Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.02.2010 23:59 - Непознатата България: Спорът за остров Певки продължава - остров или полуостров
Автор: apollon Категория: Изкуство   
Прочетен: 2547 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 16.02.2010 12:20


Спорът за остров Певки е есенциален за нашата историография, но въпреки много наши блестящи учени историци, не остава решен, особено когато сме загубили окончателно тази важна територия от нашата история и като присъединена към Румъния тя не е достъпна за за преки изследвания от българските изследователи. Интересът към този остров се засилва и от значението му през древността при конфликта между трибалския цар Сирм и Александър Македонски. Именно акостирането на остров Певки чрез флота от Византион не дава никакво съмнение, че остров Певки е най-периферния по Дунавската делта и с непосредствен излас на Черно Море. За жалост  научния доклад, който ще прочетете не е бил комплексен и направен от множество специалисти. Все пак той дава интересни сведения за една погубена и отдавна изчезнала в румънско България.


Научна експедиция в Добруджа, 1917 г.

Доклади на университетски и други учени

 

Дял втори. СТАТИИ ОТ СБОРНИК „ДОБРУДЖА”. География, история, етнография, стопанско и държавно-политическо значение”. ( Издание на Съюза на българските учени, писатели и художници. София, 1918. )

 

6. Карел Шкорпил

СТАРОБЪЛГАРСКИ ПАМЕТНИЦИ  [1]

(Сб. Добруджа, с. 191-234)

   Окопови постройки:

1. НИКОЛИЦЕЛСКИЯТ ЛАГЕР

   Положение

      а) Външният лагер

      б) Вътрешният лагер  ( 1. Голямото кале, 2. Калето Флорилор, 3. Кале Гуркой, 4. Малкото кале )

      в) Средни окопи

   Могили, Гробища, Пътища, Название и предания

2. ГАЛАЦКИЯТ ЛАГЕР

ЗАКЛЮЧЕНИЕ  ( Николицелския лагер е Аспаруховият лагер Онгъл )

 

Досегашното политическо деление на Добруджа на южна българска и северна румънска не може да служи при научните изследвания. Цялата Добруджа трябва да се вземе като една неделима единица, каквато си е била до Берлинския конгрес.

 

Границите на Добруджа по разбирането на местното население съвпадат напълно с границите на Диоклеция, новата римска провинция Scythia minor (Малка Скития), а именно: на юг от Батовската долина, в старо време река Zyras [*], а на запад езерото Олтина [**]. Като последна крайдунавска римска станция в съседната провинция Moesia secunda се споменува Sucidava [***], развалините на която сполучихме да открием между гр. Силистра (Durostorum) и Черна вода (Axiopolis), в местността Кипилово, на северозапад от с. Сатуново и на запад от езерото Олтина.

 

Първото население, за което се споменува в Добруджа, е било от тракийското племе гети. Вероятно в V век преди Хр. минават скитите през Дунава и проникват чак до Батовската долина, като изтикват по-голямата част от гетите. С новия елемент остава тука само част от кробизите и теризите.

 

Троглоди (пещерни жители), за които споменуват Страбо и Птоломей, е само особено название на тези тракийци, които са живеели в пещерите край морския бряг от Шабленския фар до нос Геларето [#].

 

Гърците се явяват като търговци на добруджанския морски бряг от VII век преди Хр.: те основават ред търговски колонии и са имали своите пазарища край Дунава.

 

 

*. Н. Kiepert, Illyricum et Thracia. XVII, Berolini, 1894.

 

**. Ha руската карта „Голтино”; местното население го нарича „Юртмак”.

 

***. Според Kiepert станцията се намира между Расова и Кокерлини, според Tocilesco - с. Голтино, а според Dr. Weiss - до с. Мерлан (Die Dobrudscha im Alterthum, Sarajevo, 1911, c. 43).

 

#. Калъчкьойската пещерна колония, пещерният град Хила до с. Каябейкой, пещерите на Ярът до с. Сюртукьой и в дола Болата (Мин. сборн., ки. IV, с. 49 -78. - Известия на Българското археологическо дружество, кн. 111, с. 244 - 256).

