Постинг
10.06.2009 09:09 -
Моите размисли
Автор: apollon
Категория: Изкуство
Прочетен: 702 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 11.06.2009 00:52
Прочетен: 702 Коментари: 0 Гласове:
0
Последна промяна: 11.06.2009 00:52
Когато един човек много често повтаря своите истини, накрая в неговите собствени уши те започват да стават не само непривлекателни, досадно отблъскващи, но започват да носят елементи на нереалност и така придобиват известна лъжовност. Знаейки това повечето хора искат да запазят истините за себе си.
Когато един човек стане скъперник на истини дори за себе си, нито една истина не може да разведри душата му. Така човек пристъпва към подстъпите на мъртвите души. Така че по-добре смешни и глупави, но истински, отколкото умни сериозни и мъдри, но фалшиви.
Човек намира това, което търси в постижим план, а изживените мечти остава да излетят като ненужен чужд това.
Еднакво голям проблем е както да имаш достатъчно много и дълго вяра, без тя някога да бъде оправдана, така и да правиш нещо, в което никога да не повярваш.
Идеалистите остават такива, защото доброто, което те мислят панически бяга от лошото, измислят идеален хубав свят, живеят в него докато реалността не ги застигне.
Това, което никога няма да постигне никоя снимка или фотос на природата, е че никога няма да изпълни докай нашето полезрение, така както може самата природа да изпълни човешкия взор.
Поговорката храни куче да те лае едва ли някога би изчезнала точно заради тези, които я произнасят като присъда, тъй като те не биха разбали, че нещата които човек гледа, отглежда, наблюдава, характеризира, са свободни от него, независими такива, и дори човек от човек остава свободен, независимо от обстоятелствата, които ги обвързват.
Колкото и пъти да отнемат от човешката душа все нещо и остава - толкоз много дарове бог и е въздал. Така никой никога да не се страхува, че е бил ограбен, защото той винаги ще е богат.
Ако нещо убива душата ни и ни приближава към смътта, то това е нейният дуализъм!
Има безброй пътища: едни са правилни, толкова има и грешни и още толкова водещи наникъде.
Вероятността на мисълта убива част от нея.
Възможностите на мисълта отнемат онова, за което тя е създадена.
Точността е онова качество, което убива цялото очарование от живеенето и от творенето.
Личността се отъждествява с това, което върши, за да може да се получи релацията, при която делото се осъществява с личността, защото значимо е промененото, извършеното.
Миниатюра
Градът Х е невзрачен и безкруполен. Като си представя само колко такива градове има по Земята наистина ми се приисква да живея на Луната, да бъда лунатик, макар целия в прах, може би отвътре ще съм си аз, такъв какъвто се познавам, а не такъв какъвто мога да съм принуден да бъда, както в моя град Х. Не искам да си спомням и казвам името му, за да не опетня реномето му, а така ми се иска поне моя от тези Х градове да бъдат изобличени. Така много хора ще знаят името му, ще се ориентират правилно и няма да искат да живеят в него. Понякога дори името на един град не може да спре обезличаването му, може би за някои градове това е тяхна вътрешна цел. Някои градове до такава степен преследват своето обезличаване като крайна цел, че стават дори ловци на души в своеобразния градски капан, нещо повече тези души са безвъзвратно обвързани с града, нямат дори собствена опорна точка.
Но казването на името на един гад, не би могло да разреши проблема за изкарването на светло на градските негативи на конкретните градиве. Човешките градове са нещо неопределено, те хем имат физиономия, хем тази физиономия е размазана, понякога обезличена, точно като на пребит скитник. Името не разрешава поблема за града и неговата физиономия, затуй е така самотна Луната, като последна нежелана спирка от градския пейзаж: целия градски дух иска да полети нощно време към нея, но винаги градската орбита си остава неизменно стационарна. Луната ме чака със своите искренни ледено студени обятия, както се последява в нощния мак. Студена, но истинска е моята бленувана страна, като Луната искенна, очовечена от множество кратерни бръчки и пъпки в лицето на очакващия вечен пътник и в погледа на замечтания земен жител, чийто простор все се оказва ограничен в градския пейзаж.
Завистта е есенциално и витално чувство. Поражда я както неистовата виталност, така и фатално ясната песпектива на смъртта. Завистта е трансцендентално чувство. То пониква в корените на живота и отравя неговите бъдещи кълнове. За човешката същност завистта е сатанинска проказа. Тя е невинно проклятие, чиято цел е някое его да бъде силно, а другите да бъдат клети и проклети, независимо, че това може да става в сферата на желанията, които са най-съкровенната част от съзнанието на завиждащия.
