Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.02.2010 16:22 - Тракийски орфизъм
Автор: apollon Категория: Изкуство   
Прочетен: 1763 Коментари: 1 Гласове:
2



Тракийски орфизъм
 

 

Според тракийския орфизъм първоначално съществува Великата Богиня- майка, тя е Вселената: самозачева и ражда своя първороден син, който през деня е слънце, а през нощта – огън /персонифициран като Загрей или Сабазий/. Тракийският орфизъм се свързва пряко с името на Питагор. Той не харесвал уредбата на космоса, понятийно уредена чрез антропоморфизираните богове на Олимп. Питагор означил съставките на орфическия космос с числа, а от едно по-късно време неговата система се свързва и с тоновете. Въздухът е “ре”, Земята- “ми”, Водата – “фа”, Огънят – “сол”. Въздухът обгръща Земята, както е у Хезиодовата теогония , но оплождащата сила при орфизма е Водата, която в същото време е и пречистваща. Тогава се ражда Енергията, която е Огън, Слънце и Син на Великата Богиня – майка. Затова към първите четири тона ще бъде прибавен и пети “ла”, който е нейното звучене.

Космосът изглежда завършен, но още не е, защото устният орфизъм урежда и земните дела. Първородният Син ще се съедини с Великата Богиня – майка в орфически инцес. Този безплътен акт ще се извърши сутрин при изгрев слънце или при залез, когато слънчевите лъчи пронизват земята. Тяхното сливане звучи в тона “си” последван от “до”. Следва узряването на плода, който ще се роди заедно с тона “ла”. Роден е Синът на Сина, неговият ПАЙС /чедо и служител/, роден е доктриналният цар-жрец, уредникът на социума, който е кръг – Слънце. Този мислен кръг постоянно се очертава от движението но царя из неговите резиденции – светилища. Там той изпълнява обреда на смъртта и възраждането с жертвоприношението на кон. Първите четири тона съдържат цялата космическа уредба в себе си: 4 съдържа 1, 2 и 3, а 4+3+2+1=10. Десетицата е съставена от три фази 4+3+3. Триадата е провъзгласена за типично индоевропейска структура.

В тракийското общество връзката между двата свата се осъществява от царя-жрец. Орфическият 4+3+3 фазен ритъм е числово и тоново промислен, той може да бъде чут и видян от мистериално просветените. В него вероятно е въведена една друга докринална многозначност, която е питагоровата добавка и тълкуване. В нея единицата (монада) е абсолютното единство – тя е мъжкото начало. Двойката е диада – тя е женското начало. Тройката е монада и диада и симовлизира първата повърхност. Четворката (тетрада) е 2+2, е степенувана природа т.е. абсолютното равенство. Петицата (пентада) 2+3 – чувственост, шестицата (хексада) – възмъжаване и зрялост. Седмицата (хептада) 4+3 – степенувана природа и симетрия, а в орфическата религия инцес между Богинята-майка и Сина. Осмицата (октада) - уравновесеност, девятката (енеада) две мъжки начала и три по три. С десетицата (декада) приключва докриналния цикъл с триумфа на Сина на Сина на Великата Богиня-майка, който е сбор от женското и мъжкото начало на космоса, тяхното единство и разум. Устройството на света е завършено. Роден е царят-жрец, който се явява единствен медиатор между двата свята. Един надпис от Рогозенското съкровище е неоспоримо потвърждение на тезата, доказана по съвършен начин от Александър Фол.

ТРАКИЙСКИЯТ ДИОНИС - ЗАГРЕЙ

Дионис – Загрей е определен от проф. Фол като “божество на вертикалния строеж на света и господар на поразяващия гръм” Основен спътник на бога, негов символ е змеят (змията), който не бива да се възприема само като атрибут, защото змията може да бъде и самият бог в неговия зооморфен образ. Тракийският Дионис – Загрей е богът – бик, който идва, за да бъде принесен в жертва и вкусен суров от извършителите на жертвоприношението нему посветени. Тракийският Дионис е богът носител на идеите на устния тракийски орфизъм и елемент от ядрото му.

Загрей е синът на Зевс и Персефона, което според гръцкия превод – означение е син на небето и земята. Загрей е представен като паредър (съпрестолник) на Богинята – майка в седма истмийска ода на Пиндар (Pind. Isthm. VII, 1-7).

