Отворено писмо до патриарх Неофит за неговия първоприемник
Уважаеми Г-н Патриарх,
аз не съм човек, който да ви съди, напротив вие сте наместника на съдниците земни и небесни.
Също така не може да  се съки за човек, по това какво той мисли че е, а какви тайни крие.
Аз приемам вашето досие от държавна сигурност като лъжа, главно за да успокоя моята съвест.
Аз вярвам, че бог прави съвестта на патриарха чиста и в тази връзка като носител на личното име Симеон, смятам, че официално  е дошло време да реканонизирате Йоан Екзарх за светец - този процес на канонизирани е загубил паметността си в самата патриаршеска църква и гози проес на реканонизаия всъщност ще засегне един престижен свете написал нсичките жития на светите Седмочислении, тъйй като освен че е бил техен съвременник, той ги е познавал лично и е осъществил тесни творчески контакти к тях.
Нима не бихте искали и не сте задължен да реканонизирате поради изгубената паметност на самата църква първия български патриарх, свети Йоан Екзарх Български.
Нима няма по-голямо задължение за един патриарх да припознае и да опресни забравената памет на своя първоприемник
Нима има друго първопричина и първоцел на едно патриаршевстване от тази настоящия патриарх да възстанови забравената памет на първия български патриарх светец.
За признатата святост на лицето свидетелства скромния хилендарски отец Паисий, който е от вашето паство и би следвало на него да имате доверие когато говори за Йоан Екзарх като Първи Патриарх ГТърновски.
В житието на св. Антоний Велики ученика на Йоан Екзарх презвитер Йоан го нарича „църковния строител Йоан, наш господар, архиепископ на българската земя“. В Беседа срещу богомилите“ презвитер Козма казва: „Подражавайте на новия презвитер Йоан, когото мнозина от вас познават и който беше пастир и екзарх на българската земя.
Другото сведение за светостта на Йоан Екзарх е руското типографско Евангелие, където 31 юли е празника на светеца, но ролята на настоящия патриарх е да признае тази дата или да формира нова.
Оставам с откритото съзнание, че като добродетелен водач, най-сетне вие сам ще намерите изгубения учител и ке възстановите паметта му за идните поколения.
Считам, че това го държите на българското общество, а също така е първостепенен свещен дълг на вашето патриаршество.
Нужно е да се направи разграничение между Свети Йоан Рилски и Свети Йоан Екзарх, тъй като първия обитава Рилската пустиня и се назовава Пустинник, докато Йоан Екзарх е политическа, обществена, духовна, преводаческа и писателска личност, чиито социални ангажименти далеч надхвърлят рамките на пустинничеството като отшелнически живот, което е една крайна форма на отшелничеството.
Налице са два сериозни свещенически центъра на тези две личности. Йоан Рилски обитава Рила и се води основател на Рилската обител и манастир, докато Свети Йоан Екзарх е главно резидиращ в Преслав.
Нима в Българската Патриаршия не съществуват изтъкнати български богослови, чиято първостепенна цел е да разкрият и изяснят всички съмнения относно светлата личност на Симеоновия патриарх Йоан Екзарх Преславски.
Аз не ви предлагам индулгенция за вашите трудности, а формула за душевно изкупление, какво по-добро нещо за човешката душа, така че агент Симеон да се умъртви подобаващо, а патриарха във вас да се възкреси.

Ето ги и доказателствата:

Inscription of six lines. Border of dots.

ΘΚΕ,Θ,
ΤWΣWΔOUΛ,
.̅ΜΟΝΑΧ,
SΑΡΧΙΕΠ.Σ
ΚΠWΠΑΣΗ+
BOUΛΓΑΡ,

Θεοτόκε βοήθει τῷ σῷ δούλῳ Ἰωάννῃ μοναχῷ καὶ ἀρχιεπισκόπῳ πάσης Βουλγαρίας




Inscription of six lines. Border of dots.

