Тук думата престъпник не се използва в нейния класически пълнеж на персонаж. Думата престъпник е употребена като престъпване на всякакви правила и закони, не на един, а на множество, не еднократно, а системно и регулярно.

Вижте този постинг:
http://www.public-republic.com/magazine/2009/01/11907.php#more-11907

Не съм те никога избирал на земята.

Родих се просто в теб на юнски ден във зноя.

Аз те обичам не защото си богата,

а само за това, че си родина моя.

Въпреки признанията на професорката, че автора Атанас Далчев е създал въпросната творба през 1965 година, литературната критичка по свое хрумване сама изпраща творбата разширявайки контекта й и сменяйки оптическата позиция чак във Възраждането, та дори и Битието на Библията. Милият автор Атанас Далчев хал хабер си няма, че връщат творбата му хилядолетия назад. Може би в смяната на оптическата позиция проф. Кирова, ще иска да погледне как раждането на поета се осъществява в самото Битие, за да види какви ще са неговите разсъждения за родината тогава. Ето на това ако не му се казва чиста проба престъпничество със светлата памет на поета.


------------------------------------------------
Ето и пълната статия на професор Милена Кирова

Проблематизмът на “своето” място или как се прави родина

(Библията срещу българската литература)

Едно от стихотворенията, които най-лесно се помнят в българската литературна класика, принадлежи на Далчев – “Към родината”. Особено ефектно звучи първата строфа:

Не съм те никога избирал на земята.

Родих се просто в теб на юнски ден във зноя.

Аз те обичам не защото си богата,

а само за това, че си родина моя.

Написан през 1965 г., текстът звучи дисидентски, особено в контекста на идеoлогизираните възгледи, наложени като “верен” модел на литературната мисъл. Ако обаче сменим оптическата позиция и разширим контекста в историческо отношение, ще започнем да виждаме, че става въпрос за една много традиционна стратегия да се мисли родното; нейното начало е положено още по времето на Възраждането. В тази традиция родината или “своето” място е нещо предварително дадено; топос, който предхожда всички лични усилия на човека, включително усилието да се роди.

Това е родината-принадлежност, родината-даденост – такава, каквато е. Нейните граници са географски фиксирани. Можеш да влезеш или да излезеш; тя си стои на мястото, а индивидът се движи в пространството спрямо (собствената си представа за) център. Оттук идва богатата проблематика на прага и границата, на опозицията свое и чуждо, традицията да се хиперболизира чуждото място: ту застрашително и опасно, ту свръхценно в сравнение с фиксираните дадености на своето.

Този образ на родното изглежда толкова “естествен” и “верен”, че някак трудно допускаме възможността за точно толкова “вярна” алтернатива. И все пак не друг дискурсивен субект, а Библията полага и утвърждава един различен модус на способността да се мисли родното. Старият Завет внушава идеята, че родината не е място, в което се раждаш по природна даденост, а пространство, което се прави – усвоява и отстоява – в човешкото битие.

Именно това е моята тема: как пътят изгражда мястото, което се нарича родина. Според староеврейската митология на “своето” място родината е конструкция, тя е способността на различни (понякога хаотично разбягващи се) посоки да се засрещнат в привидната невъзможност на едно постоянно решение.

Използвала съм парадигматичната история на Аврам, най-древния между библейските патриарси, праотец на целия Израил. Тя е разказана в Битие – от 11 до 24 глава – и изглежда като матрица на другата, по-голяма история, в която едно малко номадско племе след дълго странстване става народ и придобива свещена родина.

Всъщност, много преди да се появи родът на Аврам, библейските хора вече са имали две родини: и двете получени, и двете неслучени. Първата родина, която Бог дава на земното същество, на адама, е раят. Адамът лесно загубва райското място: къде от непослушание, къде от лакомия.

Потомците му получават нова родина, този път на обикновената земя, но потопът поглъща и нея. Както изглежда, има някаква грешка в самия начин, по който човекът се сдобива с родина. И Бог въвежда радикални промени: оттук нататък той ще накара хората сами да си направят родина. Избраникът, от когото тръгва тази стратегия, се казва Аврам.

Името му в интерпретацията на Бог означава “баща на много народи” (Бит. 17:5), а според етимологията на лексикалните корени: “баща (ми) е много висок”. Помним, че то се променя, когато Йахве сключва с героя завет за четвърти пореден път: от Аврам става на Авраам. В тази поправка няма нищо случайно, добавена е съгласната “хе” на иврит (ако изпишем името на латиница, промяната се вижда доста по-ясно: Abram става Abraham).

В системата на библейските смисли “хе” е означител на обрязването, т.е. на Завета, сключен между “човека” (винаги се има предвид еврейският мъж) и Бог. Много интересна изглежда стратегията да се направи личното име чрез делата на този, който го носи.

Освен това виждаме как две от основните ценности на човешкото битие – мястото и името – се оказват подложени на строителство по един общ закон: импулсът, вдъхнат от Бог, може да стане действителност само чрез целенасочените, съзнателни усилия на човека. И мястото, и името, с други думи, са не толкова фиксирана даденост, колкото процес, в който се съграждат определени значения.

Следва продължение

 

© 2006-2015 public-republic.com
Всички снимки и материали на сайта Public Republic са авторски и със запазени права. Бъдете така добри и се свържете с нашата редакция, ако желаете да ползвате нашите статии. Не е достатъчно условие да посочите автора и поставите линк към публикациите.
За повече информация: Авторски права - защита и санкции.
Благодарим предварително!

Рубрики: Frontpage · За творчеството

Етикети: Литературна история и критика

2 Kоментара за сега ↓

• nezvan // 21 яну, 2009 //

  Проф. Кирова май пак е на вярна следа…
  Но разковничето е просто: религиозният възглед (едва ли само на юдеите) е трансцендентен по принцип и полага “родното”, оценностеното пространство “отвъд”, в света на исконните неща, на вечния живот. Докато Далчевият възглед за Родината (както на всички останали светски поети) е “от мира сего”, тукашен, земен, реален, дори в окръжността на видимия хоризонт (вж. “отечеството” на възрожденеца Любен Каравелов, което = Копривщица). Родината като извисяващо странстване, като невидимост, като път към Обетованата (“обещаната”), но непостигната/непостижимата земя е изобщо мистическата версия; родината като заварено положение, като място на (временно) пребиваване в света, като оставена, “завещана” от предците площ е реалистическата (и атеистическата) версия. Типологията е елементарна и навярно – културно и исторически обусловена. (Впрочем, за да е пълна теоретичната мозайка, трябва да добавим и “безродниците” – освен атеисти, и антинационалисти, чиято родина е Партията, класата.) Религиозният човек е изначален космополит; докато патриотизмът вирее по-скоро у миряните, отколкото у вцърковените хора.
  Забележителна е обаче аргументацията на тези известни положения по повод конкретните им репрезентации тук – българската родина на Атанас Далчев и онази, неслучената на библейските евреи. Още по-интересно би било едно сравнително-антропологическо проучване в по-широк кръг по темата. То дори може би вече е написано някъде по света от някой автор.
  Но – за да научим повече, – нека продължим да четем тази интересна статия…

• otchelnik // 21 яну, 2009 //

  Винаги чакам с нетърпение текстовете на проф. Милена Кирова. Бих искал да прочета продължението. Но и сега мога да кажа – нетрадиционният изследователски подход към проблема е вълнуващ и обещаващ. Нещо характерно за г-жа Кирова. Нещо, което й подхожда…