 

181

 image

 

Римляните почват да завладяват Добруджа от първия век преди Хр. и построяват ред крепостни постройки със стратегическо значение. Към последните принадлежи и един от трите окопа от Дунава до морето, между с. Кокерлени близо до Черна вода и гр. Кюстенджа, наречени от местното население Гермета, т.е. прегради, а именно окопът Буюк герме (Голяма преграда), който е служил за скъсяване на стратегическата римска линия в първия век след Хр. Римската колонизация се почва в Добруджа от втория век след Хр., и то главно край дунавския бряг и във вътрешността ѝ.

 

С появяването на готите почват по-силни нападения и с това нови изменения на етнографическата физиономия на Добруджа. Византийските императори възобновяват старите крепости. Към тях принадлежи възобновлението и отчасти новопостроението на окопа Кокерлени - Кюстенджа, известен под името Таш герме (Каменна преграда). Основно и трайно изменение на населението в североизточната част на Балканския полуостров почва с появяването на славяните в шестия век сл. Хр. и след тях и това на българите във втората половина на седмия век. Последните окончателно завладяват тези страни и техният предводител Аспарух (Исперих) ясно начертава първата граница на своята държава на Балканския полуостров от Дунава до морето [*], във вид на пограничен окоп известен под название Кючук герме (Малка преграда), който се простира от с. Кокерлени до гр. Кюстенджа.

 

Всичките народи, които са живели или са минали през Добруджа, са оставили своите паметници в тази страна. Най-характерните от тях са: тракийско-скитските, гръцките, римско-визаятийските и българските.

 

 

ОКОПОВИ ПОСТРОЙКИ

 

Към най-интересните старини в източната част на Балканския полуостров принадлежат старобългарските окопови постройки; те са четири вида:

 

1) Окопови лагери (hringus, campus) [**],

 

 

*. Окопите са известни в литературата под название „Траянови”. Румъните ги наричат valullui Traian. Шкорпил в Абоба-Плиска (ИРАИК, т. X, с. 518 -519 и 366). Във видението на пророк Исая: „Испорь царь създа и великъ прѣзидъ от Дунава до море.” (К. Jireček, Dat christliche Element in der topographischen Nomenclator der Batkanlдnder. Sitzunsber. d. Kais. Akademie Wien, Bd. CXXXVI, c. 87).

 

**. В надписа от c. Чаталар (до гара Преслав) се нарича лагерът до с. Абоба „εἰς τῆς Πλσκᾶς τόν κάμπον μένοντα” (Абоба-Плиска, с. 547).

 

182

 image

 

2) Окопови крепости,

 

3) Отбранителни окопи, и

 

4) Погранични окопи (limes).

 

Тук ще говорим само за първия вид окопови постройки, като оставяме за друго място да опишем и останалите.

 

В източната част на Балканския полуостров се намират два големи окопови лагери, а именно: Николицелския до с. Николицел [*] и Абобски до с. Абоба [**]. Към тях трябва да се причисли и големият лагер на левия бряг на Дунава до гр. Галац.

 

 

1. НИКОЛИЦЕЛСКИЯТ ЛАГЕР

 

Положение. Северната планинска част на Добруджа рязко се различава от южната ѝ степна част. Първата е разцепена с долината на р. Таица и Бабадашко езеро на две половини. Северната половина е във вид на гребен, успореден с най-долното течение на р. Дунав. Той се простира от Гарванския нос (Буджак), в завоя на Дунава, до с. Дунавец. Гребенът образува водораздел на рекичките, които текат на север към Дунава, и на ония, които текат на юг към р. Таица и Телица и към езерата Бабадашко и Разимско. Най-ниската част на вододелния гребен има 120 м. надморска височина и 55 м. над Дунава (до гр. Исакча) и се пада почти в средата му, между Дълбоката долина (Valea adвnca) на североизток от с. Телица към манастира Саун и Дългата долина (Valea lunga) към с. Фрикацей. През този Гребен не е възможно да е минавало едно от дунавските гърла (Певки), на изток от гр. Исакча в югоизточната посока към езерата Головица и Змейка с устието Портица, както предполага между другите и В. Златарски [***].

