февруари 8, 2012

Гилгамеш е шумероакадски митичен герой, извършил многобройни подвизи. Той бил син на демоничното божество на слънцето Лилу(макар негова съпруга да била богинята Лилиту) и на богинята Нинсун. Според епоса за Гилгамеш той е син на царя на Урук, Лугалбанда и на богинята Нинсун – богиня на кравите, покровителка на овчарите и стадата като по-скоро се има предвид жрицата на Нинсун, представляваща богинята в обреда на свещен брак. Едно обаче е сигурно – на първо място това е божествения произход на Гилгамеш, а на второ неговата генетична връзка с култа към слънцето и неговите божества. Петте епични песни от Шумер пресъздават мита за Билгамеш. Епосът започва с представянето на Билгамеш като тиранин в своя град Урук, което е причина за гнева на боговете. Първа песен разказва за борбата на Билгамеш с чудовището Ага, владетеля на северното обединение на шумерските градове и победата на над неговите войски.

Във втора песен е отразен подвига с убийството на пазителя на кедрите -чудовището Хубаба в планината на безсмъртните. Там героя освен извършения подвиг, става претендент за безсмъртие и печели гнева на главното божество Енлил. Очевидно епосът въплъщава серозния сблъсък между гордостта на царската власт и нейните подвизи в името и за управлението на един богат социум и първо разклащане към доверието и всевластието на боговете. Царската власт се разкъсвала в угодничеството както на обществото, така и на боговете. Но именно сблъсъкът на Билгамеш и Кубаба ни дава представа за един древен и неописан другаде военен конфликт между шумерите и неизвестна семитска държава  на територията на Финикия в Ливанските планини, наречени в епоса планината на безсмъртните. Можем да наречем този конфликт шумеро-предфиникийски конфликт на територията на Ливанските планини. И откъде ще дойдат плавателните кораби на шумерите в равнините на Двуречието, ако не се е водила тази война? Очевидно речното корабоплаване и търговия в региона на Месопотамия силно са зависели от добива на строителен материал далеч от тези земи.

В трета песен Билгамеш убива чудовището на небесния бик, изпратен от Ищар като наказание срещу Урук.  Ищар е влюбена в героя, но отхвърлена от него и некарнена,той печели гнева й. Бикът предизвиква множество разрушения в Урук, и става причина за смъртта на стотици граждани, преди Гилгамеш и Енкиду да се намесят и да убият чудовището. Боговете, които сега наистина били разгневени от дързостта на двамата герои, изпращат срещу тях болест, в следствие на която Енкиду умира. Царят, потресен от смъртта на приятеля си, първоначално избягва в пустинята, а по-късно се отправя на дълго пътешествие в търсене на тайната на живота. Тъгувайки по любимия си другар той за пръв път усетил, че е самотен и смъртен. Гилгамеш дълго се лута из широките степи, преминава по подземния път на Слънцето Шамаш, през обкръжаващите обитаемия свят планини, посещава вълшебната градина, в която растенията са от скъпоценни камъни, и след множество изпитания успява да преплува водите на смъртта до остров, на който живее Ут-напищим (Ной) — единственият човек, получил безсмъртие.

В четвърта песен Билгамеш убива гигантската птица Анзуда и вълшебната змия по молба на Ищар и скрити в дървото хулупа от нейната градина, от което героя прави барабан и барабанни палки. Те се изгубват в подземния свят и другаря на Билгамеш Енкиду слиза в отвъдното, за да ги потърси, но безпомощен остава там. Извикан с молитвите на Билгамеш, Енкиду разказва за тъжния свят и безнадеждния живот на подземното царство.

В пета песен Билгамеш остава в царството на Ерешкигал – повелиталката на Иркала -царството на мъртвите, с което ознаменува смъртта си. Богинята Ищар нарича Ерешкигал в шумерския химн “Произходът на Ищар” своя по-голяма сестра – може би заради сващането, че силната и несподелена любов тласка човек към смъртта.

