Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.06.2009 22:45 - Примери за атрибутивна поезия в творчеството на Далчев
Автор: apollon Категория: Изкуство   
Прочетен: 3397 Коментари: 6 Гласове:
2

Последна промяна: 04.06.2009 12:45


Можем да разделим творбите на Далчев на чисто атрибутивни и паралелно атрибутивни. В първия случай става въпрос за поетико-философско сливане и възпяване на семантиката на предмета с уклон към неговата съотносимост към човешкото битие. Във вторият случай е налице паралелното битийно присъствие на предмета и човека в един и същи времеви вакукум, в неразривна връзка, но в паралелните светове на живото, на неживото и на слятия между тях свят. Литературното въздействие в единия и други случай на специфичните за поета приьоми на Далчев е неповторимо, силно, човешки емпатично и безпределно разбиращо. Разделянето на творобите на Далчев е важно както в генезисен план, така и в идеен план. Така по ясно се разбира изключителния талант на поета и невероятната му ерудиция и философска визия.





КАМЪК -  чисто атрибутивна творба

Остаряват хора и дървета;
падат дни, нощи, листа и дъжд;
неизменен в есента и летото,
камък, ти стоиш все същ!

Нямаш нито жили, нито нерви,
нямаш нашата злочеста плът.
Съвестта и хилядите червеи
никога не те гризат.

Ти не си изпитвал още жаждата
от която почват вси беди:
не грешиш ти никога: не раждаш,
пък и сам си нероден.

Ти си свят. Не затова ли некога
в огнените стари векове
от гранит и мрамор е човекът
ваял свойте богове?

Алена искра, от теб изтръгната,
камък, истината в теб прозрях:
вечно и свето е само мъртвото,
живото живее в грях.

1927



СТАЯТА - чисто атрибутивна творба

Би казал, че във тази стая
не е живял отдавна никой,
че е заключена стояла
с години нейната врата.
Тук има миризма на вехто
и прах на всичките неща,
тук бавно времето превръща
във прах безжизнен сякаш всичко.

В ъглите расне неусетно
вечерната дрезгавина
и вехне есенното слънце
върху килимите на пода,
а светят жълти зимни дюли,
наредени върху комода
като голяма броеница
от кехлибарени зърна.

Какви лица ли отразило
ревниво пази огледалото?
То сякаш е един прозорец,
отворен в друг предишен свят.
Часовникът е вече млъканал
и в неговия чер ковчег
лежат умрели часовете
и неподвижно спи махалото.

Портрети на жени, които
са си отишли от света,
висят, от слънце пожълтели,
окачени върху стената,
заспала тежко върху пода,
сънува в здрача тишината
и цялата печална стая
залязва бавно с вечерта.

1925

Дяволско - паралелно атрибутивна творба Той е вехт, но има сила странна:
може и да плиска над града,
взема ли със мене дъждобрана,
знам, ще секне на часа дъжда.

Като прилеп в мрака на антрето
висне моя дъждобран заспал,
тегне вече седмици небето,
дъжд вали и мен ми става жал

за детенцето, което бледо,
въз стъклото лепнало челце,
часове като зътворник гледа
вадите с помръкнало сърце;

за врабеца, под стрехата сгушен,
който, сякаш сам извън света,
длуша как разшумената круша
шумоли със капки и листа;
за онез, що работят в заводът
шест дни и в неделя всеки път,
вместо в парка да се поразходят,
трябва вътре в къщи да стоят.

И тогава грабвам дъждобрана.
Тръгвам. И над моята глава
в миг се пръскат облаците сбрани,
грейва безпределна синева.

По дърветата разпукват пъпки,
трепкат слънчеви петна под тях,
паркът е изпълнен с глъч и стъпки,
смеят се чешми, струи се смях.

Възрастните, седнали на пейки,
разговарят с весели лица,
а наблизо с кофички и лейки
си играят в пясъка деца.