 

Най-ниската част на водоразделния гребен и Каталойското поле разделят северната планинска група в Добруджа на две части, наречени Буджаци (кътове, ъгли) и то: северозападен Мачински Буджак с най-висока надморска точка 456 м. над с. Гречи (Суванлък), и източен Бейски Буджак с най-високата точка Беш тепе (242 м.).

 

Югоизточната част на Мачинския Буджак, между долината на р. Таица и Исакченското поле, на ширина 9 км. е разделена с долове, в

 

 

*. Николица, Niculitza, в картата на Kiepert, Generalkarte von der europдischen Tьrkei, 1853: Mikolinti.

 

**. К. Х. Шкорпил: Паметници от Одесос-Варна, 1897, с. 5 - 6; Първата българска столица до Абоба, 1901; ИРАИК, т. X (с альбомом в 118 таблиц): „Материалы для болгарских древиостей Абоба-Плиска”; Известия на Варненското археологическо дружество, III, с. 140-146; Известия на Българското археологическо дружество, IV, с. 134 - 138.

 

***. Годишник на Софийския университет, т. X - XI, с. 97.

 

183

 image

 

които извират многобройни рекички. Доловете са от северната страна широки, във вид на котловини, отворени към север в Исакченското поле. Такива са от запад към изток: 1) малката гориста долина на манастира Кокош, 2) по-широката Бъдила, покрита с лозя, 3) най-широката от тях Николицелска, в която се крие с. Николицел, и 4) лозовата долина Сарика. От южната и източната страна долините са тесни, дълбоки и гористи.

 

Доловете, образувани от притоците на р.Таица, са следните: 1) Пърлита, образуван от доловете Стайко и Рагазулуй (V. Ragazului) [*], които се събират до срутената „Ковачова воденица”. 2) Късата долина Олуклу (V. Holuclu), която се почва до извора Рушула Русас и върви край с. Зефирка Руска (Джефер). 3) Долина Стипанулуй (V. Stipanului) и 4) Козлуджа (V. Coslugea) между селата Зефирка Руска и Турска. 5) Долина Боклуджа (V. Boclugea), наречена в долната си част Лозова [**], се състои от четири дола: Люти мост, Ступарни (Боклуджа), Мейданкьойски (V. Podul Carului) с Парулуй (V. Podul Parului).

 

В източната част на Мачинския Буджак извира р. Телица, която в горното си течение образува тясна и дълбока долина, наречена Пояна Морилор (Воденична поляна, V. Morilor) с ред воденици, според които долината носи името си.

 

Вододелният гребен в тази част на Мачинския Буджак има изпърво югоизточно направление от в. Брезул (D. Breazul) над манастира Кокош, върви през Бял камък (Piatra alba) над късите бъдилски долове Довуерн и Флорилор [***] над Николицелската котловина, доловете Гургой, Карбунклор, Меча долина и Чербо, и достига до Голям връх (D. Mare). От последния връх гребенът взима североизточно направление към личния връх Сарика (D. Sarica) над долината Пояна Морилор от горната му страна и над котловината Сарика от северната му страна.

 

От северната страна на водоразделния гребен се отделят къси клонове, които се спущат много стръмно и на места и скалисто към северните котловини и към Исакченското поле. Те са: 1) Торложка, която се състои от две връхчета: южното Голяма (Mare), а северното Малка (Mica) Торложка; от нея се спуща на изток в. Цигуля, а на север в. Бъдила (D. Tugulea); той отделя двете котловини Бъдила и Николицелска. 2) Червен камък (Piatra Roşie) на изток над последната котловина.

 

 

*. Тази долина носи и название Пърлита (V. Parlita), от „Голямото кале”, което се намира в западната ѝ част.

 

**. С това название се означава и р. Таица от в. Помсил (Консул) надолу.

 

***. На румънската карта (1:65 000) погрешно отбелязан D. Piatra Roşie.

 

184

 image

 

От горната страна на водоразделния гребен се отделят дълги рътове между долините, които се спущат към р. Таица. От тях са: 1) Ушато или Дълъг рът (Пискул Лунг) между доловете Стайко и Рагазулуй. От Големия връх се отделят два ръка: 2) Един в югозападно направление с разни названия: Извор (D. Isvoarelor), Ступари (D. Stupari) и Пърлита; 3) Втори Парулуй (D. piscul Parului) в югоизточно направление между доловете Ступари и Мейданкьойския. От последния рът към изток се отцепва клон Скрипка (D. Carpenului) и Колтулуй (D. Colţului) между долините Пояна Морилор и Чилик дере, с върха Стража (D. lui Prisaciu).

