Тогава бях един сополив момчурляк, който просто си слушкаше чуждите радиостанции. И когато чух за антикомуниста Илия Минев и как той е гнил десетилетия по затворите, написах остро писмо до мастития официоз „Работническо дело“. Попитах главния редактор защо трябва да научаваме за сатрапщината у нас чрез западни източници - а не от нашите издания.

Последва обиск в квартирата ми, а после гробно предизвестие чрез бомбетчик от ДС - ако продължавам да съм антикомунистически настроен.

Оказа се, че писмото ми било предадено от вестника на Политбюро и на ДС, като лично бай Тошо препоръчал да му отговорят с „открити партийни събрания по цялата страна, за да се задоволи нуждата на гладната за информация младеж.“

Помня как прочетох отговора в „Работническо дело“, „Земеделско знаме“, „Отечествен фронт“... и в останалите блатни парцали.

Още повече се отвратих от тоя лицемерен плакатен соц-концлагеризъм!

Искрено трябва да призная, че тогава единствено можех да се напивам от погнуса.

Само зададох въпрос на своите двайсетина години, а получих в замяна сърдечно-съдов усмъртителен тормоз.

За две-три написани от мене изречения, комунистите успяха да побъркат и майка ми, и баща ми! (Понеже в писмото си им бях изтипосал своя адрес - и ЕГН-то си не бях скрил от тия перестройкаджии даже.)

За изтърпяното ми хрумна да се шегувам пародийно доста по-късно.

Може би, да си позволя още няколко думи накрая.

Ако се оставим да бъдем погълнати от роботизиращите ни работни цикли, като в паузите между тях презареждаме с програмите „Хляб и зрелища“ и „Други удоволствия за плътта на килограм“, то ние вече сме се превърнали в един енергиен заряд за Системата.

И в едни удобни за нея, тежкотоварни, трудноподвижни, добре обезопасени консуматори.

Това не са свободните граждани, които могат да се борят за каузи.

И тяхното общество нито може да бъде гражданско, нито пък свободно.

Това е просто масата от поданици на едно деспотство, балсамиращи позора си за музея на историята, давайки своя безгласен, своя примиренчески вот за него.

Разбира се, никога не е късно този модел да се промени.

Макар и след шест ударни петилетки на политическо партизанство и пладнешки, мутро-олигархически грабежи с пост-съветския сърп и чук.

Обаче от нас зависи...

„Упадъкът на едно общество започва, когато човек се пита: „Какво ще стане?”, вместо: „Какво мога да направя аз?” Не бихме могли да имаме действителна свобода, без способността да въздействаме върху съдбините си." (Дени дьо Ружмон - швейцарски писател и философ)

*

Не знам защо е така, но от няколко месеца много си мисля за Стефан Данаилов. В свободното си време изгледах пак емблематичните му филми, а също и доста интервюта с него, където го почувствах като изключително прям и искрен човек. Знаех за здравословните му проблеми, за паденията му в миналото, които го жигосваха напоследък с огън и жупел от хорска жлъч. Не можех обаче да си извъртя езика и да изрека хула срещу „тоз женкар, гуляйджия и комунист“. Само се молех за него от все сърце. И нищо повече. Защо да крия, че Серговият „На всеки километър“ комунистически облада цялото ми детство? Само че след като се оттърсих от таз измама зла, аз толкова се вдъхнових, че написах цял роман. И му го подарих с посвещение чрез мой приятел от Варна, който тогава учеше в неговия клас (исках да му го върна на Ламбо - само че по моя си начин :))) Трогнал се човекът много. И казал думи за мен, които ме спечелиха завинаги... „И мисля си, че не умирам... и мисля си, че не умирам... и мисля си, че не умирам...“ Как го изпя приживе, нали?... И вечно ще е жив за нас...