ΘΚΕ
ΤWΣW
ΙΜΟΝΑ
SΑΡΧΙΕ
ΚΠWΠ
BOUΛΓ

Θεοτόκε βοήθει τῷ σῷ δούλῳ Ἰωάννῃ μοναχῷ καὶ ἀρχιεπισκόπῳ πάσης Βουλγαρίας

Смехориите на Филиоквето
Отсъствието на Филиоквето в Никейския символа на вярата като основна догма директно декапитира божеството Христос. Може би затова лишена от голямата власт на божеството, в което вярват чак през края на самия 6 век епискорите в Толедо решили да си попревишат правата и да приемат, че светия дух идва от Сина.
Защо Никейския символ на вярата отхвърля Филиоквето - просто е, Христос е слаб и подчинен, разпънат и безпомощен, оставен е от съдбата да бъде разпънат от шепа Римски войници. Ако Христос е човешки син, значи и другите люде биха могли да разполагат с Светия дух, а това не е така, заради грешната природа на човека.
Излиза, че Никейския символ на вярата приема Христос като пророк, както е в Корана, защото не приема, че от него произлиза Светия Дух. Това е едно красиво догматично лицемерие.
Христос може да се приема като син Божи, защото всички сме деца на бога.
Спорът за „филиокве”: две мнения

СПОРЪТ ЗА ДОБАВКАТА „И СИНА”

В НИКЕО-КОНСТАНТИНОПОЛСКИЯ СИМВОЛ НА ВЯРАТА

Спорът за „филиокве”: две мнения

Великата тайна, която е и сърцевина на християнската религия – това е тайната на Пресветата Троица. Съответно, главната тема, която е предмет на обсъждания между християнските богослови в продължение на почти две хиляди години, е била и си остава темата за отношението между трите лица в Единния Бог – Отец, Син и Свети Дух. Разгорещените спорове за Светата Троица не само са определили пътя на християнското богословие, но и съвсем основателно са повлияли на историческия път на Църквата – като резултат възниквали множество ереси и секти, които от своя страна били причина за крупни религиозно-политически разпри. В днешно време главните християнски Църкви като цяло изповядват едно и също учение за Светата Троица, като се различават само в един единствен пункт на това учение. Става дума за т.нар. „филиокве” – учението на Католическата Църква за произхода на Светия Дух не само от Отца (за което настояват източноправославните богослови), но и от Сина, което е фиксирано във възприетия от Католическата Църква Символ на вярата. Последният се отличава от източноправославния само с прибавената дума „и Сина” (лат. Filioque ), за източника на произхода на Светия Дух („Който произхожда от Отца и Сина”). Но именно тази малка добавка е била и продължава да бъде най-важното богословско-догматическо препятствие по пътя към взаимното разбирателство и сближение между братските християнски Църкви.

Към проблема “ филиокве” е целесъобразно да пристъпим от чисто догматически позиции, като го разгледаме от три гледни точки:

1. Като изходим от неговата съдържателна страна, т.е. обосноваването на добавката от гледна точка на Свещеното Писание и Светите Предания;

2. От историческа гледна точка – кои са обстоятелствата, довели до появата на това учение и способствали за неговото укрепване;

3. От църковно-каноническа гледна точка – как Източноправославната църква опровергава каноничността на тази добавка в Символа на вярата на Западната Църква.

В Новия Завет няма пряко указание за произхода на Светия Дух от Сина; там се говори за Отца: „…Духът на истината, който произхожда от Отца” (Йоан 15, 26), „Светият Дух, Който следва Отца” (Йоан 14, 26). На тези основи стъпват източноправославните богослови, когато отричат изхождението на Духа от Сина. Католиците възразяват със следния аргумент: в новозаветните текстове никъде не е казано „само от Отца”, което пък допуска произхода на Светия Дух и от Сина. Поради това, според католическите богослови, изхождението на Светия Дух от Сина потвърждава думите на Спасителя: „(Светият Дух) от Моето ще вземе” (Йоан 16, 14) – на това, източноправославните на свой ред възразяват, че става дума само за истината и учението, което Светият Дух взима от Отца, но от което има и у Сина. Но католиците стоят на своите позиции, че иде реч именно за Светия Дух, като привеждат в пример думите на апостол Павел: „Дух Христов” (Рим 8,9), „Духът на Сина” (Гал 4,6). И така нататък, и така нататък… Това важи и за останалите вероучителни разлики – догмите за Света Богородица, догмата за първенството на Папата – препратките от Светото Писание са твърде малко, за да убедят спорещите страни в противната позиция и в същото време оставят достатъчно широк простор за тълкувания.