 

Между долините на р. Таица и р. Боклуджа се издига един самостоятелен гребен, почти с горно направление, под общо название Боклуджа тепе (Dealui Boclugea). Най-високата точка в този гребен и в цялата описана местност достига 397 м. надморска височина (в. Цигуета); гребенът е отделен от в. Пърлита с една седловина, през която минава пътят от селата Мейданкьой и Николицел за с. Зефирка Руска. От гребена Боклуджа тепе се отделят клонове между долините Олуклу, Стипанулуй и Козлуджа (D. Geaferca rusa и D. Coslugea).

 

Цялата описана югоизточна част на Мачинския Буджак представлява една висока поляна (плато), висока до 314 м., с един самостоятелен гребен, който е до 397 м. висок. Платото е разбраздено с дълбоки долове и се спуща стръмно и на места-скалисто както на североизток към Исакченското поле, тъй и на югозапад към долината на р. Таица. Тази местност е рязко отделена от северозападната част на Мачинския Буджак с дълбоките долини Стайко и Пърлита. Югозападната част на местността не се спуща стръмно, но се снишава постепенно към югоизточните разклонения на Мачинския Буджак. Цялата местност е покрита с гора, в която преобладава липата, и само северните ѝ склонове и котловини са насадени с прочутите Николицелски лозя. Около с. Мейданкьой гората е прошарена с ниви. В гората нарядко се намират сега поляни, от които се отваря широка гледка, която обема на североизток Исакченското поле с Тулчански те възвишения, които затулват гр. Тулча. Реката Дунав се вижда от гр. Исакча (зад първото му разклонение Чатал) заедно с по-голямата част от Килийския канал (Braţul Chilia) и с широката Бесарабска равнина, в която блещат дунавските канали и от двете нм страни крайдунавските езера. От югозападната страна се вижда красивата долина на р. Таица, затворена от юг с южната половина на Добруджанските планини; тя се почва до Греченските височини и върви в югоизточна посока над долината. Зад тези планини се показват уединените планински групи край Дунава: Червен камък (Piatra Roşie) на запад от с. Черна и Яков дял (Серсем баир) над с. Туркьой. Зад тях блещи част от Мачинския Дунав (Стар Дунав)

 

185

 image

 

и езерата до него. От югоизточната страна се виждат последните разклонения на Мачинския Буджак, долината на р. Таица и южната половина на Добруджа. В последната се издига уединен личен връх Помсил (Консул) и зад първите се подава в. Ден из тепе в Каталонското поле и Бейския Буджак; зад всичкото блещат езерата Бабадашко и Разим с широкия Понтус (Черно море).

 

*  *  *

 

Описаната по-горе местност притежава всичките условия за основаване на един лагер. Като опорни точки на лагера са използувани стръмните склонове към Исакченското поле, към долината на р. Танца и към доловете Стайко и Пърлита. Сравнително най-достъпна е югоизточната страна на лагера. За преграждане водоразделния гребен са избрани най-тесните му части, а именно: на запад Бял камък, а на изток тесният гребен над дола Чаир (Ceairului). Котловините Бъдила, Николицелска и долината Пояна Морилор имат изобилна вода и въобще всички извори в описаната местност са поети в чертите на лагера.

