Преди да споделя каквото и да било за осъдените души, ще ви кажа, че никой не мисли за тях.
Осъдените души на България са всички възрастни хора, живеещи без синове и дъщери, самотните жени и мъже в села и градове, печално осъдени да изживяват своите старини в самотност и тъга, в болки и страдания. А това е цяла една България, препълнена с подобни хора. Защото все пак възрастните хора с грижовни синове и дъщери понасят до-смело неволите на съдбата. Но си представете когато сте сам, когато нямате право на глас сред сенките на самотността, когато идват и ви казват, че само този ще е хляба, който ще си купувате и нямате право на избор, че само тази ще е партията, за която ще гласувате. И понеже те са самотни и слаби, лесно се подчиняват. Истинско чудо е, че по някакво жално стечение на обстоятелствата на съдбата, те продължават да живеят. Истинско чудо е, че не се предават.
Кой се грижи за тях?
Кой може да ги успокои?
Кой може да засити гладните им понякога стомаси?
Кой може да създаде радост, за да се усмихнат или помечтаят?
Кой ги забрави, кой ги кара да се чувстват в тежест и кой накрая и нас ще постави на същия хал?