Сега напомняш ми, че има твари
наказани не обич, а тежката омраза
през своя цял живот в бъднините да пренасят,
жестоката съдба да те накажат със омраза,
колко хора празнично я опаковат
и също страстно я поднасят
като своя дар неземен
и нямат друга мисия в живота,
освен едничката наслада,
да правят този свят 
по черен от катрана
и сякаш пращат ни 
от другите светове
пръски мазнина
от тигана.

Умората ражда
халюцинациите
на белите пеперуди,
които се връщат
в пашкулите си
и затварят очите на мрака.
В три след полунощ
песента на щурците е
счупен пясъчен часовник,
от който времето бяга
и полива градините
на недоверието
с горчиво-сладникавите си
сълзи.
Отраженията лъжат
с илюзия за дълбочина,
а всъщност,
надеждата се дави на плитко,
защото дълбокото никога
не е достатъчно
и винаги можеш
да потънеш още по-навътре.
Умора и бели пеперуди...
Халюцинирам ли?