От психологична гледна точка изключително труден за анализ е конфликта между Билгамеш и Ищар, между жреца и култа, между царя и богинята, между подчинен и господар, между личните желания и общоприетата воля. По своя характер това е колосален и революционен бунт в човешката история, подкрепен изцяло от царското своеволие и автократизъм. При това психологическата проблематика на мита се развива на няколко пластове. От една страна Гилгамеш осъзнал своя различен произход, поема към пътя на славата и подвизите, за да търси безсмъртие. Същевременно обаче пътя на любовта го води към смъртта, което кара героя да отблъсне богинята на любовта Ищар. В крайна сметка Гилгамеш не може да избяга от собствената си съдба и опитите му да постигне безсмъртие се оказват безполезни.

На втори план Гилгамеш помага на Ищар да се отърве от чудовищата в градината си, с което взаимотношенията между тях са възстановени. В преносен смисъл това изразява изкореняване на страданието у богинята към възлюбения от нея герой.  На практика събитиeто около дървото хулупу възстановяват нарушената връзка между царя-жрец и богинята на любовта.  В този втори план се разкрива идеята, че не е възможно безсмъртие без любов. И макар чрез любовта индивида да губи себе си, любовта му създава нов живот на себеотрицанието, на вдъхновеното отричане на блага в името на живота на своите деца -извор на постижимото безсмъртие в неговата единствено възможна форма. Автор: Д.Георгиев-Даков

Gilgamesh with two bull-men,Tell-Halaf, Syria


Gilgamesh и Enkidu


В допълнение един от най-древните градове на планетата - Библос бил известен със своята търговия с папируси и дървения материал, добиван от вековни кедъри. Кедрите били източник на баснословно богатство за жителите на града и очевидно кедровото богатство е било обект на спорове, далеч преди Библос да стане най-богатия град на Средиземноморието наред с останалите два финикийски града Тир и Сидон. Билгамеш е единствения исторически субект, който разкрива древен конфликт за кедреното богатство, загатнат с убийствотото на пазача на кедрите Хубаба. Град Библос е пословично известен и с това, че е център на първата световна азбука, наченките на които били положени още с фонетичните йероглифи в Египет. Името на града е залегнало в името на Библията. Азбуката от Угарит, където тя се запазила върху саркофага на Ахирам и тази от Библос дали началото на гръцката и римската азбуки.  Това свидетелства и Херодот, който удостоверява истинността на мита, че финикиеца Кадъм донесъл азбуката на елините. Тези думи на Херодот са с давност от 5век преди н.е.
 

Гилгамеш е знаел, че може да получи безсмъртие. Но в своя живот е воювал и отхвърлил Баал (бика, който убива) и Кибела (Хубаба, от планината на безсмъртните), единствените, чрез които е могъл да получи освобождение от цикъла на преражданията и да добие безсмъртие.
Гилгамеш се бунтува срещу Ищар, която го подмамва към таси борба и последвалата загубата на индивидуалност.
Ищар го моли да убие птицата и змията - атрибути на силата на Кибела и Баал, следователно тя е в основата на съмненията му и бунта му срещу боговете. А приел молбата й, той се помирява с Ищар и прекъсва окончателно връзката си с истинското знание за индивидуалната свобода. Като утешение Ищар му предлага някаква форма на любов, в която той губи себе си и предава това отчаяно безсилие, замаскирано като любов на своите деца.
И край...

Мога да кажа, че анализа ти е много як и силен. Много добре си вникнала в прочетено и в индивидуалната история на героя. Вижда се, че написаното те е впечатлило като един от основните въпроси за битието, отговор на които никой не е дал и не би заобиколил.

