Срамежливият и преследвачката

Димитър Георгиев - Даков

Той искаше да бъде силен в любовта, но не можеше. Тя искаше да развълнува всяко мъжко сърце, но не успяваше, въпреки усилията. Всички искаха да бъдат на една крачка от перфектната, съвършена любов, но не можеха. Самите те не бяха съвършенни. Обратното - бяха пропити със слабости, недостатъци и предразсъдъци.  Всички те просто не можеха да бъдат себе си. Нещо все им пречеше. Опитвааха се да играят множество лица и роли, от което произлизаше какафония, ужасна какафония. Образите се смесваха, ролите се противопоставяха, индивидите се разкъсваха в зейналата паст на една пропаст, наречена съвършена илюзия. Всички искаха повече, отколкото дори очакваха или можеха да дадат.
Никой не можеше да си представи лукса, че любовта е лудост, че за да си неин, трябва да си никой и всичко, но безусловно да изпълниш образа си в съдържанието, което ти самия си. Болната и сляпа любов реално не съществуват - те сас амо пресилени епитети. По скоро съществуват болни страсти. Любовта пленява, не спира да лудува. Тя не  боледува, а е жива рана във виталната душа, от която цъфти плод, забравил за корена на любовта.
Тя го дебнеше и владееше с поглед, той избягваше и не устояваше на погледа й. Можеше само да я гали без да я гледа в очите. Бе доста срамежлив. Осмеляваше се само да се вгледа в безизразната кожа на нейните форми. Бе онемял, изтръпнал, сякаш се намираше пред често повтарящ се ритуал. И двамата съвършено се разминаваха - в целувките, в мислите, в погледите, но усетите бяха там. Те действаха безотказно като машини за извличане на наслада. И двамата не бяха себе си. Бяха другиго, но не тях самите. В любовта си чувстваха мъка, равновесие и липса на изгаряне. Получаваха само типична механична наслада. Любовта им бе сух подслон, в който нямаше плесен, но имаше адски много слънце и пек, което бе превърнало кожите им стари съсухрени пергаменти, обработени по типичен начин от самото слънце.
Те се разминаваха по съвършенния начин и чакаха своя следващ живот, който да ги увенчае със щастие, защото мисълта да се заменят ги отблъскваше. Така силно бяха свикнали с привичките си, с телата си, с удоволствието, което си доставяха взаимно. Бяха свикнали един със друг и бяха неразделни в своите занимания. Действаха студено, монотонно, всяко действие бе премерен в нужната доза и продължителност акт. Мисълта да бъдат разделени им звучеше еретично на фона на бледите им образи - по скоро лицата им бяха с причудлива восъчност и с типичния тен на летния загар.
Чакаха да дойде друг живот, за да бъдат истински. Да дочакат един истински живот с неподправена любов, но не и в този живот, не и тези предразсъдъци, не и в това време и този порядък.
От първата им детска целувка през времето, в което бяха непрекъснато заедно в ранчото на техните родители (които бяха най-добрите съседи, живели някога в пълна задруга и щастие) до старческата им милувка, всичко бе като в приказка. В нея героите бяха с извити ръце и отчаяно се опитваха да следват сценария на всяка цена, с риск да загубят съдържанието на любовта, което и без това бе за тях загадъчно, необяснимо.   

но защо ли е с отворен край-т.е.не мога да разбера дали срамежливия
е преодолял своята стеснителност под напора на страстта?!?!


всъщност нима това е любов?!-на мен ми звучи много тъжно като нещо безвъзвратно пропиляно и загубено-не бих искала да изживея нещо подобно---