 

Лагерът е бил досега почти неизвестен, за него е имало незначителни и то погрешни и непълни сведения. По предание в Мачинско съществува един окоп под название Герме (преграда); той се почва до развалините на римската крепост Troesmis [*], на изток от гр. Иглица, върви край скалистия връх Лош камък (Piatra Riausa) през долината Плопирол (на югоизток от с. Гречи) и по дола Кузлук, минава през южната половина на планината към развалините на манастира Таица. Оттук минава долината на р. Таица, а през северната половина на планината и с. Николицел отива към гр. Тулча. Казаното предание възникнало от съществуването на следните старини: 1) Малък окоп герме от развалините на Troesmis до върха Лош камък на дължина 1.5 км., 2) водопровод и стар път от същата крепост към старата станция до манастира Таица по долините Суванлъшка (Lunca plopilor) и Козлук, 3) Николицелски окоп. Преданието е заблудило и румънския археолог Tocilesco, който споменува един окоп, на дължина 25 км. от Иглица до Николицел [**]. В картата на Tocilesco „La Dacie romaine” е отбелязан един лагер с кръгла форма около с. Николицел, с диаметър около 10 км. Тази карта и частните съобщения от същия археолог употребихме при описанието и плана на лагера в съчинението Абоба-Плиска” [***].

 

 

*. Седалище на римския легион (V Македонски).

 

**. Fouilles et recherches archйologiques en Roumanie, c. 117.

 

***. C. 517 - 518. Атлас, табл. CXIII, фиг. 6.

 

186

 image

 

В картата „Harta fisika politica a Dobrogei”, в съчинението „Dobrugia” от M. Д. Йонеску е означен лагерът погрешно във вид на една почти овална линия, дългата ос на която е 17 км.; а малката 11 км.; в нея влиза с. Николицел и погрешно и манастирът Кокош и гр. Исакча. В руската щабна карта не е отбелязан лагерът. В австрийската щабна карта (1:200 000) е отбелязана само една част от външния лагер и то източната му половина [*]. В румънската щабна карта (1:75 000) е отбелязана само част на външния лагер, както е в австрийската карта, заедно с една малка част от вътрешния лагер.

 

При издирванията си сполучих да намеря в тукашните гъсти гори всичките части на лагера, след което щабът на трета армия изпрати топографа Десев, за да направи картографическа снимка.

 

Лагерът се състои от две главни части: а) външен и б) вътрешен лагер и в) средни окопи между окопите на двата лагера, които са служили да пазят достъпа към вътрешния лагер.

 

Въпреки многосложния терен на лагера, вижда се стремление на строителите за праволинейност при окопите и то при най-стръмните места.

 

а) Външният лагер. Общата форма на лагера е отъпен триъгълник, на който основата е обърната към югоизток и отъпеният връх към северозапад. Страничните му стени са обърнати към североизток (Исакченското поле) и към югозапад (долината на р. Таица).

 

Основната линия за лагера се опира до северозападния склон на в. Стража и от другата югозападна страна се опира до най-високата част на гребена Боклуджа тепе, наречена Цигуета (397 м.). Тази страна е най-достъпната: от североизточния си край се изкачва на в. Скрипка (D. Carpenului), отгдето минава през Мейданкьойския дол (V. Podul Carului) и по източния склон на ръта Парулуй (D. Piscul Parului), гдето пресича шосето Николицел Мейданкьой, слиза над дола Парулуй в дълбоката долина Боклуджа и като се изкачва по стръмния склон в една права линия, достига каменистия гребен на Боклуджа тепе.

 

Цялата страна, дълга 7.5 км., върви в една почти права линия с незначителни изкривявания; ъглите ѝ са просто заоблени без издатини. На склона на гребена Боклуджа вън от лагера се намират една изкуствена могила, голяма рядкост в тукашните места, развалините Клиседжик (Bisericuţa) със старо поселище, а до стичането на р. Боклуджа и Мейданкьойската, остатъци на ново село Боклуджа.

 

Югозападната страна върви по южния си край, най-напред по вълнообразната вододелна линия на гребена Боклуджа, после слиза на

 

 

*. Известия на Варненското археологическо дружество, III, с. 145 - 146.

 

187

 image

 

седловината, която го дели от върха Пърлита, като минава през горния край на дола Олукли, с което изворът намиращ се в дола остава в лагера. От седловината се изкачва на върха Пърлита, при което издаденият западен край на върха остава вън от лагера: после пак над дола Рошка слиза стръмно в съседния дол Рошка Ступарии (Божка), а през ръта Ступарии слиза в долината Рагазулуй (Пърлита). От последната долина се изкачва на стръмнините над левия бряг на долината Стайко (Ушато) и почти в права линия минава през горните части на левите странични долове на долината Стайко, а именно: Панулуй, Кискулуй, Дико Готалпо, Апостол и достига северния си край върху вододелния гребен, който е препречен от окопа в права линия и се допира до скалните стръмнини на Бял камък, над котловината Бъдила. Цялата дължина на тази страна надминава 10 км.