...от друга страна 12-те таблички с подвизи на Гилгамеш имат доста .. неприлично сходство с древногръцкия мит за ... Херкулес. Оня е сюжетиран по - екшън, горското му чудовище няма седем защитни дрехи, а седем глави, бикът му бълва огън, лъвът не го боли от нищо, неговият "Енкиду", по - популярен като Антей, се "рестартира" всеки път като падне на Земята, но приликата е повече от осезателна и става буквално натрапчива в "подземното царство", където буквално картинката е 1:1 с гръцкия еквивалент и на практика откриваме Стикс, Харон лодкаря, Хадес и жена му в мита за Гилгамеш.
Което е по - лошо, космогонията е същата. Макар че на гърците се приписват странни космогонии, като например микенската, на практика те си вярват именно в царството на сенките от акадския мит.
И визията за нещата е същата. Докато например траки, египтяни, келти, етруски и още народи от средиземноморието вярват, че човек след смъртта си става бог, и вдигат стълби към небето, за да "стигнат боговете".гърчулята вярват едва ли не, че който се стреми към това, ще бъде поразен от боговете, че това е наглост.
Типичен пример имаме в Белерофонт, който полетял с Пегас към Олимп, Тантал, който окрал от амброзията на Боговете, Прометей, който взел от огъня и прочие неща...

Т.е. анализа може да се насочи и към тази крива. Гилгамеш със сигурност не е сам ,а доста подходящ посредник с гърците е Хетският Гилгамеш, от новохетско време.
Поздрави!

Това може да се обясни с гръцкия афинитет към културно присвояване. Но то в крайна сметка е позволен похват. Гърците отиват по-далеч. Херкулес вече приема прехода от антроподемон към позицията на пълно обожествяване. Очевидно шумерите имат по-реалистично чувство за предаване на историята в митове.

В изброените от Дзвер Белерофонт, Прометей, Тантал присъства революционен опит за възставане срещу общоприетата власт, който завършва трагично за всеки опитал, но осмеляването променя завинаги общественото съзнание и сменя коренно живота на хората. Точно от такива хора има нужда днес.;(

http://www.greeka.com/members/krilis/kos-photos/83125.htm

apollon - "....революционен опит ..." Не схващам за какъв опит може да става дума, когато това си е чиста проба кражба. И Прометей и Тантал открадват по нещо от боговете / с надеждата да го използват/ в ежедневието си. Нима и до ден днешен не е така? Колко пъти в ежедневието си човек си задава въпроса - кое у него е божественото и ако се ползва от него как ??? И защо след "дъжд качулка" се сеща за аман, олеле, малеле как стана така..... Не случайно всички религии /моно или политеистични/ държат най-вече на вярата. Това е единственото средство с което човек може да запази божественото у себе си като такова /става дума за съвестта човешка/. Само тази съвест може и ни прави хора и полубогове, защото е единствената неповторима и необяснима връзка между човек и заобикалящите го микро, макро и мега космос.
Колкото до това кой от кого и как е плагиятствал - то се знае и се вижда.
И основното правило - топлата вода не е открита никак, ама никак скоро.

Възгордяването на царската институция, дава на царете възможност за въртене на свят приживе, а приземяването им гарантира или безславност, или робуване на фалшиви идоли.
Революционно е отхвърлянето на боговете и разчитането на човешките сили.
Обратното на тази революция, всяка култура учи на подчинение към боговете, чийто приемница се явява тя.

За царската институция да не спориме - нещата там са повече от спорни. Коментираме в случая постъпката на човеци допуснати до т.н. богове и начина им на живот и проявата на типично човешката слабост /кражба/. Ако това е форма на атеизъм - честито, откриваме ново проявление на това явление!
Колкото до революционното отхвърляне на боговете /май пак познато явление/ в последните ни години ярко изявено от т.н. борци за демокрация у нас. Или с други думи казано /тяхното верую/ - историята на демократичното развитие започва и тръгва от нас, онова преди е нищо /кал/. Демек - ние сме тези около които се върти светът. То не, че това не е заложено у всеки млад организъм, но избуява особено у олигофрените. И не случайно за случая хората цитират "по-простите" живели преди нас - "Който не познава историята си и не уважава традициите - няма бъдеще!" .... Ами пак правилото за топлата вода...
Та ако се върнеме на "революционното отхвърляне" - всяко едно такова представлява драстична двустранна изява на човешка простотия /породена от различни неща - най-често алчност и завист/