Що се отнася до Светите Предания (както и по-рано, ние разглеждаме онзи период на тяхното формиране, когато са признати от цялата християнска църква – т.е. периода на седемте Вселенски Събора), то сега положението е значително по-ясно. Откога въобще възниква проблемът „филиокве”? Твърде рано, още при полагане основите на християнското богословие, и, преди всичко, на троичното богословие, се оформят две направления (школи), наричани Алексадрийска и Антиохийска школа. Тези школи силно се различават по методите на интерпретиране на Светото Писание, което изиграва своята роля и във формирането на характерните за всяка от тях богословски тенденции. Така например, Антиохийската школа настоява за буквална интерпретация на свещените текстове и в тази връзка се стреми да подчертае несвързаността, разликите между отделните Лица на Света Троица, безспорно фиксирани в Новия завет. Александрийската школа, със своята склонност към алегоризация на текстовете, обратно, отделя основно внимание на неразделността на Света Троица, на нейното Божествено единство. Не е учудващо, че между богословите от двете школи възникват сериозни разногласия, а често и взаимни обвинения в ереси. Спорът за „филиокве” води началото си именно от тези полемики: така например още през ІV век идеята за изхождението на Светия Дух от Сина отстоява Кирил Александрийски, който пък е опровергаван от богословите, близки до Антиохийската школа – Феодорит Кирски и Феодор Мопсуестийски.

Прието е, макар и условно, че идеите на Александрийската богословска школа са в основата на „западното богословие”, а идеите на Антиохийската школа – на „източното богословие”. В тази връзка съществува мнение, че „филиокве” е част от богословското наследство на западната мисъл, в противовес на източната, но на практика това далеч не е така. Безусловно, невъзможността да се достигне окончателно до тайната на Света Троица се дължи отчасти в лошото съгласуване, даже противоречивите съждения, изказвани от едни или други богослови – в потвърждение на своите възгледи и поддръжниците, и противниците на „филиокве” често цитират едни и същи автори, както и едни и същи произведения. Но при все това трябва да признаем – идеята „филиокве” в различни форми отразява мнението на известните Отци на Църквата, и то не само западни. Ще приведем няколко примера за подобни изказвания на Отци на Църквата: „Синът е източник на Светия Дух” (Св. Атанасий); „Вярвам в Христа от Отца… и в Духа Светаго от Христа Който произхожда” (Св. Епифаний); „Дух Свети от Отца и Сина Който произлиза” (Св. Иларий). Свети Василий Велики пише за Светия Дух, Който в качеството си на „Утешител изразява добротата на Утешителя Христа, на Когото се основава”. Идеята за произхода на Светия Дух от Сина в този или друг вид присъства и у Свети Григорий Нисийски, и у Свети Йоан Дамаскин.

Все пак обаче оформянето на богословските мнения в догма, официално приета от Църквата, зависи от множество фактори. Трябва да се знае, че преди всичко догмите имат за цел да защитят вярата от опасни ереси. В течение на два века Вселенската Църква допълва Никео-Константинополския Символ на вярата, приет през 382 г. на ІІ-ия Вселенски Събор, в когото „филиокве” отсъства. Междувременно и в края на ІV век все още продъжлава борбата с арианската ерес, която омаловажава достойноството на Второто Лице на Пресвета Троица – Сина, по отношение на Отца . Възможно е точно заради това през 569 г. в Испания, на Събора в Толедо, да е приета редакцията на текста на Никео-Константинополския Символ на вярата, включваща „филиокве”, с цел да се подчертае, че Синът в нищо не е по-малък от Отца и Светият Дух произхожда от Сина, точно както и от Отца. В следващите два века „филиокве” е утвърдена и на поместни събори на Църквата в Англия и Франция.

