежение, а подобен, представен в символична форма в тях. Важно е също така да се отбележи, че основаващото се на символи тълкуване не може да се замени от асоциативната техника или да я замести. Той я допълва и носи полза само в съчетание в нея. В крайна сметка сънят не символизира какво да е, а само определени елементи от латентните мисли. В стремежа си да избегне констатираната съпротива при анализа на възрастни пациенти, Фройд се обръща и привлича за анализ детските съновидения с надеждата, че със своята непосредственост и еднозначност, със своята яснота и краткост те ще помогнат да се разкрият важни закономерности и да се направят “общовалидни изводи” и за възрастните хора. Отделно анализира спомените от детството като източник на съновиденията в последствие и в зряла възраст. След анализа на цялата колекция от детски съновидения Фройд формулира първичната и основната им функция – удовлетворяване на желанията, като латентен мотив на съновиденията са самите желания на децата, а тяхното манифестирано съдържание – халюцинаторно преживяване на желанията. Тази си теза Фройд разпространява и върху зрелите хора, с което навлиза в областта на психологията на нормата, използвайки обяснителните възможности на механизма на изтласкване, открит при терапия на неврозите, в следствие на което се получава, че хедонистичната функция на съновиденията сякаш е единствената и абсолютна тяхна функция. Фройд намира прилика и сходство между съновиденията и езика на фантазиите – “сънища наяве”, съдържанието на които се диктува от егоистичните стремежи на индивида към успех, доминиране и власт или от неговите еротични въжделения. Абсолютната егоистичност на съновиденията Фройд подчертава с това, че в тях главната роля винаги принадлежи на сънувалия, а не на другите “персонажи”.
Привлякъл анализа на детската сексуалност като възможно обяснение на съновиденията, Фройд допуска по – общо и много по – дълбоко заключение, а именно: “несъзнаваното в психичния живот е инфантилното”. С тълкуването на съновиденията по този начин, Фройд достига до обособяването и разграничаването, макар и все още не напълно определени и точно вербализирани, на два вида несъзнавано – остатъците от деня и несъзнаваните пориви и желания. По – късно ще ги видим като съдържание на “Аз” и “То”.
Фройд е бил озадачен от начина, по който съновиденията боравят с противоречията и противоположностите в латентните мисли. Те, както и алтернативите (“или – или”), изобщо не се представят обективно в съновиденията. Една от характерните особености на съновиденията е тяхната “архаичност”, т.е. връщане към предишни периоди от развитието, разравяне и актуализиране на впечатления и преживявания дори от времето на латентния период, като е използван езика на образите, емоциите, символите и др. Това е съвършено естествен резултат от теоретичната схема на Фройд, според чийто принцип всеки индивид в онтогенетичното си развитие повтаря в съкратен вариант филогенетичното минало на рода.
Свободата да преживяваш мислено не състояли се събития , като в игра да разменяш местата на реалното и въображаемото , да не се съобразяваш с времето и пространството, да съществуват единно противоречията и противоположностите, наистина е “безценният дар” на съновиденията.

Сънят е физиологично средство за домогванията на Аза във властта на желанията, останали незадоволени. Сънят според Фройд е компромис, който пази покоя, обработва несъзнаваните желания във форма, която е полузадоволителна и насища нагоните, за да може спящия да запази интегритета на сънения си покой. В този смисъл той е инстанция, която е изцяло подвластна на несъзнаваното и подсъзнаваното. 

Заключение и значимост на Фройд:

Фройд създаде науката психоанализа, която фундаментално промени отношението на хората към психиката и съзнанието. Няколко авторитетни проучвания го обявяват за най-влиятелния мислител на XX век., сочи се и за най-цитирания автор във всички научни области взети заедно.

Фройд открива, че съществуват процеси в човешката психика, които се оказват по-мащабни и дори по-важни от рационалното ни мислене. Това са несъзнаваните психични процеси.

Днес голяма част от другите науки - като когнитивната невронаука, приемат идеята, че почти 90% от човешкия ум функционира несъзнавано. Това днес се знае категорично и има статуса на факт, а не е просто една от гениалните хипотези на Фройд.

На практика това означава, че човешкото поведение, емоции и въображение са движени от несъзнавани процеси - фантазии, страхове, вярвания, схеми на отношения с другите - и те са много важни за човешката адаптация към света. И най-важното - благодарение на несъзнаваните процеси на мислене е възможно човешкото мислене и познанието изобщо.

Друго важно нещо, което наследяваме от Фройд, е, че тези несъзнавани процеси в голяма степен срещат реакция от други инстанции в мисленето, които се опитват да ги блокират, отстранят или замъглят. Това виждаме и в ежедневието си, като се опитваме да омаловажим или отречем неприятните усещания. Фройд ги нарича защитни механизми на ума, които участват във вътрешните ни психични конфликти.

Друг момент, който е също толкова актуален и днес, е за междучовешката основа на психиката ни. Казано просто, човек има нужда от другия в процеса на порастване, за да може може да се справя с базисни неща като регулирането на силни преживявания, каквато е тревогата например.

Още от най-ранна възраст ние изграждаме модели на взаимодействие с важните за съществуването ни хора. Първообразът на тези модели са взаимоотношенията с родителите. Те се оказват много съществени и макар и да се променят с порастването, в моменти на силен стрес и травматични преживявания се реактивират в психиката ни.

Това, което психоанализата и хуманитаристиката в цялост наследяват от Фройд, е неуморното търсене на смисъл.
Всеки елемент от човешкото поведение има смисъл, и този смисъл може да бъде разбран, казва Фройд. Оттук следва и че той може да бъде реконструиран и представен пред човека, а това вече има терапевтична стойност.

И така психоанализата и днес е жизнена, широко практикувана и добре работеща терапия. Сега тя включва в себе си не само класическия психоаналитичен подход с използването на дивана и сесии четири-пет пъти в седмицата, но и различни модификации, които най-общо се наричат "психодинамични психотерапии".

С тези приноси Фройд продължава да бъде една от най-съществените фигури на нашето време.

Литературни източници:

1. Зигмунд Фройд. „Психология на сексуалността“ Изд. Христо Ботев, София, 1991

2. Зигмунд Фройд. „Отвъд принципа на удоволствието“ Изд. Наука и Изкуство София, 1992

Много сериозно си се заел да ги изучаваш.