 

Северозападният пресечен ъгъл на лагера се опира в две срещуположни височини Бял камък и Бъдила. По стръмните склонове на двата върха не се забелязват окопи. Ясно личи окопът през самата котловина Бъдила, в лозята, във вид на една дъга изпъкнала към север на дължина 3/4 км. До източния си край, под върха Бъдила, окопът е пресечен и отчасти измит от рекичката, която събира водите си от няколко извора в самия лагер.

 

Североизточната страна има четири опорни точки: върховете Бъдила, Червен камък, вододелния гребен и склона на върха Стража (D. lui Prisaciu). От северния край на в. Бъдила до в. Цигуля върви над североизточната скалиста стръмнина на планинския клон Торложа. Тази част на разстояние 1.5 км. не е била укрепена. От в. Цигуля по в. Червен камък окопът затваря северното устие на Николицелската котловина, на дължина 2.3 км. Окопът ясно се показва по долните голи склонове и във вид на една дъга, изпъкнала към север, върви през лозята, край северната страна на с. Николицел; той е пресечен от трите шосета от селото към манастира Кокош, Исакча, Тулча и от Николицелската рекичка. От северния край на в. Червен камък слиза незначително по неговия източен склон, гдето е почти изтрит, към вододелния гребен, който го препречва на най-тясното му място, над дола Чаир, и от него по двата стръмни склона на долината Пояна Морилор достига южния си край под в. Стража (D. lui Prisaciu).

 

Цялата дължина на тази страна е 8.5 км. В последната долина окопът минава край воденицата на Сава Банджика.

 

От горното описание се вижда, че вънкашният лагер е напълно обграден с окопи, които с малки изключения вървят по най-стръмните места. Цялото пространство на лагера е 48.3 кв.км [*]. Исакченското по-

 

 

*. Абобският лагер е 23.3 кв.км.

 

188

 image

 

ле, от подножието на планината до Капаклийския дол, после по подножието на Червения камък, край Николицелската рекичка и в котловината Сарика има остатъци на древни селища от римски времена. От първото селище произлизат три надписа [*]. До Бъдилската чешма бил намерен един детски саркофаг и от Николицелските извори има остатъци на един стар водопровод, който отивал към гр. Noviodunum (Ески кале на изток от гр. Исакча).

 

Постройка на окопа. Профилите в таблица II, фиг. 1-14 показват еднообразна постройка на целия окоп с изключение на профил № 4. Окопът се състои само от две части: насип от вътрешната и ров от външната страна на лагера. Насипът е до 3 м. висок, върху една основа широка до 17 м.; той е насипан повечето от жълта пръст. Ровът е до 2 м. дълбок, с ширина до 14 м. Короната на насипа е заоблена. Двете части са добре запазени на високите и равните места. По склоновете насипът е доста запазен, а на места съвсем изтрит (профил 2 и 3). Ровът нарядко е засипан (профил 7).

 

Особен вид има профилът № 4 на върха Пърлита. Насипът е върху много широка основа (до 35 м.), има ширина до 12 м. Короната е плоска и ровът липсва. На окопа и около него са разхвърлени камъни и части от тухли. Мястото носи названието „Кале” (Cetate).

 

На височината между дола Готато и Кизкулуй се познават вътре в лагера до окопа развалините на прости постройки без хоросан .

 

Окопът е пресечен на много места, гдето е имало стари пътища и гдето днес има нови пътища.

 

б) Вътрешният лагер. Вътрешният лагер се състои от три окоповн крепости, съединени помежду си, с изключение на северозападната страна, с окопи, а именно: югозападната крепост, наречена Голямо кале, северозападната „Кале Флорилор” и североизточната Кале Гургой.

 

Към вътрешния лагер трябва да се причисли и Торложката планинска издатина, която не е била обиколена с окопи, но е била достатъчно пазена със стръмните склонове, обърнати към котловините Бъдила и Николицелската. Почти в средата на издатината се намират остатъци от четвъртата окопова крепост, наречена Малко кале.

