Всяко общество се стреми да бъдe над всеки свой индивид, колкото и дарби и таланти да притежава той, каквито и да са неговите умения, те нe могат да бъдат поставени над обшествените нужди и способности, особено когато помни своите гор4иви спомени на индивидуалните си робства - те именно са доказали на обшеството пътя към взаимния антагонизъм и непоносимост между ли4ността и обществото.
Но най жалкото е 4е обществото не може да избяга от собствената си съдба да бъдe следствие на всяка своя представляваща го единица - пренебрегвайки индивидa, всяко общество пренебрегва себе си и колкото и да иска да бъде първи хегемон, обществото не може да задмине по съдържание дори един 4лен от своите редици - сякаш обществото е наказано от природата да не бъде по-съдържателно дори и от една единствена "ли4ност".
Обществото не може да избяга от добствената си садба - а тя е пряко следствие от цъдбите на съставящите го индивиди  - а колкото и да е благотворна тази съдба, тя винаги завършва с разруха. Смърта на индивида невидимо се пренася към съдбата на обществото - нещо невидим трагизъм, като нвидима саморазруха - дотук 4ове4еството е било свидетел само на умирането на обществени строеве- нещо като прелюдия към по-голямата стъпка на една окон4ателна катастрофа.

Мисли на истински бог!
И интересни като вестник!