Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.11.2012 00:59 - За екзистенциалистите и тяхното отношение към света
Автор: jhwty42 Категория: Хоби   
Прочетен: 2068 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 20.11.2012 01:01


Напоследък учени, като Томас Уол например, изследват явление, наречено от тях „радикална пасивност” към света. В своята едноименна книга Уол цитира автори като Агамбен, Бланшо и Левинас. Всички те, в някаква степен се отнасят към групата на т.нар. писатели-екзистенциалисти.
Няма как, в началото на нашите скромни разсъждения, относно някои техни позиции, да не споменем корените на екзистенциалното отношение към света, най-вече в Древен Китай.
Лао Дзъ е казал: „Когато се откажеш от нещо ти го постигаш. Светът е постиган от онези, които го пускат да си тръгне. Но когато опитваш и опитваш. Светът е отвъд постигането.”
За големия зен-учител Сузуки Роши перфектният зен-ум е този на начинаещия, на пасивния.
Китайската философия У или Ву гласи буквално „неправене”. Тя напомня на учението на Дон Хуан, който описан от Карлос Кастанеда трупа енергия за живот от „неправенето”. Това е просто друга дума за това, което Уол определя като „радикална пасивност”. И излиза, че древните мъдреци също са й приписвали позитиви...
Един пример от „Книга на безпокойството” на португалския екзистенциалист Фернанду Пешоа може да ни даде представа за това, което екзистенциалистите определят като предимство - пасивното отношение към света.
(КБ, с. 310) Пешоа споменава свой спомен за едно момче, което се интересувало от чужди страни и събирало карти и картички. Той го нарича „единственият ми познат с истинско скиталчество в душата”, „най-истинският и затова най-големият пътешественик, когото съм познавам” и „един от най-щастливите хора, които ми е било съдено да срещна”.
Пешоа предполага, че момчето е пораснало и се е интегрирало социално, но споделя това със забележката, че сиреч „момчето е умряло приживе”...
В края на описанието на своя спомен за това момче Пешоа дава един от добрите си примери за своята житейска философия на „бленуване, вместо пряко участие в живота”. Цитатът е следният: „но един ден може на старини (момчето) да си спомни, колко е не само по-хубаво, но и по-истинско бленуването на Бордо, от пристигането в Бордо”.
Какво има предвид авторът?
Според мен, за да определим отношението на автора трябва да имаме предвид на първо място съдбата на Пешоа и начина му на живот. Пешоа сам признава себе си за пораженец на попрището на живота. Той не обича да пътува. Дали не се отъждествява с хората, на които се оприличава, сиреч с едно социално-безпомощно момче, което, също като него, е нямало възможност да пътува?
Предпочитайки да припишем позитиви на екзистенциалния философски мироглед на Пешоа, вместо да го подлагаме на критика, и опитвайки се да намерим стойностното в този пример, можем да кажем, че той има предвид, че детското бленуване по чужди страни е по-добро от една, например, екскурзия на порасналите хора до същите места.
Можем ли да бъдем сигурни, че порасналото момче би се разочаровало ако види Бордо на живо един ден?
Без да даваме все още категоричен отговор, ще споменем още един пример на Пешоа, който добре представя какво авторът има предвид, отново през собствената му призма.
(КБ, с.311)
„Какво може да ми даде Китай повече от душата ми? Ако пък душата ми не може да ми го даде, как ще ми го даде Китай, щом именно с душата си ще видя Китай, ако е речено?” и по-нататък: „богатството на моята душа съм аз, а аз съм си аз, където и да се намирам”.
Отново личи позицията на автора, че, както казват зен-мистиците: „Единственият зен, който ще намериш в планината е онзи зен, който ти си отнесъл там.”
Несъмнено едно пътуване има много гледни точки. За неговото позитивно изживяване основен фактор е наличието на финанси. На второ място – добрата компания. И не на последно място – отношението към обекта на пътуването.
Дали ако „порасналото момче” на Пешоа има възможност да отведе в Бордо своето семейство, където в продължение на една луксозна разходка то има възможност да накупи подаръци за близките си и да разгледа обекти, за които е бленувал като млад, той не би се почувствал по-щастлив, отколкото ако бленува затворен за Бордо в дома си?
Отново трябва да признаем, че всичко това е в сферата на предположенията, относно едно личностно преживяване.
Несъмнено ако госпожата на „порасналото момче” има мигрена, а децата му не го слушат, той не би прекарал добре. Ако приятелите, с които пътува имат други обекти на интерес, различни от неговите – също.
Но, според мен, има голяма възможност за „порасналото момче” да предприеме пътуване към Бордо, което да протече щастливо, именно изпълнявайки своя дългогодишен блян.
Как тогава да определим категоричната позиция на Пешоа при подобни казуси, че бленуването е по-ценно от директното преживяване? Несъмнено ние трябва я преценим от гледна точка на цялостната позиция на писателите-екзистенциалисти към заобикалящия ги свят. Сартр например изпитва своята прочута „погнуса” към реалността дори в едно кафене или пред една отрупана с продукти витрина.
Може би съвременните учени биха приписали подобни усещания на лошото му храносмилане или липсата на „хормон на щастието” в неговия мозък?
За Бланшо знаем, че е напуснал големия град – Париж и е заживял в малкото градче Ез на брега на Средиземно море.
В очакване съм на неговата книга: „Последният човек”, за да мога да разширя своето изследване върху основните позиции на екзистенциалистите.









Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: jhwty42
Категория: Хоби
Прочетен: 58018
Постинги: 18
Коментари: 7
Гласове: 5
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031