От трактата на Алкмеон “За природата” (Alkmeon. Fr. 3. Diels) е известно, че Ге е потниа със значение на господарка, потниа може да се отнесе към богиня “господарка на животните” и следователно е хтонична. Тълкуването на извора от Александър Фол, добавя “ мощната (почитаната) Ге отдава на Загрей (място, което е) най-високо (поставено)  измежду всички богове”. В този случай Загрей е първородният син на Ге от съединението и с Уран на седмата степен. Няма съмнение в хтоничността на родения син, не напразно той е сближен с Аид от Есхил (Aeschyl, Sisyph).

Като приел облика на змия (дракон) Зевс  се съединил с Персефона, за която, от Атенагор (Athenag. Pro Christian. 20. Schwart) е известно, че е имала образ на “рогато чудовище”, поради което майка и не я е кърмила. Пак от Атенагор е известно, че Зевс се съвъкупил с Пeрсефона в образа на дракон, от който съюз се родило детето Дионис. За раждането на хтоничния Дионис – Загрей от съюза на Зевс и Персефона съобщава и Калимах (Callim, fr. 171).

Най-пространното свидетелство върху Загреевата митология на латински език е “ За грешката на езическите религии” на християнския апологет Юлий Фирмик Матерн (Iul. Firmic. Matern. De err4. Profan. Relig. 6). Според текста, Либер бил син на Юпитер.

Образът на змея (змията, дракона) е хтонична зооморфикация и затова съгласно тракийския орфизъм Великата Богиня – майка ражда своя хтоничен син, който е наречен Загрей “рогата змия” от Нон (Nonn, Dion, VI, 155 – 223).

Персефона е стабилна персонификация на хтоничното (змиевидното) начало в елинската орфическа космо- и теогония и несъмнено отразява фолклорната идея за  самозачатието на Великата Богиня-майка, която е елинизирана като дъщеря на Деметра. Богинята – майка е окачествена от древните автори и като девица (Нон - Nonn, Dion, V, 562-567), където змиевидната девица  е безусловен превод на богинята – майка, която самозачева, самозачеването  е гарантирано от съединяването и с божественото начало в облика на змея т.е. хтоничната сила се опложда от хтонична.

Превъплъщението на мъжкото начало в змия е познато от тракомакедонските легенди. Следователно Загрей е пряк наследник на Зевс и баща му него предоставил цялата световна мощ. За да го запази от ревността на Хера, възбудена от мойрите, Зевс поверил сина си на Аполон и на куретите, които го отгледали в горите на Парнас.

Литературната елинизация прекъсва древната тракийска линия на изграждане на митологично действие, но запазва основните елементи на устния разказ. Слънчевото начало, Аполон, било грижовно към хтоничното в общата им твърдина Парнас. Хара, обаче, и там открила Загрей и поръчала на титаните да го отмъкнат. При преследването той няколко пъти се превъплътил и накрая, когато бил бик титаните го разкъсали. Загрей бил разкъсан на седем части (глава, крайници, фалос и торс) от титаните, след което те започнали да ядат месото му полу-сурово, полу- опечено.

В преразказа на Павсаний на “Посвещения” на Ономакрит (Onomacrt, fr. IV, Kinkel = Paus, VIII, 37,5), се съдържа най- ранното сведение за разкъсването на Дионис (Загрей) от титаните. Общата датировка на съчинението се отнася към VІ в.пр.н.е., но съгласно сведението на Павсаний, мотивът е много по-древен от текста.

Титаните разкъсват Дионис – Загрей на седем части, което уточнява техния брой и съдържа 3+4 степенния цикъл. Броят на частите е указан изрично у Прокъл (Procl. In Plat. Tim, 35Ab, Diel; Procl. In Plat. Tim, 35B, Diel) с позоваване на Тимей от втората половина на ІV и първата половина на ІІІ в.пр.н.е.

При Хезиод първоначалната елинизация на устния тракийски орфизъм е слаба, там титаните са шест, седмият титан Фюркос е споменат за пръв път у Платон (Plat.Tim. 40E).

