Всички сме устроени така, за да съществуваме. Суетата е тази, която не признава много от нашите органи. Ние сме така отдалечени от себе си, че съществуваме без да знаем как го правим, оставени на инерцията, оттам идва и по-голямата загадка как да живеем.

Колко много и малко неща може да извърши човек, много и малко, много за себе си, малко за другите, много за часовете и малко за дните. Което значи, че човек е създаден да помага на себе си и е създаден за съвсем малко неща, които зависят от него.

Какво голямо противоречие има между любовта и красотата. Любовта не значи красота; красотата не значи любов. Да харесаш не означава да се влюбиш, означава да се захласнеш като скован от студа гущер. И все пак те могат да се съчетават макар и по особен начин, когато успееш да видиш красотата вътре в любовта. Защото красотата притежава, а любовта раздава.

Хората притежаващи красота се влюбват във самите себе си. Този стремеж произхожда от желанието да притежават себе си или поне някой по-красив от тях, но дори и те не успяват да се притежават. Човек при цялата си воля не би могъл да принадлежи изцяло на себе си. Странното е, че човек не си принадлежи.

Аз не се стремя да опознавам хората в техните отделни индивидуалности, това не е ползотворен процес. Човешкият живот на изследователя е твърде кратък за тази дейност. Хората не отговарят и постъпват искрено, те крият мислите си и не разкриват същността си. Това прави трудно анализа на личността, особено ако тя не предприема много дейности, в чийто залог косвено да се залага търсената същност.

В сцената на която човек застава с лице пред своя последен миг (мигове) никой друг не би могъл да бъде свидетел и съпричастен в този миг. Няма камера на света, която да заснеме този съкровен миг, нещо което душата може и има право да изпита единствено сама. Нищо на света не може да опише тази драма. Затова много неща се живеят.

Сега разбирам, че нито околните са тези, нито съдбата е тази, от които да зависи нашия живот. Те винаги са извън нашия контрол. Как ще постъпим ние - от това зависи нашия живот, нашия избор и нашите резултати. Ако човек сега съумее да запази равновесие дори и малко да се отклони винаги може да хване посоката, стига да достигне баланса.

Наистина човек може да опознае света от гледна точка на доброто и злото, на бог и на неговия противник сатаната. Първият избор носи смирение и разбиране, втория - себелюбие, изкушение, бунт, лъжовност, и духовна смърт. Първият носи вяра и бъдещ живот, вторият безверие, безпътица и измамност.

Всеки един малък самотен остров сред безбрежния земен океан може да бъде разбран и като един нов свят, имащ неповторима атмосфера, като една малка независима държава, като един жадуван пристан за пътешествениците от цял свят и може би като една отделна вселена.

Очите на човек са като слънца, в тях може да се огледаш дали е ден или пък нощ. Те биха могли да изкажат всяка една истина. Защото Господ е направил така, че да имаме две слънца, които са достатъчни да променят вселената в нас. Нашите очи ни карат да живеем в пълната реалност. Те ни казват какви сме. Те са нашите бездни, търсещи хармония и остават до края си безпределно жадни, за да я видят. Всеки ден и нощ те изгряват и залязват без да знаят, че хармонията е зад тях. От тях изтича милост и без пощада, грее светлината на рая или ада. Нашите очи са нашата съдба. Нашето слънце е бездната на нашата земя.
*
Лъжата е единственото спасение за човека, когато истината не намира място в самия него. Тя е дълбоката човешка същност, щом като повечето пъти се чувстваме чужденци в своята реална истинност. Лъжата е най-практичната възможност да отхвърлиш действителността и така лесно се промъква от фантазията към прагматичната реалност, че в повече случаи сме изумени как майсторски лъжем.*
Танцът е най-висшата форма на движение.*
Светът рухва по своята тежест, всяка ценност се стопява безследно в безценното. Ето какъв е смисъла.*
Обръщение към болна: Несериозна си, не държиш на думата си и това ще ти попречи да се излекуваш окончателно. Болестта преследва слабите, податливите и бяга от силните, защото от тях няма какво да вземе, а не може и да ги настигне. *
Съдбата не е друго освен всички онези житейски пътища, често преплитащи се, предоставени от обстоятелствата като вероятни за извървяване.

Моите Размисли:

Когато един човек много често повтаря своите истини, накрая в неговите собствени уши те започват да стават не само непривлекателни, досадно отблъскващи, но започват да носят елементи на нереалност и така придобиват известна лъжовност. Знаейки това повечето хора искат да запазят истините за себе си.

