По-гъвкави от летните вихрушки, 
по-тихи от дъждеца през април, 
вървят край мен момичета с ботушки! – 
момичета с ботушки от текстил. 

Красиви, ненавременни, внезапни! 
Дошли от нечий по-изящен свят, 
те стъпват – сякаш котенца – на лапки, 
и в моя стих ботушките кънтят. 

Каква е тази мода? – аз не зная. 
Пък и дали е мода въобще. 
Но – както, уж, ми наближава краят – 
ги гледам изумен! – като дете. 

И ми се иска пак да съм на двайсет. 
Защо пък не на тридесет и три? – 
край тях да си подскачам като зайче! – 
по Главната във Варна до зори.

Септември вече иде – и октомври 
ще ме отвее – все така немил. 
Те не вървят! – те сякаш носят стомни! – 
с вода за мен от извора на Нил. 

Аз не сънувам планини от злато. 
Не ми е нужен даже банкомат. 
Момичета с ботушки посред лято! – 
из цветните ми сънища летят.

    

Валерий, непостижимо е перото ти, Маестро!

Благодаря, Иличе. Скромно казано, поне за тия географски ширини! :-)))))))))))))
Чу

Ще издръжи ли сърчицето ти на тези изкусителки? Поздрави за поредния прекрасен стих.

Не се съмнявам, щом още не ме е оставило насред пътя - и още бие! :-)
Чу

И аз се отказвам от всички богатства на Света за една дузина цветни сънища, след които да се събуждам освежен, подмладен, обнадежден, че животът продължава и в отвъдното.
Има ли смисъл, Валери, да се произнасям за творбата, след като ми се иска да е безконечна?
П и е р

Благодаря, Пиер, за добрите очи, с които ми четеш стиховете.
Чу