Титаните верни на яростта на Хера като си намазали лицата с гипс, наранили чедото, това станало, когато то оглеждало лика си в променливото огледало. Ранен от титаните, той като се разделил с живота си се възродил. Дионис се появил в други форми, ту като кон с висок гребен, ту като дракон, ту като бик, който с рогата си бодял титаните и така убийците разсекли на части плътта на Дионис в бича природа с ножовете си.

За бичата природа на Загрей имаме сведения и от Пиндар (Pind. Pyth. IV, 203-211) от разказа му за аргонавтите. Когато те стигнали до Аксинския понт там се появило пурпурно (алено) стадо от тракийски бикове и била видяна вдълбнатина в един наскоро изграден жертвеник. Бикът е Дионисова отлика  и у Плутарх (Plut. Ques.Graec. 299 AB ), където Дионис излиза от морето в образа на бик.

От пространното свидетелство върху Загреевата митология на християнския апологет Юлий Фирмик Матерн (ІV в.) научаваме, че бащата знаел за ненавистта на жена си  и затова, когато оставал в чужди страни, поверявал сина си да го пазят стражи. Тъй като заминаващият баща предавал на малкия и царския си трон, и скиптъра, то Хера най-напред отстанила стражите с разни царски подаръци, а след това поставила на тяхно място свой съпровождачи, наричани титани във вътрешните дялове на двореца. Тя така въздействала на настроението на момчето с майсторски изготвени дрънкалки и с огледало, че то напуснало царските покои и с горящо любопитство на детската си душа било привлечено в мястото на злодеянието. Хванато, то било убито тук. И за да не остане следа от убийството, сборището от съпровождачи разкъсало на части тялото на Либер и ги разделило между отделните участници. След това сварили частите от тялото на момчето и ги погълнали с цел да се насладят на нечувано до този ден пиршество с употреба на човешки труп.

Юлий Фирмик Матерн продължава разказа със сцената за спасяването на сърцето на Либер (Загрей). Сестрата на убития Минерва запазила откъснатото сърце за себе си. Спасяването на сърцето на Загрей съдържа идеята за неделимостта (монадата) на божеското тяло, без значение с каква метафора е изобразено при елинизацията (вино, бик, море).

Разгневеният баща след като се завърнал решил да отмъсти за сина. Както научаваме от Юлий Фирмик Матерн, в мъстта за сина не било пропуснато нито едно мъчение, нито едно наказание, но Юпитер (Зевс) отплатил за убийството на сина си, като преминал в бяс пред всички видове наказания не само под въздействие на бащината си мъка но и (под въздействието) на тираническата си власт. Тъй като неговото страдание не намерило утешение, той заповядал да направят образа на сина от гипс по пластически начин. Сърцето на момчето, по което престъплението било разкрито, благодарение на доноса на сестрата артистът поместил в тази част от тялото на момчето, където се очертавали гърдите. След това Юпитер заповядал да се построи вместо надгробна могила храм, а жрец в него направил възпитателят на убитото момче, чието име било Силен.

Според Арнобий (Arnob, Adv. Nat. V.19) след като титаните примамили Либер с помощта на детски играчки и бил разкъсан и сварен, Юпитер, като разкрил тежкото престъпление, размазал с мълния разбойниците и ги изпратил в най-мрачните места на Тартара.

От Климент Александрийски е известно, че Атина получила името се Палада от глагола “палейн” (разлюлявам, разкъсвам, тъй като вдигнала туптящото сърце на Дионис (Загрей) и го отръскала от кръвта). Титаните, които разкъсали Дионис (Загрей), отначало го били сварили, а после като го надянали на шиш, го държали над Хефест т.е. пекли го над огън. После се появил Зевс, който отнел печеното и поразил титаните с мълния. Членовете на Дионис (Загрей) предал на Аполон, за да ги погребе. Аполон отнесъл ръзкъсания на Парнас и там го положил. В текста Аполон е наречен ΠΑΙΣ, ΠΑΙΣ е определението и за Дионис у Климент Александрийски, то е характерно за “първото поколение богове”. Аполон е елинизираният вариант на соларния образ  и е балансът на хтоничния Дионис - Загрей. Двамата са винаги в дуална характеристика, поради което Аполон отнася другия си образ на Парнас (при Делфи), където се тачи дуалната орфико-вакхическа мистерия преди (и след) Делфийската реформа.