Само аз в алеите засмени
скитам странен, с вид на пенсионер,
и върви подобно сянка с мене
неотлъчно дъждобранът чер.

Изумени ме поглеждат всички
със усмивка, сдържана едва,
доближа ли - хвръква ято птички
и децата дигат в страх глава.

И не знай, не подозира никой,
че да могат да се веселят,
върху устните им смях да блика,
да е тъй безоблачен денят.

 


Къщата - чисто атрибутивна творба

Сам дяволът я сякаш дал под наем,
но неизвестно кой е наемателят.
Затворена е всякога вратата
а мракът спи и през деня във стаите.

Дъждът гризе мазилката и бяга
през счупените водостоци от олово
и като пот по челото на болен
по сивите стени избива влага.

И снощи (ти видя ли от прозореца?),
когато писна ненадеен вятър,
разтвори се, затвори се вратата,
завиха нощни кучета на двора

и черна сянка, дълга като копие,
разчупи се на каменните стълби
и аз видях, и аз познах там мъртвия,
когото преди девет дни заровиха.

1925


Болница - паралелно-атрибутивна творба

Тази бяла варосана зала на градската болница,
до самите стени прилепените бели легла
и лица побледнели по тях, и лица меланхолни
с тъмножълтия цвят на студената зимна мъгла.

Тези черни ръце връз прострените бели покривки
като черни оголени клони на зимния сняг,
тези сухи ръце и ракривени болни усмивки,
и очи може вече вгледани в другия свят.

Тишината и здрачът и тези прозорци тъжовни
със петна от мухи и с бразди от прахът и дъждът,
и звънът, и звънът на големия стенен часовник
сякаш тежките стъпки на близката смърт.

1923


Балконът - чисто атрибутивна творба

Той е железен, каменен, старинен;
такива има с хиляди в света,
обикновен, но само че зазидан:
един балкон без никаква врата.

Кой знай кога и от кого построен,
е станал непотребен изведнъж,
но не за всички: птичките спокойно
от вазите му пият хладен дъжд

и неговата четвъртита стряха
събира в някоя дъждовна нощ
след дълга и невесела раздяла
отново двама скитника ведно.

Но през деня отвън го не съзира
на минувача празното око.
Стопаните дори не подозират,
че къщата им имала балкон.

1928

Хижи - паралелно атрибутивна творба

Прихлупените вехти хижи
из крайнините на града,
стени с опадала мазилка
като че с белези от струпеи,
врата раззината и черна
и чер прозорец изпочупен -
о, тези вехти ниски хижи
на бедността и на глада!

Там слънцето е огнен костер
на знойна мъка и печал,
там никога не разлюлява
камбани шеметният празник;
трудът е вечен и безплоден
и бляновете са напразни,
макар нощта да е без сън и
денят в година натежал.

Там не живеят нито хора
и нито божии чеда,
но вятърът развява сенки,
които сведени се движат,
и съсухрени лица се мяркат,
дълбани от неспирна грижа,
и сякаш не лица, а маски
със вечний образ на глада.

Там радостта е непозната
и там смехът е чужденец,
и щастието не изгрява
над тези покриви разбити:
под тях е безпределната радост
понякога да бъдат сити
и за щастлив се смята само
студеният и блед мъртвец.

Там небосводът е от пепел,
от жарки въглища, от плам
и често дъжд и зли вихрушки
стени и покриви разкъртват,
а мръсната земя излъхва
подобно чер и древен жъртвеник
зловоние към небесата
като молитвен тимиам.