*

Има хора, които са пристрастени към миналото носталгици, склонни да го разкрасяват, превъзнасят, величаят (усещам аз, че такова човече също иска да живее в мен :)). Ако се отнася за националната ни история обаче - оп-па-а-а! - това ни превръща моменталически във великобългари, разпростиращи се поне на няколко морета, а дори и океани - и веем ли веем там навсякъде конските си опашки. В религиозния ни музей пък всеки трябва да пази пълна тишина, за да не осквернява сакралните мъртвешки кости с въпроси голи и боси, които трябва да бъдат пратени някъде на майната им. Други обаче си живуркат тук и сега - фшиуу-фшиуу! - и постоянно хвърлят ласата си, за да уловят мига. Изстискват момента за негова сметка и за своя полза, рийш ли (от тях също съм и аз... или поне така си мисля). А трети въздишат ли въздишат по бъдещето, сякаш миналото е невъзпроизводимо. А настоящето - едно спукано мехурче блян (колкото и да ми е мъчно, пак се мержелее в него и моята физиономомутра). Ала си мисля вече, че ние трябва просто спокойно да го изживеем тоз живот, съставен от минало, настояще и бъдеще. Оценявайки го в неговата троична същност, без да се заклещваме нейде тук или там. Почитайки миналото с всичките му възходи и падения и учейки се от тях; изживявайки пълноценно всеки сегашен миг; и с вяра дерзаейки за всички ония от все сърце бленувани чудеса. „Вчера“ не бива да убива „днес“, нито „сега“-то - „утре“. „Времето е в нас и ние сме във времето. То нас обръща и ние него обръщаме." (Васил Левски)

*

Виждаме в какъв свят живеем, който свръхсексуализира всичко човешко и нечовешко даже, до което се докосва. Проглушават ни ушите как само трябва да печелим пари и да бачкаме за кариерата (звучи ми повече като "бухане в кариерата", където вадиш камъните за изграждане на дворците на този или онзи). Но когато попитат успелите хора в края на живота им за какво съжаляват най-много, те обикновено казват: „За това, че опропастихме семействата си, само и само да успеем.“ Явно е студено да си сам на върха. Така че трудно-нетрудно, велико благословение е да се влага ежедневно в ценността на нашите най-близки взаимоотношения. Естествено, то ще изисква много жертви. Усилия. Време. Пари. Нераздвоено внимание. По принцип, знаем, че ние сме същества разноезични и разнопланетни с красивите явления от нежния пол. Затова трябва да учим техния език на емоционална чувственост, непрекъснато и спонтанно изразяваща се, а те - нашият по-прагматичен, ориентиран върху изпълнението на дейности и задачи. Така се сближаваме, така се доверяваме повече един на друг, така различията ни стават причина за взаимно обогатяване, а не за непоносимост, враждуване и противопоставяне. Фокусираме ли се върху негативните проекции отсреща, тръгнем ли на бой с тях чрез контролиращ и задушаващ гняв, започнем ли системно да върхлитаме върху личността на човека до нас, а не чисто и просто да обсъждаме как да разрешим този или онзи проблем - ооо, значи сме свършени като двойка. Имаше една притча за таралежите. Сполетяло ги бедствие. И те - за да оцелеят, се скупчили всичките заедно. Боцкали се непрестанно, обаче така победили бедствието. Струва ми се... това е притча за брака :))

*

Ето, скоро с дъщеря ми пак гледахме серия от „Монк“ и там една монахиня каза: „Да, може и от гузна съвест да ги върши тия добри дела човекът. Ама то в днешно време си е цяло чудо да имаш поне някаква съвест.“ Днес имаме светлинен взрив от информация и познание. Обаче затъмнението в тая сфера си е все така пещерно (даже някой си беше казал, че главите ни са в 21-ви век, а сърцата ни - в „каменната ера“). Само че истинското пробуждане се извършва точно там, където е сърцевината на човека. Така е, спор няма - отвътре-навън промяната е истинска и трайна. След грехопадението връзката ни с Бог може и да е била прекъсната, но все пак, разпознаването на доброто и злото в нашите съвести се е предавало от поколение на поколение чрез семенцата на онова Дърво в Градината. Светулките му винаги са блещукали в мрака, макар Библията да нарича съвестта на неновородения човек „лукава“ и „замъртвяла“. Ние ли да не знаем, че дори и тя може да бъде смълчавана, заглушавана, притъпявана - и в един момент, нейните изобличения да се превърнат в ония крила от мъртви птици, паднали върху паважа (поетичният образ е на Стефан Цанев, мисля)? Затова Божията вяра в нас е да се издигнем с крилете на покаянието. И сърцесъкрушени, да се подслоним в короната на Дървото на Живота. Там, където Той ни е обещал покой и мир за душите ни...