Соларо – хтоничната същност на Загрей се потвърждава и от сведението на Амбросий Теодосий Макробий (Macrob. Saturn. I, 18, 1-11) в съчиниението му “ Сатурналий. Разказът започва с твърдението, че това което е казано за Аполон, може да бъде отнесено и към Либер. Цитира се Аристотел, който в “Телугомена” измежду другите аргументи в полза на доказателството, че Аполон и Либер баща са един и същи бог привежда  и един за светилище на Либер у лигирите в Тракия. Там се получавали предсказания, а онези, които предсказвали преди това изпивали голямо количество чисто вино, по същия начин, по който предсказателите в светилището на Аполон в Кларос пият вода. Макробий удостоверява, че лакадемоните се увенчават с бръшлян, каквато е практиката на вакхическия обред, когато честват Аполон на празника наречен хиацинти. Беотите признават, че Парнас е планина на Аполон, но почитат там едновременно и Делфийския оракул и вакхическите планини, като че ли принадлежат на един и същи бог. Именно на тази планина се извършват дела в чест на Аполон и на Либер баща, което е потвърдено и от Варон и Граний Флак. Същото обяснява и Еврипид в стиховете си за Дионис, който подскачайки танцува в горите на Парнас, носейки тирсове и обгърнат в кози кожи.

Научаваме че, Аполон и слънцето са едно и също. След това научаваме, че Либер баща е равнозначен на Аполон, от което е ясно, че Аполон и Либер баща е един и същи бог. Тайнствената практика на тази религия, продължава разказа си Макробий, по време на свещинодействие е – слънцето да се нарича Аполон, когато е в горната полусфера т.е. през деня и Дионис, когато е в долната т.е. през нощта.

Макробий продължава със сведението, че в Тракия слънцето и Либер баща са едно и също (божество), което те (траките) наричат Сабазий и го честват с великолепна  религиозност.

В 20 и 21 параграф от 18 глава, Макробий споменава Ιαω. Теонимът се среща най-рано у Диодор (Diod. I, 94, 2 ). Тук Макробий се обосновава на авторите на оракула на Аполон Клароски т.е. Корнелий Лабеон, който добавил към теонимите Зевс, Аид, Хелиос, Дионис и този на Иао, като име на слънцето. В тази връзка Макробий добавя, че най-великият от всички е Иао, който е Аид през зимата, Юпитер (Зевс) през началото на пролетта, Хелиос през лятото и съмият Иао през есента (когато е същинското Дионисово превъплъщение).

Понеже вече се спомена, че детето е било подмамено с “играчки” и така било убито, налага се да разгледаме и свещените предмети на бога. Титаните примамват Загрей като си служат с играчки, в “Увещания” на Климент Александрийски (Clem. Alex. Protreptr. II, 17,2 – 18; ІІ, 18. 1-2) са изброени: астрагал, кълбо, стробил, ябълки, ромб, играчки с подвижни части, огледало, остригана вълна. Литературен източник за играчките е папирусът от Гуроб (Greek Papyri from Gurob, 28-30). Папирусът е литературно обработено описание на елинизиран орфически обред, в който старите съставки на Загреевия култ са вместени в орфическата тео – и космогония, чрез “Втория Дионис”. Изброени са: конус, ромб, астрагал и огледало.

Свидетелствата за свещените предмети на един късен автор като Климент Александрийски е красноречиво доказателство за запазването на Загреевата обредност от устната традиция.

Конусът, равностоен на борова шишарка се уподобява на фалос. Ромбът се свързва с идеята за квадрата, земята  и числото шест. Ябълките са дар на богинята земя. Старогръцката дума mhla означава и дребен добитък, овца. Тази етимология къра Александър Фол (Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г., с. 118) да свърже овцете с вълната спомената от Климент Александрийски, където руното ще има царско – жреческа символика, съгласно митологията на аргонавтите.

Идеята за огледалото съдържа вярването за неговата сила да улавя душите. Прокъл (Procl. In Plat. Tim. 23, D-E, Diel) приписва на Хефест изработването на Дионисовото огледало, в което богът се гледал, когато титаните го отвлекли. У Плотин душите на хората виждат своя собствен образ в огледалото на Дионис. Там те получават своето начало и натам се стремят, за да се отделят от своя произход и разум.