1923


ПОВЕСТ - паралелно атрибутивна творба

Прозорците - затворени и черни
и черна и затворена вратата,
а на вратата - листът със словата:
"Стопанинът замина за Америка."
И аз съм сам стопанинът на къщата,
където не живее никой,
ала не съм аз заминавал никъде
и тук отникъде не съм се връщал.
Аз не излизам никога от къщи
и моите еднички гости са годините,
а много пъти пожълтяваха градините
и аз не съм навярно вече същият.
Отдавна всички книги са прочетени
и всички пътища на спомена са минати,
и ето сякаш сто години
как разговарям само със портретите.
И ден и нощ, и ден и нощ часовникът
люлее свойто слънце от метал.
Понякога аз се оглеждам в огледалото,
за да не бъда винаги самотен.
А по стената се изкачват бавно
и догоряват на потона дните ми:
без ни една любов, без ни едно събитие
животът ми безследно отминава.
И сякаш аз не съм живеел никога,
и зла измислица е мойто съществуване!
Ако случайно някой влезе в къщата,
там няма да намери никого;
ще види само прашните портрети,
коварното и празно огледало
и на вратата листът пожълтял:
"Стопанинът замина за Америка."

1925

МОЛИТВА - творба,с която поета излиза извън творбеския период на атрибуция

Аз не помня, аз не съм видял
минаха ли моите години?
Ти не ме оставяй да загина,
господи, преди да съм живял!

Изведи ме вън от вссяка сложност,
научи ме пак на простота:
да отдавам сетния петак
от сърце на срещнатия просек.

Да усещам своя радостта
на невинното дете, което
първите снежинки от небето
сбира със отворена уста.

И без свян да мога да говоря
с простите на прост неук език. . .
Научи ме, господи велик,
да живея като всички хора.

1927

ДИВ БУРЕН - стихотворение със доминиране на авторовото присъствие в него

Какво не правех, за да я забравя,
но тя изпълваше ми всички мисли,
привиждаше ми се на всеки ъгъл,
явяваше ми се безспир насъне
и в нощите безсънни беше с мене.
В сърцето като бурен див порасла,
не можех аз оттам да я изскубна.

Реших тогава с друга да се свържа.
Момичето бе ласкаво и мило
и докато със него се разхождах,
за първата и не помислях даже,
но щом до стаята му го изпратех
и слезех по скрибуцащата стълба,
на портата я сварвах да ме чака.

И тръгвах аз обезумял отново
със първата, с едничката любима;
и скитахме се ние чак до късно
под редките запалени фенери,
из улиците вече опустели,
приказвахме си, смеехме се двама,
безсилни да се разделиме.

А срещаха ни късни минувачи
и виждаха един особен момък
със себе си на глас да разговаря
и да се смее сам като безумен.

1974

ПОВЕСТ - паралелно атрибутивна творба

Прозорците - затворени и черни
и черна и затворена вратата,
а на вратата - листът със словата:
"Стопанинът замина за Америка."
И аз съм сам стопанинът на къщата,
където не живее никой,
ала не съм аз заминавал никъде
и тук отникъде не съм се връщал.
Аз не излизам никога от къщи
и моите еднички гости са годините,
а много пъти пожълтяваха градините
и аз не съм навярно вече същият.
Отдавна всички книги са прочетени
и всички пътища на спомена са минати,
и ето сякаш сто години
как разговарям само със портретите.
И ден и нощ, и ден и нощ часовникът
люлее свойто слънце от метал.
Понякога аз се оглеждам в огледалото,
за да не бъда винаги самотен.
А по стената се изкачват бавно
и догоряват на потона дните ми:
без ни една любов, без ни едно събитие
животът ми безследно отминава.
И сякаш аз не съм живеел никога,
и зла измислица е мойто съществуване!
Ако случайно някой влезе в къщата,
там няма да намери никого;
ще види само прашните портрети,
коварното и празно огледало
и на вратата листът пожълтял:
"Стопанинът замина за Америка."

1925



НОЩ - чисто атрибутивна творба

Безсъница. Среднощ. От вятъра раздвижван,
неспирен дъжд бразди студените стъкла.
Аз гледам, отразен в прозореца, и виждам
през себе си нощта.

