Интересно защо сме толкова призързани към смъртта, към пръстта и към земята - нещо като носталгия. В Библията най-добрите иносказателни философи твърдят по безспорния авторитет на стихотворната истина, че човек е създаден от кал. Звучи почти като епитафия. След това вариациите продължават - човек е космическо същество, което обаче не може да лети. То е голо и босо. Няма къде да върви освен при двурогия си господар, който го третира за всяка дейност като свой агнец.
Никой не твърди, че човек е светлина, още по-малко твърде, че човека е плод на слънцето, защото какъв плод може да е този, който изгаря от своята утроба. И кой-би се осмелил да твърди, че човек е свелинно същество, когато съществуват толкова много пълни с мрак Бейкънови пещери, където той умело и конфортно се крие и остава в плен до края на живота си.