Стависки призна хилядократно през душата си и многократно пред обществото, че е виновен. Колко хора обаче се разкайват за стореното - колко коствени убийци признават вината си, колко лекари всеки ден ежечасно, базирани на своето незнание, безсилие, некадърности, слабости или скрита неморалност оставят пациентите си от интензивните сектори да предадат богу дух както е писано по законите на природата без да се борят за тях. Колко коствени убийци всеки ден си признават убийствата и тръбят - аз съм виновен, аз се разкайвам за стореното по невниманиер по нкадърност, по косвен път, по хиляди други обстоятелства, по гузна съвест. 
Според мен той не носи пълната значимост на определението убиец - това е нещастие по непредпазливост и снижена отговорност - но кой кажете ми е сто процента отговорен, кой е винаги сто процента. Ето защо не трябва да виним хората, нито да ги съдим със случайния аршин на некомпетентността.
Според мен въпреки злодеянието му, той се държа геройски, макар да не може да носи името герой.
Това е разликата между него например и Орцето - един от атентаторите в Солун. Или още по-добър пример Мара Бунева - тя наистина мога да кажа че е героиня - защото убива и в този миг се застрелва, нежелаеща да гледа агонията а собствената си жертва - за мен няма по висш героизъм от подобна постъпка.

е половин вина, и ще добава - когато не се отнася за човешки живот.
Аз съм свидетел как миналото лято караше по подготвените шосета за асфалт с бесна скорост и след него хвърчаха камъни и пушек в Лозенец. Човек , който не спазва скоростите поне в населено място е опасен за всички, ако не сега може би по-късно би се случило нещо подобно, той е осъзнал вината си, но късно, чак след случката.

Ima hora koito cjal jivot ne mogat i ne iskat da osaznajat vinata si

taka che priznanieto e silata na katarzisa - no petnoto na zlodejanieto shte gree i tova e nakazanieto za dushata mu

ne go sadi