Прочетен: 2579 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 27.01.2010 20:56
26.01.2010, Ина Танева
var carousel_1264541968 = new SimpleCarousel("slideshow",{ navigation : { prev : "material_header_prev", next : "material_header_next"} }); carousel_1264541968.init();
„Това, което не ни убива ни прави по-силни”. Уви, жегата на тази истина не ми е достатъчна. Заплахата от минус осемнайсет градусов студ така ме е бетонирала, че ми е абсолютно невъзможно дори да стана от леглото.
И все пак го правя. И не само това. Правя всички задължителни неща преди да тръгна за работа – правя ги светкавично бързо и задължително светкавично се изстрелвам от къщи.
Винаги закъснявам. Вероятно защото не ми се тръгва.
А не ми се тръгва, защото денят започва. Не защото започва по принцип. А защото винаги започва така, сякаш все едно свършва. Сякаш всичко, през което минавам, е в предсмъртния си час. Сякаш съм в стар москвич – всеки път го моля да запали и всеки път, когато запали, му се моля да не ме изостави и следващия път.
Тъжно е. Но е факт. Живея в умиращо ежедневие. Не сякаш утре няма да има, а сякаш е късмет, че има днес.
Слизам от десетия етаж на стария си блок с 50–годишен стенещ асансьор.
Чакам на полуразрушена спирка с оптимистичната мисъл „ей сега автобусът ще дойде”. Но автобуси няма.
Около мен обаче има поне десетина човека, които правят същото. Повтарят си мантрата „Не може да не дойде, всеки момент ще дойде”. Те пристъпват от крак на крак, поглеждат си часовниците и цъкат с език, защото закъсняват за работа. Дори не си говорят, защото им е толкова ледено и толкова не им се чака, че предпочитат да треперят в мълчанието си, отколкото да псуват в общ разговор.
Жалко.