*

"Тате, давай с мен до последната шамандура!" Когато стигнахме до нея, аз я хванах и я натиснах с все сила надолу. После я пуснах и тя мигновено разцепи дълбините, избухвайки с неистов плясък над водата. "Искал ли е някой така да те удави с гавра, презрение и злоба, Мила?" ""Оу, да! Много често, тате!" "Никога не се натоварвай с тях, детето ми! И така, винаги ще си достатъчно лека, за да изплуваш дори и от най-дълбокото им дъно!" (Морски урок малко преди да си тръгнем сега от плажа :))

*

Родителските грижи, любов и възпитание са незаменим с нищо друго дар за детето, понеже всички останали заместители го обричат на различни форми на сирачество, а даже и на еничарство (не случайно богохулните учения и практики винаги са искали да го изтръгнат от семейството, за да го превърнат в скитаща се безродна душа, готова да се пожертва на техните бесовски олтари). Може би съм казвал, че навремето работих в Приют за бездомни деца. И там се убедих, че „ако има ад на земята, то неговото име е „Отхвърляне“. Наистина, какъв по-голям ужас от тоя да си ничий... или ничия?! Да нямаш корен, да нямаш история, да се чувстваш нищо и да си тръгнал отникъде... Тогава пристигаш в хаоса, а в него напълно можеш да се изгубиш... Да, почти физически съм го докосвал това състояние и то може да се сравни само с някакъв ужасяващ, но замръзнал в безмълвие писък. По-скоро усещаш гримасата от него и в себе си знаеш: това е SOS, това е вик за помощ! Тогава можехме да помогнем само, ако имахме бащинско и майчинско отношение - а не сляпо да спазваме процедурите на социалната работа. И разбираш защо Исус Спасителят ни даде откровението за Бог като за наш любящ, всеопрощаващ и чакащ ни с такова нетърпение Баща! Та кога въобще грехът в свинската кочина на света може да отнеме Неговата безконечна милост?! Писано е, че тук и сега „милостта тържествува над съда“. И че „комуто много е простено, той много обича“. Всъщност, Библията е написана от опростени убийци като Моисей, Давид и апостол Павел, от опростени прелюбодейци като Соломон, от опростени предатели като апостол Петър. Че в нея се разказва как дори и блудницата Раав станала част от родословното дърво на Исус, а друга една блудница - Мария Магдалена, една от най-верните му последователки и първа свидетелка на Възкресението Му. Господ знае как да ни възмезди за преживените злочестини, така че дори и да сме загубили първите си седем години, можем да наваксаме през останалите 77 (примерно, де :))

*

От няколко месеца почти винаги, когато се прибирам в къщи, виждам как от прозореца на третия етаж на нашия вход едно сгърчено и старческо - и някак ми се струваше, сякаш спазматично-страдалческо от постоянното взиране лице, стои като залепен плакат там и чака някой да го зърне. Обичай ми стана да се поспирам; да поглеждам нагоре с усмивка; а после да намахвам на старицата. Едновременно приятно и тъжно ми ставаше, когато нейната гримаса за няколко секунди напълно се преобразяваше. Никога не пропускаше жената тя също да ми помахне. Само че аз после потъвах в асансьорната шахта. А тя си оставаше там някъде - сам-сама. Преди малко за пръв път я видях - приседнала кротко на пейката пред блока. Развълнувахме се от срещата и двамата. Понеже имахме някаква невидима връзка вече, си казахме мили и топли думи. Успях да забележа колко красиви черти има тая невероятно сърдечна... и близо почти 90-годишна жена. Но за жалост, усетих и колко много... колко много й липсва животопроменящото... понякога съвсем елементарно човешко внимание!... 