Огледалото обвързва Аполон и Дионис като две страни на една същност. От Арнобий (Arnob, Adv. Nat. IV, 19) е известно, че за свещените предмети е разказано в стиховете за (Орфей) тракиеца за кокалчетата за игра, за огледалото, въртележките, търкалящите се колела, гладките топки и златните ябълки взети от Хереспидите. Ново свидетелство тук са търкалящите се колела. Колелото е слънчев знак, соларният код на Дионис, който се свързва с колелото, от където “белият кукер” остри своя фалос.

 

ОБРЕДЪТ

Загрей е субектът на големите мартенски новогодишни Дионоисови игри, който християнизацията на населението и възприемането на източноправославния календар се свързват със Сирни Заговезни, а чрез тях с Великден. Обредът е символна смяна на старата с новата година. С него се изиграва тракийската орфическа реорганизация на света.

При смяната на старата с новата година основният обред се изпълнява от мим, какъвто е кукерът. Той не знае името на Загрей, нито тежката си доктринална задача да бъде носител на тези бинарни опозиции на космологично, митологично и религиозно-социално равнище. Актьорът играе заедно със свитата си, за да е добра новата година.

Най - архаичен обред в Странджа е нестинарството. В името на нестинарите се съдържа тракийския топоним “аста”, “асти” или “ести-нари”, което ще означава играещи в огън. Свещенодействието се извършва от девственица – жрица. Зловещата оргиастичност, която жречествуващата придава на всички участници няма доктринален характер, но мистерията е извън съмнение. С нея се достига до упованието, че космическото тяло на бога ще се всели във всеки участник, който е приобщен т.е. Загрей се разпада преди да се превърне отново в едно цяло.

Когато Белият кукер (без маска) сее, за тракийското орфическо учение този акт е равносилен на оплождане на Великата богиня – майка от сина и. Това символично понятие е непонятно за непросветения, който схваща сеитбата като знак за начало на новия природен цикъл. В такъв случай всеки паметник и обред притежава два езика, които могат да си заемат митологеми и знаци, но само като форма.

Белият кукер е Дионис. Той е субектът на празника. Обредът е символна смяна на старата с Новата година, но всъщност чрез него се разиграва идеята на тракийския орфизъм за реорганизация на света, чрез нови съотношения на първичните космогонични начала (небе – земя, огън – вода). Белият кукер като субект на обреда е носител на драматизма между двоичните опозиции.

 

ТРАКИЙСКИЯТ ДИОНИС - САБАЗИЙ

Митът за Загрей е възможно да бъде и от малоазииски произход – поставен под превода – означение – Сабазий. Сабазий е божество, най – напред идентифицирано с камъка, в това си отношение на хтоничен бог той владее мъртвата и живата материя, затова може да бъде разчленяван и отново съединяван. Хтоничността на Сабазий не противоречи на соларността му, защото двете начала образуват космоса, който е и всеобщност.

Сабазий е остнанал без литературен мит. Първото текстуално споменаване за Сабазий е от Аристофан (Aristoph. Horae, fr.566; Aristoph. Vespae, 8-13), но далеч преди него вероятния Сабас вече е скално божество във Фригия, засвидетелствено в петограф от централното светилище, известно като “града на Мидас”. Атиняните разпознават Сабас като фригийска заемка.

В споменатите съчинения Аристофан снизява култа към Кибела и корибантите, който вижда се, вече започва да се нрави на атинските чуждопоклонници. Свидетелствата му за божеството  представят Сабазий като божество достойно за роби.  В текста “Сабазиевият сън” е приравнен с безумие и “корибанствуване”, също така и с лидийската (персийска) войска, коята се хвърлила върху клепачите на Ксантий.

В комедията си “Птици” Аристофан (Aristoph. Aves, 874 – 875)  поставя Сабазий до “майката на боговете” и е идентифициран с птица. Диодор (Diod. IV.4,1)  съобщава, че преди елинския Дионис се бил родил друг от съюза на Зевс и Персефона, когото някои наричали Сабазий. Понеже се срамували от (тайните си) общества, те честват неговото раждане и (извършват) жертвоприношения и му отдават (почит) нощем. Диодор твърди, че първият Дионис бил от Индия, където растяла лозата и той научил всички как да правят вино от нея. Вторият, син на Зевс и Персефона научил хората на земеделие и бил представян с рога. Третият Дионис бил син на Зевс и Семела. От Страбоновата “Географика” (Strab. X. 3, 15) е известно, че Сабазий е от фригийските (богове) и по някакъв начин малка рожба (чедо) на (Великата богиня) майка.

