Юношите са пристрастени към дейността, към движението, към преобразованието на всичко около тях освен ако не се генетично обременени с меланхоличен или флегматичен характер. В този момент от живота ярко се развиват инстинктите и интуитивния свят на човека. Кризата на идентичността с обръща с гореща молба и мек глас към интуитивния свят на търсещата душа и тъй като тя не намира своя идеален и съвършен образ, в който да се впримчи и охарактеризира – образите са много по-малко от потребностите на ламтящата се, оформяща се душа, която търси всички решения на интуицията, работеща по заявка на желанията. Всяко искане е „свещенно” за интуицията и тя намира най-прекия път за неговото безрезервно изплуване върху повърхността на реалността.

            В тази идентичностна криза сетивата са максимално изострени. Пълната интензификация на процесите в мисловния и сензорния апарат водят до силна прозорливост и желание за оформяне на копцепции и хипотези. В някои случаи при даровити деца тези хипотези се превръщат в ценни теории, в повечето случаи обаче се стига до своеобразни лични хипотези или теории за същността и смисъла на света, битието, хората, природата. Кризата на идентичността поражда любопитство за нещата извън защитените рамки на удобното ежедневие и уюта на дома. Ето защо юношите са подтиквани от експлоративния дух, сходен с този  на истинските смели изследователи. Често пъти на фона на хармонично и пълно развитие на сферите на личността, кризите на идентичност съвсем не секват през юношеството, а се маркират много по късни периоди и макар да това да са стойностни личности, малките кризи на идентичност в постювенилните периоди са огромни двигатели за развитието на човешката личност. Нещо повече – от психоаналичитично гледище, такива са повечето изтъкнати изследователи на нови и неподозирани сфери на човешкото, непрекъснато обновяващо се и изменящо се познание.

            С други думи в рамките на юношеството се маркират и непреходни проблеми на личността, които тя остава да решава през целия си живот, а много от тях е възможно и да не успее да ги реши. Ето защо юношеството като предверие на зрелостта е толкова динамичен, бурен и драматичен период от човешкото развитие. Пубертетът държа първенство като динамика и като кризисност следван от периода на ранната училищна възраст ( 7 години) и съревноваващ се по драматичност кризисност и динамика с периода на инволюция и смърт. И двете екзистенциални кризи на човешкия живот – пубертета и смъртта, са опосредствани. Инволюцията и смъртта са опосредствани от загубата и се естествен завършек и изход от загубата (загубите). Пубертетът е опосредстван от липсите и е естествено начало на техния развой.

            Обществото ни няма адекватно кореспондираща нагласа към пубертета като състояние и процес на израстване – вместо това предпочита не да сътрудници и подкрепя, а да критикува. Възрастните следвайки заложения в тях „грешен” модел на родителско поведение неглижират проблематиката на подрастващите и често дори гледат на тях присмехулно и надменно от позицията и висотата на техните собствени, далеч по-сериозни проблеми. А в действителност непротягайки ръка на своите юноши, възрастните ги превръщат в наследници на своите собствени проблеми на зрелостта. Основната екзистенциална криза на юношеството – тази на идентичността, прехожда и в зрелостта и няма как да бъде разрешена.

            Нерешеното, незрялото и незавършило юношество скрива всичките свои незрели „подводни камъни”  в „градината на зрелостта”, където те се опитват „да зреят” в неадекватността и ангажиментите на зрялата възраст.

            Юношеството е ранният катарзис от развитието на личността, той е момента на отхвърлянето и приемането, на отдалечаването и приближаването, на решаването на проблемите стоящи пред личността, което ще продължи в пълна сила и през следващите периоди. Натрупванията от възпитателните норми и модели, от поведението към идентичност и изборите за идентификация води до съдържателно оформяне на сферите на личността и прехождането и към проблемите и кризите на зрелите периоди на човека.

