Тя е универсален език на изразяване на човешките чувства, на изблика на мислите пречупени през призмата на емоционалността. Поезията е жажда за екпресивност - тя е вътрешния резониращ глас на съзнаваното и несъзнаваното у човека. Като начин на изразяване аз разделям поезията на лична и абстрактна. При личната поезия изцяло доминира присъствието на автора, господства личната тематика и законодателстват личните чувства - при нея поета не е способен да отдели себе си от поетичното изразяване. Поезията винаги е авторска, но може да е лична или обществена. И чрез значението на поезията се изразява значението на индивида, защото не съществува понятието колективна поезия.
Абстрактна е позията, при която автора изцяло се дистанцира от сюжета и темата на стиха, отчуждава се от написаното от самия него и напълно заличава присъствието си от собствения си стих - естествено най-трудната задача е да се сътвори абстрактен стих, защото най-трудно е да се заличи напълно авторовото присъствие. Абстракцията освобождава стиха от конкретните лични пристрастия, от личната ангажираност, дава крилата на словото, с което то се разпростира по такъв начин, че всеки може да види себе си там, където автора отсъства. С това съвсем не се цели поезията да стане безотговорна, безлична или безформена - абстракцията пренася стиха в сферата на общовалидността - без да е нужно да се търси първичния образ, без да се търси произхода и онтологията, дори времето на създаване на творбата - абстрактната поезия реже всичките си котви и робства, за да полети в безбрежния океан на общовалидното, на съпреживяването на всеки читател от същата позиция, на която е стъпил автора, без да съществува различие, без да е налице неравенство. Парадоксът при абстрактната поезия е, че лишавайки словото от авторството, то придобива нови ангажименти - личността спира да доминира, огледалото на словото не е само едно - когато автора си отиде от своята творба той я правинеобременена, крилата, влага в нея множество огледала - абстракцията се явява инструмент за мултиплициране огледалата на всевъзможните читатели и всеки пък когато се чете подобна творба, тя изглежда различна, многолика, общовалидна. Това е истинската магия и парадоксалност на поезията - сътворена само от един автор но лишена от авторското му присъствие, абстрактната поезия ражда в себе си многообразни копия, родени от многозначността на текста и валидни отново при различните обстоятелства. Колко богата може да бъде личността, която се лишава от творбата си, за да я направи многозначна и свободна като птица, без произход и начало но и без край.

Прав сте, но колко ли хора могат да се освободят от егоизма на личното си присъствие...