Тракийският Дионис – Загрей е пряка орфическа заемка в драматичното Дионисово превъплъщение на доктриналния хтоничен син на Велиата богиня – майка, докато Сабазий е схванат от гръцките автори като персонаж в обредното представление, като действащ чуждестранен бог. Във версиите на Загреевия мит в старогръцката литература Загрей е поставен до Персефона (Семела); докато Сабазий е винаги до фригийската Кибела (Велиата богиня – майка) или ще бъде споменат родом до нейните хипостази, каквито са малоазийските Ангдистис и Ма.

Както вече се спомена в предишната глава, че по сведението на Макробий (Macrob. Saturn, I, 18, 1-11) в Тракия слънцето и Либер баща са  едно и също божество, сега е необходимо да добавим, че  според Макробий това божество те (траките) наричат Сабазий  и го честват с великолепна религиозност.

Сабазий и Дионис са едно и също (божество) и някои елини наричат вахки – те “саби”. Равнопоставеността между Сабазий и Дионис като божества различни по произход и белези, но напълно сближени литературно е известна и от други автори (Hesych. s.v. Σαβαζιος, цит.по Фол, Ал., Тракийският Дионис, кн, 2, Сабазий, София 1994, с. 168, Ploth. Lex. s.v. Saboi Reitzenstain, цит.по Фол, Ал., Тракийският Дионис, кн, 2, Сабазий, София 1994, с. 175, Suid. s. v. Σαβαζιος, Diels, цит.по Фол, Ал., Тракийският Дионис, кн, 2, Сабазий, София 1994, с. 176, Elym. Gudianum, s.v. Σαβαζιος, цит.по Фол, Ал., Тракийският Дионис, кн, 2, Сабазий, София 1994, с. 180).

Подобно на Загрей (вече определен в предишната глава като “рогата змия”) змията е неотделен атрибут или образ на Сабазий. Диодор (Diod. IV.4,1) показва Сабазий като роден от змеева сватба и по-стар от Дионис. Демостен (Dem. XVIII, 259-260) като описва мистериите в чест на бога в Атина, съобщава за змии участващи в обреда. Част от украсата на участващите в обреда са венците от копър и бяла топола. Александър Фол (Фол, Ал., Тракийският Дионис, кн, 2, Сабазий, София 1994, с. 88) определя копъра за змийска билка; тя е техен водач,  защото под нейния упоителен дъх те свалят старите си кожи.

Според Теофраст(Teoph. Charact. XVI, 4, Diels) суеверният (човек, който се съобразява с всички задължения към празници и богове) види ли парейа изрича името на Сабазий т.е Сабазий му се е явил превъплътен като змия, а суеверният се предпазва от беда като огласява името му и по този начин се поставя под закрилата му.

В “Значение на сънищата”, Артемидор (Artemid. II, 13) изброява боговете, в чийто култ змията е свещена и ако сънуваш змия, един от тези богове ти се е явил. Сред изброените са Зевс Сабазий, Хелиос, Деметра и Коре, Хеката, Асклепий и Херосите. Хелиос е поставен сполучливо до Зевс Сабазий, заради урано – хтоничния му област.

Климент Александрийски (Clem. Alex. Protrept. II.151) съобщава, че символът на Сабазий е змията, която бива изтегляна от (през) пазвата на участниците в тайнството. Авторът разграничава Загрей и Сабазий като две различни божества, единият роден като “рогата змия”, а другият зооморфизиран в лика на змия, символ на неговата невъздържаност.

 

ОБРЕДЪТ

Понеже няма митология, Сабазий е най- добрата възможност да се докосне чистата обредност или нормативната уредба на устната култура (пайдея).

Понеже тракийската действителност е безкнижовна, космогоничният мит тук може да бъде възстановен единствено чрез културно - исторически анализ на запазените обичаино - обредни комплекси. Християнският празник на равноапостолските светци Константин и Елена, отреден на 21 май и все още почитан в село Агия Елени. Празникът започва привечер на предния ден, когато в Агия Елени се събират анастенарите. Ръководител на обредните действия е телетархът, през цялата година той поддържа “конака” (светилището) на анастенарите и техния свещен извор. Нестинарската свирня (тъпан и гъдулка) се подхваща една седмица по-рано, за да бъде призована божествената сила към дните на колуминацията.