*

Прабългарското и славянското езичество бяха насилствено асимилирани от едно уродливо копие на християнството - и то с цената на кръвта на невинни деца. Не стига това, ами малко по-късно родихме, отгледахме и заразихме света с богомилската гностическа ерес (наследена през 20-ти век от нейната модерна дъновистка интерпретация). Вярвам, че това оскверняване на чистотата на Христовото спасение е една от основните причини да паднем под табаните на Аллах и под ударите на ятаганите и боздуганите на мюсюлманските му орди. Където придобихме този робски манталитет, с който трябваше апостол от ранга на Васил Левски да воюва отново и отново, докато сам не увисна на бесилото, покосен от неговата предателска ръка. И понеже не дръзнахме сами да извоюваме свободата си тъкмо поради това, се наложи други да проливат кръвта си за нея. Обаче най-лошото е, че трябваше да си платим за „услугата“ пак с цената на собствените си протрити наколенки. И с пълен национален погром впоследствие. Посред въртопите на едно почти нестихващо, брутално, братушко-мечешко-прегръщащо ни самоизтребление. Ей Богу! Но с пост-комунистическия гнет и мафиотщината ние пак се примирихме. И за да не бъдем „ислямофоби“ според новата полит-коректност - като бивши гяури и рая, премижаме си ние, неверниците, пред ощърбилия се полумесец на саблезъблестия ръмжащ ислямизъм, издигащ джамиите си с част от трилионите на държави като Саудитска Арабия, Турция и Иран. Обаче никога... никога... никога не е късно да си спомним, че само вярата ни в Исус и Неговите истини ще ни направят свободни. Не само като личности - а и като общество...

*

Господ чува молитвите ни и още как! Но трябва ли да защити и толерира един народ бунтовен, разединен, исторически-самозабравящ се, социално-обезличаващ се, политически-хамелеонстващ, анархичен, хедонистичен, материалистичен, брутално и езическо-атеистичен?! Когато сами си предаваме вярата в Него, как да ни спаси от българоубийците?!...

*
„И когато бъда издигнат над земята, ще привлека всякакви хора към Себе Си.“ („Евангелие от Йоан“ 12/32) Вярвам непоколебимо в това обещание на нашия Господ! С него Той пророкува смъртта Си на Кръста, както и немислимото изобщо по онова време чудо, че Неговата саможертва ще осияе всяко едно кътче на цялото земно кълбо. Пророчеството също се отнасяше и за възкръсването Му от гроба, както и за възнесението Му в прослава като „Цар на царете и Господ на господарите“ в перлено-небесната Светая Светих. Бели, черни, жълти, червенокожи - всичките цветове на дъгата отново щяха да грейнат в Новия Завет. Днес също ние привличаме хора не към себе си, а към Него - когато издигаме Исус.Чудя се: дали нескончаемите ни религиозни спорове, разделения, схизми, дори войните ни през вековете, не опорочиха вярата ни до днешната отвратително сатанинска безбожност?

*

Почти цялото значение на извращението на чистата и свята библейска вяра, което ние обикновено наричаме „религия“, се свежда само до външния култ - до церемониалността, помпозността и протокола. Ето къде е сродството й с популистката държава, която произвежда митовете си на конвейр и благодарение на тях благоденства. Тъй че не би трябвало изобщо да е трудно да се разбере защо политическата и религиозната власт са в една перманентна мафиотска афера. За тях ние сме само електорат от души, системата им за кръвоснабдяване и разбира се, мускулна сила за поддържане на мимолетните им поднебесни владенийца. Затова все още духът на Каяфа търси своя Пилат. Пилат - своя съюз със „Свещения Вертеп“. А Юда - своята заплата. Сакралната възвишеност на ритуалите пълнят със златен прашец очите ни и ни раздават кесии с по 30 сребърника. За да не разберем, че така ни надяват примките на вратовете. Понеже ако в техните театри разиграваме само богослужения с херувимски маски, а сърцата ни са пълни със зли кроежи, лъжи, алчност, похот, завист, омраза, мракобесие - лицемерни, подмолни, фарисейски, дълбоко неразкаяли се, то тридневната ни „Осанна“ не ще ли се изроди в инквизиторското и Богоненавистното: „Разпни Го!“?

