Ами те въобще не мислят. Всяка мисъл за край е оставена далече далече към хоризонта, който не стига нашето битие. Тази далечна перспектива ни държи живи. Ако се случи да има мисли за края, те са философски или шегобийни, или просто артистични. Когато обаче голямото озъбено отчаяние дойде и почука на нашите врати, двата хоризонта, далечния и сегашния, се сливат. Чувството за отчаяние не идва само, то носи след себе си чувството за безизходица. Всеки може да изпадне в подобна житейска дупка, други го наричат криза, но кризата е по-същество неразбираема българска чуждица - ни е не разбираме какво значи думата, дори тя да ни се зъби на прозореца цял живот.
Няма случай в който човешкото съзнание дори да е взело решение за смърт - тотална и непреклонна, вътрешно да не се съпротивлява, няма толкова велики герои - дори в последната крачка, човек търс изход - затова е нужно асистенцията или предаването на ситуацията - индивида става заложник на външната необратимост, защото съзнанието въпреки че ясно дефинира желанието за смърт се съпротивлява  бунтува. В това отношение може би наистина трябва да се легализира практиката за запушването на носа от самия суицидант със щипка която той сам може да махне - няма как да устои до край да стиска носа си.
За краят мисли само суициданта с психичната нагласа, че той(края) му носи облекчение от мъките.
Феноменално е устройството на човешкото тяло - с ръцете си човек не може да си навреди сам, освен ако не използва чужд фатален предмет - това не намалява мъката, просто се достига необратимостта, от която само следва ужаса. Смъртта е неразбираемо понятие за всеки жив, никой жив човек също така не може да гледа в очите смъртта. Образът на Медуза в древногръцката митология е точно това - символа с многото змии за украса, която носи смърт и вкаменяване на всеки, който я погледне. Няма по-добро описание на образа на смъртта, който съвсем правилно кара хората при вида й да настръхват по цялото тяло, да чувстват тревожна и необичайна възбуда, да чувстват така своите коси, сякаш са живи, изправени и настръхнали, по подобие на главата на Медуза. Аз не бих дал по-добро оприличаване на главата на Медуза от това на образ на смъртта . Героят Персей отсича от трупа главата, което още веднъж издава дълбоката връзка между символа и смъртния образ. Иносказателно гръцката митология ни дава отговор на въпроса, какво се случва на осмелилите се да погледната Горгоната Медуза. На първа линия това са безумно смели хора, готови да гледат всеки страх в очите. Осмеляват се дори да погледнат смъртта в очите. И ето какъв е отговора на древния институт по психология - митологията: те се вкаменяват, тоест сковават, обездвижват, схващат, от тях отлита душата и те стават едни бледи сенки. Това е иносказателността. В действителност всеки осмелил се да погледне смъртта (Медуза) в очите губи връзка с реалността, пренася се в друго измерение, спира да изпитва жизнени емоции сякаш е ампутиран от тях и на тяхно място се настанява един траен ужас, а когато и той се изчерпи, човек става една движеща се сянка.
Понеже живото общество не мисли за подобен феномен като суицида, въпреки че го допуска в изгодни за него ситуации като срамителен изкупител, поради липсата на когниция, обществото не носи никаква, дори най-малка отговорност затова по същество непознато явление.
По всичко личи, че човешкият съюз между тялото и душата е създаден да живее, а не да умира. Последното се случва при независими от нас обстоятелства, и докато е жив е нужно да живее в радост. А възможно също да се е почувствала наистина субстанциалната основа, че човек има доказуема душа за тези, които не вярват.
И накрая загубата е най-силния суициден фактор, тъй като тя се преживява като невъзвратимост. Загубата е най-силният стимул в суицидната девиация.
Загубата  не е свързана в пряк път с мисленето за смъртта. Ние се самостимулираме да мислим по този нереален начин, когато сме засегнати от нещо значимо, в което се губим или губим нашите любими хора.
Изводите от пребиваването ни в този самоизолиран свят на изкривеното мислене за смъртта, от злокачественото регулиране на асоциациите, когницията и поведение, неизбежно се свързват с перспективата за предстоящата смърт, в която суицидното решение изглежда едно облекчаващо мислене и поведение. Раздалечаването между повод и мотиви разцепва мисленето и създава вакуум, в който растят мислите на абсурдите.

http://translate.google.bg/translate?hl=bg&sl=es&u=http://suicidiario.bitacoras.com/archivos/2005/08/24/suicidarse-no-es-facil&ei=RjABS5qUD9OC_QbGxsmYCw&sa=X&oi=translate&ct=result&resnum=5&ved=0CB8Q7gEwBA&prev=/search%3F%3D%25D0%2590%25D0%25BB%25D0%25B2%25D0%25B0%25D1%2580%25D0%25B5%25D1%2581%2B%25D1%2581%25D0%25B8%25D1%2583%25D1%2586%25D0%25B8%25D0%25B4%26hl%3Dbg

В този испански блог пише мъдрата мисъл, че да свършиш със себе си не е лесно. Ето такива лозунги, прокламация и обръщения в крайна сметка убиват много повече отчаяни хора, отколкото ако кажеш обратното. Именно подобно твърдение амбицира отчаяните люде да упорстват към закрепване на привичките в тяхното поведение и в търсенето на нови средства - случая това е пример за един чудовищен блог.
Спуциалистите са длъжници на понятието суицид, защото те трябва да създадат ново понятие за него, при употребата на което няма да е ясно за широкия кръг от хора за какво идва реч.

Когато дойде накрая последния час
да мога да кажа,
искам така да умра,
както живях - без страх.
От инстинкти съм скроена
и макар, че добре си живях,
не искам да се виждам скоро със нея.
Знам, неизбежно е, но когато срещна я,
да ме погледне нежно и да каже
добре съм си наточила косата.

готин коментар - показва социална и индивидуална зрялост

а иначе не бива да се притеснява - точно тя най-добре може да оцени фактите около косата