Тезиси за природата на завистта

Дори да го желаете със сърцето си, което би било най-жалкото, вашата завист не би могла да се осъществи в реалност, защото всички хора се раздат различни по произход и с различни дарби, но всички те имат еднакви съдби. Затова колко глупаво е и суетно да се завижда. И каква е ползата когато нито би имал мястото и тялото, нито би имал личността и отдадената й власт. Естествено най-близо до завистта са хората, които си създават идоли. Добре че не знаят колко близо са тези увлечения до естествения уклон да се влети в пропастта на завиждането.
Естествено за да завиждаш е нужно и още нещо. Нужно е да чувстваш в себе си липси, които да ти пречат да се чувстваш равен с другите и подобаващо достоен с тях. Тези липси и желанието да се притежават биха осмислили всеки един житейски път, но за жалост биха изпълнили само времето, но не и съдържанието. За да завиждаш, трябва да храниш във вътрешното си усещане чувството, че носиш недъзи и си недостоен и тази вяра в това, трябва да е толкова силна, че да обсеби съзнателното ти съществуване така, че да не ти остане време да мислиш колко пагубна ще бъде завистта върху и без това понасящия лишения живот.А и каква би била радостта, ако всичко в живота бе срещнало своето искане - нима би било радостно всичко да имаш без да го заслужиш, да се пребориш, да го поискаш като есенциално необходимо за теб и според теб. Ако е наготово няма как да прозреш смисъла на присъствието му и на добиването му. Каква ценност би имала личността и придобитото, когато нямат насреща остойностените усилия за достигане на желаното благо. Най-лесно е да завиждаш без мярка, просто, парадоксално, необяснимо чувство непреминало през портите на разсъдъка, оставило да буреняса всички светли полета в човешката личност и хранещо ред други тъмни и безценни пороци.