            Пубертетът е единственият екзистенциален период, в който изхода от една криза е матерал за започване с пълна силна сила на следващата. При неправилно третиране на детето от страна на родителите му, юношеството може да се окаже незрял и празен период от развитието на индивида и личността. Индивида е подложен и на кризата на ситуациите, в резултат на което юношите често изпитват скука.

            Липсата на 100% доказани модели за подражание и отсъствието на собствени стереотипи на поведение води до криза на поведението, така характерна и емблематична за юношеството. Освен че не са в състояние как точно да реагират, юношите не са наясно и с това какво ги очаква – в тази ситуативна криза те решават да се подложат на силата на обстоятелствата, оттърсвайки се от разказите на другите за света,от родителските светогледни модели.Не напразно скаут движението е толкова    популярно в тази възраст и даже и далеч сред   зрелите личности,които са нямали възможност  да приложат   собствените си експлоративни  стремежи за опознаване на    реалната и дива среда.Напротив целенасоченият и съзнателен контрол на скаут стимулите в скаут движение дава възможност и на родителите ,и на самите деца,да се чувстват по-сигурни и  по-тясновзаимодействащи си.Бягствата от дома в тази възраст не  са редки.Още по-голямо безпокойство в тази възраст буди факта ,че проблематичната продукция на една екзистенциална криза като пубертета е храна за развитие на друг тип кризи.Ето пример:Наличието на криза на идентичността създава редпоставки за възникване на криза на поведението.Разбира сепредпоставките за тях могат да бъдат както различни ,така и общи,но наслагването им въру един юноша сами по себе си ги превръща в необходимо и достатъчно условие заанти социалното поведение при юношите.Именно тук студенината и суровостта на обществото са най-явни ,тъйкато етапите на обучение и възпитаниеса концепционално завършени освен като шлифовачно набелязани ,а от друга страна обществото намира себе си за длъжно да се пази от страха пред асоциалното поведение.Юношата става жертва-няма право на грешки и проби.Строгата игра се печели от обществото ,а за юношата остават стигмите на отхвърляне.

    Често пъти в този период на неадаптирането ,социалнат дезинтеграция на конкретния индивид,критичното отошение на близки и свръхкомпенсираното отношение на юношата като отговор,наред с наслагващите се една след друга кризи оформя нередкия самобитен модел на тендентност към суицидно поведение.Тъкмо това  е един от доводите,че на юношеството се гледа неглижиращо,а от друга страна суицидните намерения и поведение показват най-ясно,че юношеството е периодът на кризисност,изцяло белязан от нейната катасрофичност.Голяма част от зародените,но нерешени роблеми на пубертета превръщат зрелостта в така наречения „втори пубертет”.     

 

Хубаво е,че повдигаш тези въпроси !По тях много трябва да се говори ,мисли и търси начин да се реагира адекватно от родителите ,учителите ,обществото!Мисля ,че и юношите също трабва да са наясно напълно с този период от живота им ,за да изберат правилния модел на поведение!
Хареса ми -умно написано и задълбочено!

Ужас-аз просто тук открих себе си-при "зрелите" пубертети-
и как се излиза от това състояние?!-незнам-статията е направо
убийствено точна,но не посочва пътя за решаването на проблема,
т.е.липсва и завършеност под формата на може би друга статия

а коя бе част първа

Ами първа част май не сме минали както трябва,та затова сме
на втората,т.е.решението е като се върнем на първа-ами аз не съм
излизала май оттам-сигурно ми е било много гот-я не ме занасяй-аз
сериозно-а той...просто се забавлява за моя сметка..недей така,че
пуберите/такива като мен/ са раними и нежни души

"Основната екзистенцианална криза на юношеството -тази на идентичността,прехожда и в зрелостта и няма как да бъде
разрешена."-тъй-проблема няма решение-задънена улица-
да спим-пък утрото е по-мъдро от вечерта-може подсъзнанието
да помогне-решенията понякога изникват просто от..нищото..-
при мен схемата работи