Същевременно, с изострянето на отношенията между Запада и Изтока, Източните Църкви застават на отрицателна позиция относно вероучителните и обредни нововъдения на Запада, още повече че те самите (Църквите на Изтока) също се разделят. Западни монаси, след бурни спорове с гръцки монаси през 807 г. в Йерусалим, именно по повод „филиокве”, се обръщат с жалба към Папа Лъв ІІІ. С молба до Папата да бъде внесена добавката към Символа на вярата се обръща и император Карл Велики. Папата потвърждава, че от богословска гледна точка добавката за произхода на Светия Дух от Сина е вярна, но решително отказва да я внесе в Никео-Константинополския Символ на вярата с мотив, че това може да доведе до разкол между Изтока и Запада. Кога „филиокве” все пак е въведено в Символа, който се чете в Римската Църква, е абсолютно неизвестно, но съвсем видимо това се случва през 1013 г. при Папа Бенедикт VІІІ.

Също толкова любопитно е, че при всички тогавашни спорове, западната богословска инициатива поначало не поражда особени протести в Константинопол. В този период гърците са заети повече в полемики с Рим по въпросите за безкасния хляб и безбрачието на духовенството. В качеството му на „категорично неприемливо” (като в това време още не е официално прието от Рим!) догматичното положение „филиокве” се разглежда в посланието на Патриарх Фотий едва през 867 г., като това послание е само един от козовете, изиграни в навечерието на Великата схизма. Така или иначе разпространеното мнение за това, че „филиокве” едва ли не е главната причина за разделението на Църквите едва ли може да се счита за вярно! Едва през ХІ век „филиокве” е централна тема на богословските противоречия между Изтока и Запада. Компромисните решения с Лионската (1274 г. – Събора в Лион) и Флорентинската уния (1439 г. – Събора във Ферара/Флоренция) по същество не намаляват напрежението.

Все пак сред източнопровасловните богослови взема връх не толкова съдържателната страна на добавката „филиокве”, колкото неговата църковно-канонична законност. Източноправославната църква учи, че съгласно 7-ото правило на ІІІ Вселенски Събор от 431 г. (Събора в Ефес), е забранено съставянето на нов Символ на вярата, и че с добавката „филиокве” Западната Църква е нарушила това правило . Но дали тези обвинения могат да се нарекат обосновани?

Първо, самата история с появата на 7-ото Правило на ІІІ Вселенски Събор е достатъчно тъмна и неговата автентичност се отрича от редица авторитетни специалисти по църковните канони. Второ, текстът на Никео-Константинополския Символ, към когото впоследствие се добавя „филиокве”, за първи път се появява в решенията на Халкидонския Събор от 451 г., затова 7-ото Правило на Събора от 431 г. (дори и да признаем неговата автентичност) може да се отнася само към по-ранния Никейски Символ на вярата. Впоследствие това правило не се е спазвало – в Никео-Костантинополския Символ на вярата се виждат достатъчно много отстъпки от Никейския Символ, но това на никого не прави впечатление. Трето, Съборът от 381 г., където, както се вижда, се доуточнява Никейския Символ на вярата, е свикан от император Теодосий като поместен събор, без участието на Рим, и едва по-късно бил утвърден в качеството му на Вселенски. В тази си роля, емоционално заключава църковният историк М. Поснов, „поместен събор редактира и поправя документ и текст на Вселенски Събор. Ако е така, то тогава в какво се изразява огромната вина на Западната Църква, ако тя е добавила само още една дума („филиокве” – Ю.Т.) към символа, съставен от Източната Църква на неин поместен Събор?”. В историята с „филиокве” често се изпуска и сложния лингвистичен път, който изминават текстовете, съдържащи едно или друго вероучително положение. На VІІ Вселенски Събор патриарх Тарасий прочита Символа на вярата без „филиокве”, но с вметката „чрез Сина”. При подобни различни прочити на древните документи и при толкова загадъчни истории за техните източници, взаимните обвинения за начина на тяхното произнасяне се оказват отчасти безсмислени.

