Прочетен: 1208 Коментари: 3 Гласове:
Последна промяна: 09.12.2008 10:14
Стоиш до мен,
светът е празен в нашите очи,
само ний сме пълни като есен,
с пенлива кръв,
с души разпънато копнежни,
с тела изпълнени със сладки надежди,
с гърди вълнуващи се от дихание взаимно,
че твоя дъх диханен хем ме топли,
хем душата ми със хлад повява
и тръпна аз като при студ неземен,
защото никъде в природата ни няма
две души да слеят хем телата,
хем двата духа,
моя любима.
Така студът в диханието се явява,
за да запази двата духа цели, живи.
Аз галя с поглед твойто тяло-дреха,
обличам го в желания фламантни
и порочни, и влагата от теб струи,
тъй нужна за растежа и цъфтежа
на цветята във полята.
Какъв е смисълът
пороците вода от нас
тъй-лесно да добиват
и сенки на копнежи нежно да ни правят.
Аз виждам в моите пороци сила
когато си до мен
и нека да се стича нашта влага
по краката.
Стоиш до мен,
светът е празен в нашите очи,
аз дишам и очи затварям,
за да те видя ясно - там във празний свят,
отново вдишвам със затворени очи
и после пак отново те поглеждам,
ти пак ще пълниш моята вселена
във празния околен свят.
" Аз виждам в моите пороци сила
когато си до мен
и нека да се стича нашта влага
по краката.
Стоиш до мен,
светът е празен в нашите очи,
аз дишам и очи затварям,
за да те видя ясно - там във празний свят,
отново вдишвам със затворени очи
и после пак отново те поглеждам,
ти пак ще пълниш моята вселена
във празния околен свят. "
01.12.2008 21:22