Когато един човек стане скъперник на истини дори за себе си, нито една истина не може да разведри душата му. Така човек пристъпва към подстъпите на мъртвите души. Така че по-добре смешни и глупави, но истински, отколкото умни сериозни и мъдри, но фалшиви.

Човек намира това, което търси в постижим план, а изживените мечти остава да излетят като ненужен чужд товар.

Еднакво голям проблем е както да имаш достатъчно много и дълго вяра, без тя някога да бъде оправдана, така и да правиш нещо, в което никога да не повярваш.

Идеалистите остават такива, защото доброто, което те мислят панически бяга от лошото, измислят идеален хубав свят, живеят в него докато реалността не ги застигне.

Това, което никога няма да постигне никоя снимка или фотос на природата, е че никога няма да изпълни докрай нашето полезрение, така както може самата природа да изпълни човешкия взор.

Поговорката "храни куче да те лае" едва ли някога би изчезнала точно заради тези, които я произнасят като присъда, тъй като те не биха разбрали, че нещата които човек гледа, отглежда, наблюдава, характеризира, са свободни от него, независими такива, и дори човек от човек остава свободен, независимо от обстоятелствата, които ги обвързват.

Колкото и пъти да отнемат от човешката душа все нещо и остава - толкоз много дарове бог и е въздал. Така никой никога да не се страхува, че е бил ограбен, защото той винаги ще е богат.

Ако нещо убива душата ни и ни приближава към смъртта, то това е нейният дуализъм!

Има безброй пътища: едни са правилни, толкова има и грешни и още толкова водещи на никъде.

Вероятността на мисълта убива част от нея.
Възможностите на мисълта отнемат онова, за което тя е създадена.

Точността е онова качество, което убива цялото очарование от живеенето и от творенето.

Личността се отъждествява с това, което върши, за да може да се получи релацията, при която делото се осъществява с личността, защото значимо е промененото, извършеното.

Миниатюра

Градът Х е невзрачен и безскрупулен. Като си представя само колко такива градове има по Земята наистина ми се приисква да живея на Луната, да бъда лунатик, макар целия в прах, може би отвътре ще съм си аз, такъв какъвто се познавам, а не такъв какъвто мога да съм принуден да бъда, както в моя град Х. Не искам да си спомням и казвам името му, за да не опетня реномето му, а така ми се иска поне моя от тези Х градове да бъдат изобличени. Така много хора ще знаят името му, ще се ориентират правилно и няма да искат да живеят в него. Понякога дори името на един град не може да спре обезличаването му, може би за някои градове това е тяхна вътрешна цел. Някои градове до такава степен преследват своето обезличаване като крайна цел, че стават дори ловци на души в своеобразния градски капан, нещо повече, тези души са безвъзвратно обвързани с града, нямат дори собствена опорна точка.
Но казването на името на един град, не би могло да разреши проблема за изкарването на светло на градските негативи на конкретните градове. Човешките градове са нещо неопределено, те хем имат физиономия, хем тази физиономия е размазана, понякога обезличена, точно като на пребит скитник. Името не разрешава проблема за града и неговата физиономия, затова е така самотна Луната, като последна нежелана спирка от градския пейзаж: целия градски дух иска да полети нощно време към нея, но винаги градската орбита си остава неизменно стационарна. Луната ме чака със своите искрено ледено студени обятия и ме проследява в нощния мак. Студена, но истинска е моята бленувана страна, като Луната искрена, очовечена от множество кратерни бръчки и пъпки в лицето на очакващия вечен пътник и в погледа на замечтания земен жител, чийто простор все се оказва ограничен в градския пейзаж.

Завистта е есенциално и витално чувство. Поражда я както неистовата виталност, така и фатално ясната перспектива на смъртта. Завистта е трансцендентално чувство. То пониква в корените на живота и отравя неговите бъдещи кълнове. За човешката същност завистта е сатанинска проказа. Тя е невинно проклятие, чиято цел е някое его да бъде силно, а другите да бъдат клети и проклети, независимо, че това може да става в сферата на желанията, които са най-съкровената част от съзнанието на завиждащия.

Има една истина и тя е да не се страхуваш от живота, в който живееш даден ти от Бог, не да тръпнеш, а да усетиш собственото си свободно дихание под напора на едничкото достойнство, което имаш.