Освен двигателен момент, бягството е психичен феномен и предимно психична интенция. То е както форма на приспособителното поведение, така и форма на дисадаптация. При недобро функциониране на социалната адаптация, при личностни дефицити, при вредна и несвойствена среда, при трайно въздействие на вредни и протрахирани обстоятелства, бягството може да се превърне като траен белег на неприспособителното поведение и негова основна изява. Феноменът "бягството като жизнен лайтмотив" е проява на жизнена активност, при която вътрешни сили и условията на средата са формирали във индивида непостоянство в сферите на неговите изяви или широк кръг от интереси. В този случай бягтството става основна проява на мисленето, поведението, философията и усещанията на индивида. Човек изоставя всички свои статични стереотипи и желания да бъде закрепен в една плоскост на жизненото битие и предприема маратона на своите бягства. При това в контекста на темата терминът бягство трябва да се разбира като генерализира изява на личности в най-разнообразни сфери на нейната активност. Ако бягството се е превърнало като една от основните доминиращи черти на човешкото поведение, то вече се разпростира и генелирализира върху множество аспекти на личностното проявление. Не винаги е възможно да се намери психичното звено, което превръща нормални форми на адаптивно бягство в неприспособително поведение. Макар някои да виждат феномените на бягството като крайна мярка в човешкото поведение, то всъщност е най-честата и свободна изява на всеки един индивид. Бягството е пряко свързано с търсенето на удоволствени изживявания и Избягването на неудоволствените такива.  Намирането на покой от отрицателни въздействия е честа цел на онези бягства, които се стимулирани от външно действащи фактори. Тези бягства често можем да определим като адаптабилни по своя характер когато са проява на пълноценната личност. Индивидите с вътрешни противоречия, с дефицити на възпитателните норми или липси на личностно ниво, с неясно визия за тяхното развитие и липса на конкретно схващане за тяхната реализация, оформят бятството си като феномен на движение без цел, при което движейки си, те си създават илюзията за пълноценно битие, бягайки усещат гравитацията на своето пълноценно съществуване, с илюзията, че така постигат "среда без пречки" за своето съществуване.
Не винаги бягството може да бъде схващано само като дисадаптация. В началото то може да е приспособително и човек да поеме по инерцията на дисадаптацията в условията на нетолериращо обкръжение. Дисадаптивното бятство, закрепено в поведението, не може да премине в приспособително, защото връзката между двете е прекъсната и няма нормално взаимодействие между тях.