Неврозата на цивилизацията се състои в това, че тя знае как света ще продължи да съществува в хегемонията. Несигурността се поражда, че тя иска на всяка цена да крачи със света, макар да усеща, че силите за това не са достатъчни и усещайки резерва и максимума на своите ресурси. Знае, че други общества ще я надвият и заменят с нови. Затова всеки ден тя планира своето ново утре, докато не эабележи самата, че не е същата и че е преминала в друга форма на цивилизация. Тя трепери за момента, в който някои разбунтували се общества ще я детронират и заменят с нова. И би дала всичко за прогнози и защити, които да й осигурят законната власт над толкова много народ. Нима не е справедливо, тя дава на толкова същества слънце и накрая те да не искат да й осигурят властта, която и се пада по-наследство и по-реда на обстоятелствата. Нима съюза между цивилизацията и света да не е законен, а тяхното бебе, наречено Утре да не е химера, нито амбивалентен урод. Всяка една обществена система се лута в тези свои страхове. Те отново са човешки страхове -но вече надорганични, организационни, по-силни и по-жестоки, готови да смачкат всяка една обществена структура, която пъха летва в нейните мощни колела, поддети от историята.
Тотално неглижираща дилемите и трепетите на неврозата на индивида, цивилизацията смята своята природа за по-висша от индивидуалната, защото тя ръководи това индивидуално битие. От своята висша инстанция тя не прозира своята собствена невротична зависимост от тази на индивида. Разлагането на мисълта протича разделено, логичния разпад на съзнанието протича в два канала - канал на цивилизацията и канал на личността. Те не смесват своите води. Така разпада е независим, природно обособен и законово изолиран. Цивилизационната алиенация няма нищо общо с индивидуалната човешка цивилизация. Макар всичко да върви добре, ние мислим за утре и за края, които неизбежно идват и няма как да ги застраховаме от нас самите. Неврозата на цивилизацията се засилва питайки се, кому е нужно всичко това. И тя като надорганизмов конгломерат се тръшка като обезумял индивид и се пита: "Какъв е смисълът на всичко? Какъв е смисъла на моите усилия?"
Кое е най-печалното? Заблеяна в своето Утре, цивилизацията сама пропуска своето Утре. Замечтана в амбивалентното утре, цивилизацията жъне амбивалентна реколка от своето боксуване, което ще доведе до нейния край и смяна, изчерпала резерва от обществени надежди.