На срещната врата се спира да отвори
един развратник стар с едно полудете;
изгрял, угасва с тях и сетният прозорец
на стария хотел.

Разбит и уморен, нападнат от съня,
стражарят най-подир прибира се самотен;
остава в мрака зъл едно да бди окото
на пътния фенер.

Като река лъщи асфалтът под дъжда.
Дърветата трептят измръзнали и мокри.
Зловещо някъде под някой нисък покрив
барабани чадър.

При този тъмен звук нощта се сепва сякаш,
уплашена сама от свойта пустота,
и три пъти по-чер, по-тежък става мракът
и мойта самота.

1928


СНЯГ - паралелно атрибутивна творба

Над тези стръмни стрехи от желязо
и тези булеварди от асфалт
поне един път няма ли да слезе
снегът от небесата като бял
и лъчезарен ангел? Аз не вярвам.
Във този черен като въглен град
ще бъде зимата наверно черна,
незнайни - ангелите и снегът.
И ако слезе някога, без жал
жестоки ще го стъпкат със обувките си
стражарите и проститутките,
ще му почерни белите пера
димът на гарите и на комините. . .

Бял сняг ще има само във градините,
където са играели деца.

1929


СТАРИТЕ МОМИ - паралелно атрибутивна творба

Ръцете бавно се протягат
и пее старият чекрък,
през сухите и тънки пръсти
се точат нишки от коприна
като лъчи през сухи клони
във пуста есенна градина:
то старите моми безстрастно
предат, насядали във кръг.

Те не говорят и не питат,
а всички сведени мълчат,
въртят безспирно колелото
и слушат скръбната му песен,
от сутринта в студени стаи
над стария чекрък надвесени,
и ето вече по стъклата
догаря най-подир денят.

О, старите моми печални,
които чакат вечерта,
за да отдъхнат в сън най-после
и почнат утре освежени!
Те имат тук едно богатство:
то са косите посребрени,
а в техните сърца-саксии
цъфтят цветята на скръбта.

Печалните моми що искат?
Каква надежда ги зове?
Нима ще трябва да загинат,
без радостта да ги споходи?
Ах, старите моми очакват
накрай женихът им да дойде,
последният жених да дойде
и скъса нишката надве.

1923





Гласувай:
2


Вълнообразно


1. injir - Всеки ден минаваме по една и съща ...
02.06.2009 23:04
Всеки ден минаваме по една и съща улица.Всеки ден сме били тук,без да съзрем предметите,които ни заобикалят.А те са част от нашия кръгозор. Само в особени мигове ние ги виждаме.Сякаш прозрели себе си в тях.Сякаш сега разгадали тяхната и своя същност.
цитирай
2. apollon - Всъщност знам за жалост точния о...
02.06.2009 23:07
Всъщност знам за жалост точния отговор - вглеждаме се в тях само когато трябва да си кажем последно сбогом с тях от някаква странна и нетипична форма на носталгия, както господар се разделя със слугите си и чак тогава разбира, че те са били най-прекрасните мили и близки хора на света
цитирай
3. injir - Хората. . . и предметите, които са ...
02.06.2009 23:14
Хората ... и предметите,които са покрай нас.Тогава започваме да ги ценим повече. А тогава, май, е късно.
цитирай
4. apollon - в това е смисъла на предметната п...
02.06.2009 23:23
в това е смисъла на предметната поезия на Далчев - да ни покаже колко малко е нужно да имаме от това което сме заобиколени, за да бъдем щастливи
цитирай
5. tili - Благодаря за тази вечер
03.06.2009 22:35
с поезията на Далчев!
цитирай
6. apollon - много мило Тили - наистина - от вс...
03.06.2009 22:44
много мило Тили - наистина - от всички изтъкнати и високопоставени читатели само ти намери сили да благодариш- благодаря за културния жест
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: apollon
Категория: Изкуство
Прочетен: 14471626
Постинги: 5335
Коментари: 10421
Гласове: 19320
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031