 

1. Голямото кале (фиг. 1) се намира върху един рът, който се спуща от вододелния гребен в югозападна посока между два странични десни дола на долината Рагазулуй, наречени Кале дере (Vale Cetatului); двата дола се събират под крепостта в местността Припон.

 

 

*. CIL 7520, 7521 и 7611.

 

**. Тук има български окопи от последното настъпление.

 

189

 image

 

Калето има форма на правоъгълник, дълъг 300 крачки и широк 80; той е продължен по посоките на ръта. Ъглите му сочат към световните [*]. По-дългите страни се намират под склоновите линии на ръта, а късите страни препречват в прави линии същия рът. Теренът на калето е бил първоначално по-изпъкнал в средата, но при постройката на крепостта е бил поизравнен с насипване жълта пръст край окопите. По продължението на ръта до крепостта личат още две заградени пространства с окопи, зад които почва стръмният склон на ръта към местността Припон. Първото заградено пространство (В) е залепено до крепостта; то има 180 крачки дължина и е стеснено към края си (до 40 крачки). Второто (С) е самостоятелно тепе отдалечено от първото 30 крачки и има неправилна форма (около 70 крачки дълго). Окопите на тези две пространства са много изтрити и югоизточните им страни не се познават. Окопите на крепостта показват пълен профил, същия с какъвто се отличават старобългарските окопи в Източна България [**], а именно:

 

а) насип върху една основа 12 м. широка , до 2.8 м. висок и отгоре заоблен;

 

б) берма, която ясно личи при източните страни (североизток и югоизток) с ширина до 6 м.; и

 

в) ров до 12 м. широк с дълбочина най-много до 2 м.

 

Най-малко е запазена югоизточната страна, при която насипът и другите части на места са почти напълно изтрити.

 

По четирите ъгли на крепостта личат изпъкнали части в насипа. Подобна част има в средата на североизточната страна и още две такива части в югоизточната страна, може би до стария вход. Вероятно тези изпъкнали части са служили за основи на дървени кули.

 

Входове вероятно е имало там, гдето до днес са пресечени окопите и то до западните краища на напречните страни и още един в югоизточната страна.

 

Насипите са направени от пръст, която не е взимана от рововете, но е била донесена от друго място, защото почвата на крепостта е камениста. При направените от нас пресеки в насипа на няколко места се намериха хоризонтални пластове два, три или четири реда тухли и то положени не в една и съща хоризонтална плоскост в насипа, но на разни места те заемат различна височина. Няма съмнение, че тухлите

 

 

*. Според по-раншните частни сведения на Tocilesco крепостта е 225 м. дълга и 74 м. широка; тя се намира на север от с. Николицел (Абоба-Плиска. Атлас, табл. CXIII, фиг. 6). Погрешно е означен и профилът на окопа.

 

**. Абоба-Плиска, с. 35 - 36. Атлас, табл. II, фиг. 1.

 

190

 image

 

са служили за закрепване насипа. В средата на североизточната страна нареждането на тухлите е било доста правилно. На един метър под короната на насипа от жълта пръст са намерени четири тухли, образуващи един пласт на дебелина 0.25 м.; в средата между горните и долните два реда е имало един тънък пласт от бял хоросан. Под горния тухлен пласт на 1.15 м. е намерен друг подобен пласт от три реда тухли без хоросан. Под горния тухлен пласт, в жълтата пръст, е намерен човешки скелет с изгнили кости, на дълбочина 1.6 м. под короната. Друг скелет е намерен върху долния тухлен пласт. Ясно е, че скелетите произхождат още от времето, когато е бил трупан насипът. Тухлите, намерени в насипа и на разни места в крепостта, са. повечето във фрагменти и нарядко цели. Тухлите не са еднообразни; те са донесени от разни римски и византийски постройки, какъвто е случаят при Абобския лагер. Вероятно материалът е бил носен от развалините на крайдунавските крепости от двете страни на галацкия дунавски ъгъл. Тухлите са повечето квадратни със страни 0.25 - 0.35 м., с дебелина 4.5 - 6.5 см., те са нарядко правоъгълник. Върху тухлите има ръчни знаци от различни форми, направени с един или три пръста на работника при изпичането им. Повечето се срещат диагонални прави, но рядко криви линии или пък и двата вида върху една и съща тухла. На една тухла видяхме ръчен знак във вид на буква М; този знак се среща често в Абобския лагер [*]. Срещат се и части от плоски керемиди (tegulae) с остро завити краища.