След всичко казано, не е изключено „филиокве” да не е бил внесен в латинския превод на Символа на вярата от Събора в Толедо, а винаги да е присъствал в него! Този парадокс убедителско разкрива Владимир Соловьов – руският философ допуска, че първоначалният гръцки текст на Символа на вярата още в самото начало e бил разбиран от испанските епископи като Символ, предполагащ изхождението на Духа и от Сина. Символът с „филиокве” се смятал от тях за уточнен Символ на вярата от ІІ Вселенския Събор и не е бил приет с цел да противопостави на себе си вселенското изповедание. Напротив, испанците били убедени, че съхраняват вероучението на Вселенската Църква! Но по ирония на съдбата тяхната искрена убеденост, или ако щете, заблуда, е дала началото на най-сериозното богословско разногласие между двете велики Църкви. Голямата история често се ражда от малки недоразумения…

Не е случайно, че в съвременните католически църкви в Гърция Символът на вярата се чете без „филиокве” и причината за всичко не се корени в някакви икуменически съображения. Както обясняват гръцките католически епископи в един от документите си, истинската причина за споровете около „филиокве” е в това, че за превода на два различни гръцки глагола е избран един латински. Понятията, изразявани с тези глаголи, не са съвсем тъждествени – в резултат на латински „филиокве” „звучи”, а на гръцки – не! По този начин, по мненията на изследователите, спорът за „филиокве” е практически спор за думи, т.е. плод на недоразумения.

Съвременната Католическа Църква не настоява за обезателното приемане на „филиокве” – още през 1742 г. Папа Бенедикт ХІV уточнява това относно Източните Църкви. Много след това, на 6 декември 1987 г., в катедралата „Св. Петър” в Рим Папа Йоан Павел ІІ и Константиполският Патриарх Димитрий прочитат заедно на гръцки език Символа на вярата без „филиокве”, показващо тяхната братска любов и готовност към диалог.

(превод из „Православие и Католицизъм. Основни догматични и обредни различия”, статия „Спорът за „филиокве” – Юрий Табак; източник: http://svd.catholic.by/library/filioque-ytabak.htm) превод Емил Даскалов

https://trud/%D1%81%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%BA-%D0%BD%D0%B0%D0%BF%D0%B0%D0%B7%D0%B0%D1%80%D1%83%D0%B2%D0%B0%D0%BD-%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D1%81%D1%82%D0%BE%D0%BA%D0%B0-%D0%B8-%D0%B8%D0%B7%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%B0/

Нито една заслужаваща внимание дума за личността Йоан Екзарх. Нито една молекула материална следа за съществуването му в материалния свят.

Уважаеми Г-н iliyanv, вие очевидно сте подмолен любител на сеирите, но вие очевидно не знаете какво означава реална историческа личност или може би сте от тези, които приемат за реални исторически личности, само тези със запазени кости. Може ли и Левски да не е реална историческа личност. Или само Цар Калоян, за който има осномание да се смята, че костите му са открити. И по тази логика да караме, че България няма реални исторически личности.
По същата логика и Йоан Езарх го няма за вас.
Пожелавам ви много материални молекули във вашата глава.

Постингът е написан дален преди кончината на Хрисимия Патриарх
Колко лъжлива е хрисимостта.
Напомням няколко тежки прегрешения на патриарха -
!1Зависимост от Путин на Симеонов агента Неофитски. Зависимост от КГБ. ЗАвисимост от Московския патриарх.
2. Отказът на молбата на Македонската църква да е дъщерна на БПЦ. Вместо това желанието и на Тито и на КГБ е Македонската ПЦ да бъде сателит на Сръбската.
3. Ролексовият часовников синдром на митрополитите - зависимост от алчността на митрополитските глави, на които Неофит Симеонов не потърси сметка.
4.Педофилските скандали в Пловдив и Троян, а също знайни и незнайни прелюбодеяния.
5.Несвикването на нито един всенароден църковен събор на всеки 4 години за 11 години престол на БПЦ от страна на агент Симеонов.
6. Нежелание на българите да служат в БПЦ. Митрополитите блаженстват, нисшите служители, въпреки попските келепири завиждат на своите началници, заради разкоша.
7. Ченгеджийничеството на попове над 50 годишна възраст и невъзможност за излизането на светло на техните агентурни вербувания.
И последния 8 грях - невъзможност и липса на всякаква изследователска дейност около историчността и светейшеството на някои неизвестни патриарси на България. Липса на желание да се провеждат научни проучвания относно историята на БПЦ.