Прочетен: 1088 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 05.01.2010 17:12
Сякаш поета разделя като в Библията човешкия род на две добре оформени племена смесени помежду си както добитъка и зверовете в гората. Още с раждането си, детето е закърмено със своя избор - то или добродушно приема света и радостно за живота си, или никога нищо не му стига и все нещо иска от някой виновен за неговата собствена съдба. Сякаш във всяко общество могат да се намерят агнетата със точно толкова вълци сред тях.
Авел и Каин, 1857
Ш. Бодлер
Племе на Авел, яж и препивай!
Господ те гледа с любящи очи.
Племе на Каин, в дрипи се свивай
и до смъртта си в калта се влачи.
Племе на Авел, на Серафима
с жертвен тамян гъделичкаш носа.
Племе на Каин — непримиримо, —
твоите мъки безкрайни не са!
Племе на Авел, с пълни хамбари,
с пълни обори живей в благодат;
племе на Каин, псета ли стари
жално в стомасите вият от глад?
Племе на Авел, вечно преяли,
дремете кротко в семеен уют;
племе на Каин, като чакали
в дупките тракате зъби от студ!
Племе на Авел — всичко да ражда!
Твоето злато плоди и деца.
Племе на Каин, все тая жажда,
стига — не гаснат ли ваште сърца?
Племе на Авел, ще опасете
шумата и по дървото накрай!
Племе на Каин, с кръв по нозете,
с гладната челяд се скитай и трай!
**********
Бъчвата на ненавистта
Ненавист — бъчвата на злите Данаиди;
с ведро в ръцете силни и кървави Мъстта
излива в теб — макар там нищо да не иде —
потоците от сълзи, на мъртвите кръвта.
Но тайни дупки сам пробил е Сатаната
и векове напразно тя лее свойта пот,
и жертвите отново събужда за живот,
за да изстиска пак до капчица телата.
Ненавистта — о, тя пиянство е! И жажда.
И както хидрата Лернейска се възражда:
една глава отсякъл — израства друга в миг.
Забрава вкусва всеки щастлив алкохолик,
а ти, Ненавист, и това не ти остана —
на пода в кръчмата да спиш като заклана.
************
Благословение
О ти, която като нож
в сърцето ми отвори рана;
ти, луда и красива, с мощ
на стадо демони, пияна,
духа ми, дух на верен роб,
в алков превръщаш ти, в постилка;
навеки свързан с теб, до гроб —
като пияница с бутилка,
като играч със своя зар,
като каторжник стар с верига
и като червей с труп — о, стига,
проклинам те, проклета твар!
Светкавичния нож зовях
с молба да върне мойта воля,
реших отровата да моля —
да ми помогне в моя страх!
Уви! Отровата и ножът
отвърнаха без капка срам:
— Защо теглата те тревожат,
щом в роб си се превърнал сам,
нещастнико — изпит, изсъхнал;
избавим ли те най-подир,
с целувки пак живот би вдъхнал
в трупа на твоя скъп Вампир!
---------------------------
На Ж. Г. Ф.
Без ярост аз ще те ударя,
като месар — без гняв, без вик!
Като Мойсей — скалата, в миг
да бликне в моята Сахара
жив извор — чистите сълзи,
които мъката изцежда;
и тъй копнежът ми с надежда
ще полети — да се срази
с вълните — кораб в океана;
а там в духа ми изтерзан
ще глъхнат като барабан
плачът ти, болката набрана!
Не съм ли аз фалшив акорд
в една божествена симфония,
заради алчната Ирония,
разяждаща духа ми горд?
Той в мен стаен е — моят крясък!
Отрова черна блика в мен!
Мегера хващам в своя плен
аз, огледалото без блясък.
Аз ножът съм — но и кръвта,
трупът съм аз — но и гробарят,
аз бузата съм — и шамарът,
и гвоздеят съм — и дланта!
Аз сам вампир съм за душата
и съм отритнат като тях —
на всичко гледащи със смях,
но без усмивка на устата!