В очите ми тъгата плува,
задето моята и твоята надежда,
не ще се нивга разбунтуват,
нито пък ще бъдат във едно,
и само твоята горчивина,
окъпана в погребани руини,
завинаги възстава над покоя.

На разказвача Омир и на теб
още май не ще повярват,
нито пък на мен - че земята ми е нова Троя.
Сред нейните стени във ужасите вяра няма,
ела да ми нашепнеш
за оня минал ужас до Мармара,
да чуя само твоя глас и шепот страшен връз моите уши,
затуй че Омир днес е най-обречен във безверие,
не вярва никой на слепци във наше време,
Ти Касандра - ела и разкажи ми не друго,
а това, че всеки днес го чака своя Троя,
по-мътна и по-безмълвна от всякога,
по-свирепа и по-бездушна от древната.