Има една истина и тя е да не се страхуваш от живота, в който живееш даден ти от Бог, не да тръпнеш, а да усетиш собственото си свободно дихание под напора на едничкото достойнство, което имаш.
Когато един човек стане скъперник на истини дори за себе си, нито една истина не може да разведри душата му. Така човек пристъпва към подстъпите на мъртвите души. Така че по-добре смешни и глупави, но истински, отколкото умни сериозни и мъдри, но фалшиви.
Човек намира това, което търси в постижим план, а изживените мечти остава да излетят като ненужен чужд това.
Еднакво голям проблем е както да имаш достатъчно много и дълго вяра, без тя някога да бъде оправдана, така и да правиш нещо, в което никога да не повярваш.
Идеалистите остават такива, защото доброто, което те мислят панически бяга от лошото, измислят идеален хубав свят, живеят в него докато реалността не ги застигне.
Това, което никога няма да постигне никоя снимка или фотос на природата, е че никога няма да изпълни докай нашето полезрение, така както може самата природа да изпълни човешкия взор.
Поговорката храни куче да те лае едва ли някога би изчезнала точно заради тези, които я произнасят като присъда, тъй като те не биха разбали, че нещата които човек гледа, отглежда, наблюдава, характеризира, са свободни от него, независими такива, и дори човек от човек остава свободен, независимо от обстоятелствата, които ги обвързват.
Колкото и пъти да отнемат от човешката душа все нещо и остава - толкоз много дарове бог и е въздал. Така никой никога да не се страхува, че е бил ограбен, защото той винаги ще е богат.
Ако нещо убива душата ни и ни приближава към смътта, то това е нейният дуализъм!
Има безброй пътища: едни са правилни, толкова има и грешни и още толкова водещи наникъде.
Вероятността на мисълта убива част от нея.
Възможностите на мисълта отнемат онова, за което тя е създадена.
Точността е онова качество, което убива цялото очарование от живеенето и от творенето.
Личността се отъждествява с това, което върши, за да може да се получи релацията, при която делото се осъществява с личността, защото значимо е промененото, извършеното.
Миниатюра
Градът Х е невзрачен и безкруполен. Като си представя само колко такива градове има по Земята наистина ми се приисква да живея на Луната, да бъда лунатик, макар целия в прах, може би отвътре ще съм си аз, такъв какъвто се познавам, а не такъв какъвто мога да съм принуден да бъда, както в моя град Х. Не искам да си спомням и казвам името му, за да не опетня реномето му, а така ми се иска поне моя от тези Х градове да бъдат изобличени. Така много хора ще знаят името му, ще се ориентират правилно и няма да искат да живеят в него. Понякога дори името на един град не може да спре обезличаването му, може би за някои градове това е тяхна вътрешна цел. Някои градове до такава степен преследват своето обезличаване като крайна цел, че стават дори ловци на души в своеобразния градски капан, нещо повече тези души са безвъзвратно обвързани с града, нямат дори собствена опорна точка.
Но казването на името на един гад, не би могло да разреши проблема за изкарването на светло на градските негативи на конкретните градиве. Човешките градове са нещо неопределено, те хем имат физиономия, хем тази физиономия е размазана, понякога обезличена, точно като на пребит скитник. Името не разрешава поблема за града и неговата физиономия, затуй е така самотна Луната, като последна нежелана спирка от градския пейзаж: целия градски дух иска да полети нощно време към нея, но винаги градската орбита си остава неизменно стационарна. Луната ме чака със своите искренни ледено студени обятия, както се последява в нощния мак. Студена, но истинска е моята бленувана страна, като Луната искенна, очовечена от множество кратерни бръчки и пъпки в лицето на очакващия вечен пътник и в погледа на замечтания земен жител, чийто простор все се оказва ограничен в градския пейзаж.
Завистта е есенциално и витално чувство. Поражда я както неистовата виталност, така и фатално ясната песпектива на смъртта. Завистта е трансцендентално чувство. То пониква в корените на живота и отравя неговите бъдещи кълнове. За човешката същност завистта е сатанинска проказа. Тя е невинно проклятие, чиято цел е някое его да бъде силно, а другите да бъдат клети и проклети, независимо, че това може да става в сферата на желанията, които са най-съкровенната част от съзнанието на завиждащия.
Има една истина и тя е да не се страхуваш от живота, в който живееш даден ти от Бог, не да тръпнеш, а да усетиш собственото си свободно дихание под напора на едничкото достойнство, което имаш.
Няма коментари
Търсене