 

Разкопките направени в Голямото кале дадоха незначителни резултати. Направен е и един напречен разрез по цялата ширина на крепостта. На дълбочина 0.4 - 0.8 м. се оказа здрава камениста почва край окопите, покрита отчасти с жълта пръст, донесена от друго място за изравнение терена на крепостта. В горния пласт се среща на места пепел от изгорели дървени сгради, на места и изгнил или малко изпечен дървен пласт. Не са намерени никакви предмети. Казват, че са били намерени тук по-напред плоски железни стрели.

 

Другите две крепости, кале Флорилор и кале Гургой, представляват входни крепости във вътрешния лагер; те са напълно еднакви в устройството си. Двете крепости пазят вътрешния лагер в най-достъпните към него места по вододелния гребен, който те препречват от северните към южните му стръмнини.

 

2. Калето Флорилор (фиг. 2) препречва вододелния гребен между дола Флорилор и западната от двете долини, които образуват Голямото

 

 

*. Абоба-Плиска. Атлас, табл. LI, фиг. 60, 61.

 

191

 image

 

кале. Калето се състои от два успоредни помежду си окопа в южна-югоизточна посока на разстояние до 35 м. един от друг.

 

Вътрешният източен окоп се състои само от един насип, който е до 4.5 м. висок, върху една основа до 30 м. широка и с една плоска корона до 10 м. Окопът е 300 крачки дълъг и при южния си край се чупи под прав ъгъл към изток. Последният достига южната стръмнина във вид на дъга, изпъкнала към североизток, на дължина 190 м.; той загражда едно малко пространство над самата стръмнина. Пречупеният окоп има по-малки размери и е прекъснат до западния си край, на ширина 40 крачки.

 

Вънкашният западен окоп се състои от трите типични части на старобългарския окоп: 1) насип до 12 м. широк и до 3 м. висок, 2) берма повечето измита, широка до 9 м., и 3) ров до 10 м. широк и до 2 м. дълбок (от външната страна). Южният край на окопа завива малко над склоновата линия на долината. Окопът близо до южния си край е пресечен на разстояние 25 крачки.

 

Напречни окопи между описаните два окопа няма. В пресеките на двата окопа вероятно е имало порти за вътрешния лагер. Пресекът във вътрешния окоп, срещу пресека във външния окоп, е от ново време.

 

3. Кале Гуркой препречва вододелния гребен между малката стръмнина над Николицелската котловина и един десен страничен дол на Рагазулуй.

 

Калето се състои пак от два успоредни окопа в южно-югозападното направление, само че широкият насип е от западната му страна, а малкият от източната външна страна. Широкият насип има дължина 415 крачки и при южния си край се чупи под прав ъгъл, като образува една дъга 220 крачки дълга, която е изпъкнала към северозапад.

 

Външният насип се чупи при южния си край и то по същия начин като широкия. И двете пречупени части заграждат накрая на високата равнина (платото) едно затворено пространство. В продължението им се образува източната и южната страна на вътрешния лагер. Разрезите в Табл. II, № 17, 18 и 19 показват размерите на двата окопа.

 

Големият окоп е построен върху една основа до 25 м. широка и до 4 м. висока. Короната му е до 10 м. широка. През окопа има една площадка във вид на берма, широка до 17 м.; до нея има ров 4 м. дълбок и 18 м. широк. До него пък от външната страна има друг ров 10 м. широк и до 2 м. дълбок. Двата рова са отделени с хоризонтална площадка, която замества външния насип.

 

Двата окопа са пресечени около 100 крачки от южните си краища, гдето е имало и порти за вътрешния лагер.

 






Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: apollon
Категория: Изкуство
Прочетен: 14469269
Постинги: 5335
Коментари: 10421
Гласове: 19320
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031