Миниатюра

Градът Х е невзрачен и безкруполен. Като си представя само колко такива градове има по Земята наистина ми се приисква да живея на Луната, да бъда лунатик, макар целия в прах, може би отвътре ще съм си аз, такъв какъвто се познавам, а не такъв какъвто мога да съм принуден да бъда, както в моя град Х. Не искам да си спомням и казвам името му, за да не опетня реномето му, а така ми се иска поне моя от тези Х градове да бъдат изобличени. Така много хора ще знаят името му, ще се ориентират правилно и няма да искат да живеят в него. Понякога дори името на един град не може да спре обезличаването му, може би за някои градове това е тяхна вътрешна цел. Някои градове до такава степен преследват своето обезличаване като крайна цел, че стават дори ловци на души в своеобразния градски капан, нещо повече тези души са безвъзвратно обвързани с града, нямат дори собствена опорна точка.
Но казването на името на един гад, не би могло да разреши проблема за изкарването на светло на градските негативи на конкретните градиве. Човешките градове са нещо неопределено, те хем имат физиономия, хем тази физиономия е размазана, понякога обезличена, точно като на пребит скитник. Името не разрешава поблема за града и неговата физиономия, затуй е така самотна Луната, като последна нежелана спирка от градския пейзаж: целия градски дух иска да полети нощно време към нея, но винаги градската орбита си остава неизменно стационарна. Луната ме чака със своите искренни ледено студени обятия, както се последява в нощния мак. Студена, но истинска е моята бленувана страна, като Луната искенна, очовечена от множество кратерни бръчки и пъпки в лицето на очакващия вечен пътник и в погледа на замечтания земен жител, чийто простор все се оказва ограничен в градския пейзаж.