На 20 май телетархът, анастенарите и музикантите се събират в конака. Вечерта две жени с дълга запалена свещ в дясната ръка застават от двете страни на главния северен вход на стаята с огнището, откъдето посрещат и изпращат всички шествия. Първото шествие е с рози и свещи начело с музикантите. Процесията се отправя към дома, където се пази иконата на светците Константин и Елена. Тук става и предаването на свещените “ризи” и “кърпи”. Само получилите кърпите могат да играят. Шествието продължава към друг дом, където се пази втората икона, откъдето се отправя към “манастира”. Всяко движение на шествието е кръгово в посока обратна на пътя на слънцето. Следват обредните действия при “четирите извора”, телетархът прекадява извора и отваря капака, спуска менче и го пълни с вода, която е изсипвана във всички посоки като се започва от запад. Всички присъстващи се измиват пред входа. Вътре се измиват анастенарите.

След като излязат от параклиса, шествието се отправя към определеното за играта върху жарава кръгово пространство, а от там в “конака”. Там свещените предмети се поставят на местата им, с прилежащите обредни действия. Тук започва и танцът на анастенарите. Когато анастенарка започва да “вакха”, тя взема кадилницата и кади иконостаса и огнището. Танцът продължава като някои от участниците носят свещени предмети. Късно след полунощ, когато танцът привърши, иконите се обличат и се връщат в домовете.

На следващия ден 21 май иконите отново се донасят в конака със същите обредни действия. Жертвеното животно - три, пет или седем годишен бик (агне) е с венец от рози. Мястото на жертвената яма се определя от телетарха. Към пладне анастенарките започват да играят около мястото на жертвоприношението. Преди да извърши жертвоприношението колячът сваля венеца и го хвърля в ямата, в която се стича кръвта, за да попие в земята. Месото се раздава  на участващите и се носи сурово по домовете. Към полунощ започва играта върху жарава на анастенарите, водена от мъж, който държи икона.

Символиката на обреда е ясна. Разкъсан е бога – Аполон – Дионис наречен Сабазий. И понеже няма мит, или ако има, то несъмнено обредът е много по- стар от него Сабазий е най- добрата възможност да се докосне до чистата обредност. Като че ли Загрей е нощният, а Сабазий  дневният тракийски Дионис, но всъщност по- важно е да се отбележи сливането им целокупен образ.

В своята реч “За венеца” (330 г.пр.н.е.) Демостен (Dem. XVIII, 259-260) съобщава за тайнства практикувани нощем и денем в Атина. През нощта участниците се намятали с еленови кожи, пиели вино от кратер т.е. без мяра, пречиствали се като се триели с трици и кал и се пробуждали с призива: ”избягах (избегнах) по-лошото намерих (открих) по-доброто”. Демостен смята, че тези действия са лъжлива тържественост и врява към боговете, каквато никой никога не е вдигал.

През деня “хубавите тиаси” се движели по улиците на Атина, участващите били увенчани (с венци) от копър  и с листа от бяла (сребърна) топола, притискали змии парейи и ги закачвали да висят от главите си, крещели “ еуой сабой” и като танцували викали “хюес атес, атес хюес”. Есхин подхващал виковете и повеждал танца, увенчан с бръшлян и за всичко това бил приветстван от бабички и вземал за награда баница напоена с вино, кравай и медни питки.

Така дионисово - сабазиевата мистерия отеква в дионисово - загреевата с яркия и орфически доктринален смисъл, в който земята и водата (калта и тинята) са плъттта на Великата богиня – майка и оплождащата я течност, а триците ще означават плода, според тълкуването на Александър Фол. След като се е пречистил, участника в мистерията става носител на katharmos т.е. въздигнал се е чрез пречистването.
Соня Илиева



Тагове:   орфизъм,


Гласувай:
2



1. panazea - Певец на Тези божества е Орфей,
06.02.2010 16:46
Княз и жрец!
От него са се учили Питагор и другите мъдреци!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: apollon
Категория: Изкуство
Прочетен: 14469992
Постинги: 5335
Коментари: 10421
Гласове: 19320
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031