Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.01.2009 18:26 - Рецензия на филма "Костенурките могат да летят"
Автор: apollon Категория: Изкуство   
Прочетен: 1344 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 06.01.2009 18:27


Тази ирано-иракска продукция ме изпълни с дълбока тъга, която насложена с впечатленията, които придобих от гледането на филма "Червеният Барон", ме карат да си мисля, че войната е една от най-долните пропаганди в живота на хората, когато и двете страни се оправдават с прадиви цели. Филмът третира живота на останали без подслон и осиротели деца, настанени в лагери в близост до малки планински селца, чийто живот е свързан със събирането на мини, загубата на крайници и свързване чрез сателити с новините от света. Последното е до болка познато и в нашата българска градско-селска действителност. При нас това става с кабел, а поради ниския социален статус при иракчаните това става с примитивни антени и сателитни чинии.
Оказа се, че арогантната политика на Буш откри този последен средноазийски остров на икономическа и образователна изостаналост, която да екплоатира и да въведе живителния вирус на демокрацията след режим на диктатура. Оказа се, че и "блудницата на демокрацията" може да бъде използвана като предтекст за война там където има диктатура. Знаете предполагам, че Буш, Берлускони и още други президенти няма да искат да гледат филма, защото той е в разрез с с техните естетически и културни разбирания и защото всеки гледа филмите на собствената си камбанария. Не е приятно да гледаш как деца сираци събират пешеходни мини и как крайниците им хвърчат във въздуха. Но точно по тоа филма може да ви се стори и малко близък до атмосферата и в България, защото ирак има своите минни полета, ние имаме децата в Могилино, изоставените деца и децата без родители. Детската действителност е сходна. Във филма се вижда и една психическа акцелерация на децата подложени на юмруците на войната, която бе одобрена и от нашия парламент. Чест им прави на съвременните депутати, че сами се гордеят със постиженията си. И не знам коя сила в дипломацията  и външната ни политика ни кара и тласка да вървим винаги към позицията на Италия. Близка ли ни е Италия за дипломатите, питам ги - какво има в Италия - там ли лежат костите на техните бащи и майки, баби и дядовци. 
Толкова е тъжно да видиш дете, което още на десет години е вече на 30. На някой това може да му изглежда чудо, но войната прави ужасни чудеса и променя хората, сякаш те не са вече предишните човешки създания. 
Може някой от нас да бъдат горди, но аз по-скоро съм тъжен, че наши войници, не по решение на народа, а по решение на политиците, издигнати народния глас, успяха да пратят и да намесят войниците на България в една чужда на нас война, защото именно същите тези политици търгуваха, ядоха и пиха със Садам и сякаш това не им стигна, та искаха още. 
Може би няма по самозабравили се политици на една такава малка по територия страна, каквато е нашата. Няма друго умопомрачително поведение, при което съюзниците и военнопрестъпниците на Садам, сами да му обявят война. 
Нека тези политици помнят, че няма спокойно бъдеще и, че техния принос е срещ у това спокойно бъдеще.



Тагове:   Могат,   рецензия,


Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: apollon
Категория: Изкуство
Прочетен: 14471724
Постинги: 5335
Коментари: 10421
Гласове: 19320
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031