От съзнателно внушение към халюцинация крачката е само една. Колкото повече страховете и безпокойството се засилват, толкова по драматична е ситуацията и контрола на съзнанието спада. Какво обаче се случва със свръхценните мисли - макар те да са полодени от едно стресово съзнание, но все пак съзнание тяхния свръхценен характер ги поставя в по-слаб контрол от съзнанието - то ги допуска, развива ги и въпреки това ги оценява като абсурдни. Така е в мисленето на всеки един невротик. Невротикът продължава да бъде невротик с натрупвания. Колкото са повече несгодите, житейските кризи, страховете, интензитета на страха, общия фон на безпокойство (отчитащо присъствието на плуващите неопределени страхове), толкова по-голям и по-тежък стаж има невротика в своето състояние. Налице е едно тормозено от налудности съзнание, напълно свило се в един крайчец на психичния живот и разбира се напълно слабо, но действащо. Разбунтувалите се страхове са направили от съзнанието роб, те изкласяват и раждат налудности, които все още не са озаконени, признати от самото съзнание. Индивидът от своя страна не може да намери среда, в която страховете ще са гарантирано по-малко и по-слаби, тъй като той е длъжен да запази статуквото и да се подчини и приспособи към условията на средата и към всички обстоятелства, за които той е поел ангажимент. При човекът със овладяни страхове, тревожността е минимална и контролирана. При хората със силни страхове тревожността е висока. Тогава безотговорността расте, а отговорността намалява - невротика сякаш желае да се откаже от това битие, от живота, който поражда непрекъснати страхове и неговата упойка са свръхценните абсурдни мисли, с които той залъгва страховете си, сякаш уплашен стопанин дава едри парчета месо на своите изгладнели свирепи песове. Затова няма патологичен страх (фобия) без невроза, и обратното, няма невроза без патологичен страх. Ако страхът е единичен може да се касае за здраве, ако страхът е фобия, неврозата е лека. Ако фобиите са множествени, неврозата е тежка. За да не ви звучат голословно тези разсъждения, ще ви напомня, около 95 процента от население има невротични белези, което в по-голямата част от случаите не е породено от слабостта на инивида, а начин на живот - начерен модерен. Модерният начин на живот води до умора и преумора. Тя изтисква индивида и нормалните мисли, започва да кореспондират със страхове - поражда се нуждата от компенсации - това са свръхценните мисли, които залъгват страховете. Например: "Карциномът и всички видове страх не могат да ме хванат, защото аз ще му избягам", "Лошото няма да се случи на мен, защото аз съм много добър", "аз няма да острадам от лошото отношение на шефа, защото съм най-послушен и изключително човечен", "аз няма да се спъна върху черна плочка на тротоара, защото съм ловък като каратист", "мен няма да ме блъсне кола, защото съм велик". Невъзможността да се носи отговорност поражда и вина. Некомпенсираните страхове действат свободно и контролът върху свръхценните мисли е отслабен. Техния коректор, съзнанието, който най-често ги обявява скрито или явно като абсурдни, в тази ситуация на беснеещи страхове не може да има право на глас. То не може да обяви единствените мисли, които компенсират страховете (свръхценните) за абсурдни, тъй като те задържат все още и залъгват беснеещите страхове. Идва момент, в който невротикът започва да вярва в сръхценните мисли като субстанциална защита от патологичните си страхове изправен на прага на умората. Страховете са заситени и укротени с безумни твърдения. Страхът е овладян, но индивидът е започнал да вярва в хиперболи, в абсурди, в лъжливи явления, които му се явяват, за да преборят страха, в халюцинации. Контролът на съзнанието е минимално снижен. И той като патологичните страхове са интернализирани външни страхове, доведени до абсурди, то в това крехко преходно състояние на подтиснато съзнание, може да накара всеки действителен страх от вън, от средата, от живота, наистина да преобърне каруцата на невротика и да го превърне в психотик.
Автовнушенията могат да бъдат окачествени като безобидни, в сравнение с тези придобити в детска възраст, а още по-голяма тежест има тези насадени от родителите, от авторитетите в очите на децата, които са едновременно символи, кумири и най-близки. Тези внушения, макар и абсурдни не могат да бъдат изтръгнати от съзнанието дори и стократното повтаряне на правилните тези.

да съгласни сме,но кажете ни как да си помогнем?и можем ли изобщо?????