*

Много от моите християнски приятели тук няма да харесат това, обаче палецът на одобрението ли трябва да ни бъде магнитът да изразяваме мисли и чувства? „Приятелство, което иска да се изразяваме еднакво по всички въпроси, изобщо не си струва“ (цитирам по памет Махатма Ганди). Няма да се разпростирам надълго и нашироко, понеже напоследък ми се ще да си почина от словоизлиянията си и да наблегна на някои мънички, обаче съществени йоти от живота. Та си мисля как Исус ходеше при хората да ги среща в техните ежедневни нужди. Говореше им на техния език. Състрадаваше им в безсъниците им, в кошмарите им, в бедствията им. С неповторимата Си любов ги освобождаваше от тях. Не се залостваше в храм от камъни и тухли, за да чака стълпотворенията за поредната Си проповед. Или за поредната Си празнична литургия. Но ако уседналата църква разчита само на поканата: „Елате, елате, елате при нас! Елате да ви опростим, да ви спасим и да ви благословим! Елате да си направим нашата организация, да ви впишем в нашия лист, в нашата статистика!“ - това е една пропаднала бройковщина, брат ми. По-добре Евангелието да ни среща ежедневно с човека в работата, в клас, или където и да е там в труд или в почивка. Среща не ритуална, изкуствена и теоложка. А лице в лице и даваща сърцатост за търсена сърдечност. Сееща вяра и жънеща приятелство и доверие. Просто винаги да сме до хората тогава, когато се налага. Понеже няма по-празен звук от този на кимвала, който само дрънка...

*

Всеки един от нас познава личните си страхове дори повече от своите най-добри приятели. Понякога се вслушва в шепота им. Друг път направо настръхва от грохота им. Приема ги и капитулира пред тях. Или пък ги хвърля като мустанг от гърба си, за да продължи да препуска свободно по равнини, долини и стръмнини; да преодолява хребети, зъбери и чукари. Кой ли не иска да стигне до оная Канара, отвъд която хоризонтът ти изглежда тъй необятен?! И където окриляването от екзорсизма на вярата ти може да те превърне в Пегас... Понеже ни страховити обстоятелства, ни беснеещи гръмовержци имат властта да оковат върху нея волния дух и свободолюбивото сърце. Ако те биват съразпвани на Голгота, дори и злобно-пригвоздващият тиран на смъртта ще ни дари с покръстване и съвъзкресение. Победили най-свирепия си кошмар, би ли могъл въобще някой по-малък изверг от него да ни изплаши?! :)) Затова, приятели - щом вече сме опознали собствените си страхове, дефицити, комплекси и малоценности, не е ли по-добре да опознаем и онова, което ще ни избави от тях? Колкото и парадоксално да е, Библията го нарича „Страха от Господа“. Точно той е „Началото на мъдростта“ и „Отклонителят от злото“. А също притежава в себе си и цялата красота на „Вярата, Надеждата и Любовта“. Пълнотата на живота тук и сега под видимото небе. Както и на невидимото, обаче Лично обещано ни от Господ Исус Христос.

„Страхът от Господа е извор на живот, за да се отдалечава човек от примките на смъртта.“ („Притчи“ 14/27)

*

Тая сутрин си спомних, че като гукащо бебе някога съм бил измъкнат от горяща кола, малко преди тя да избухне; в пети-шести клас пък двайсетина момчурляци от ромската махала направиха опит да ме обесят със стоманена тел - обаче се появи изневиделица един чичка и ги прогони; така-а-а... сетне, пръчле на двайсет и няколко години бях, когато след удар с брадва в кратуната докторите от „Пирогов“ ми казаха, че не би трябвало изобщо да съм жив... ама да си ги доизживея все пак годинките - колкото още ми остават; а в десетгодишния период, когато работата ми беше да потъвам в софийските потайности, веднъж се изправих пред дулото на пистолет, а на два пъти - пред острието на нож. И да не съм благодарен на Господ ли, че все ми спасява кожата?!!! А после Той преля остатъкът от живота ми в живота на моята жена и на моите деца. И надявам се, на поне още няколко приятели верни...

*

Няма значение как се чувствам в момента. Дали съм още сънен и ми липсва адреналин. Дали съм изпаднал в немилост, или го раздавам „господар на положението“. Дали ме харесват, или ме хейтят с „дум-дум-дум“. Дали си броя стотинките, или вадя тлъста пачка. Дали огледалото ми се усмихва отсреща, или ме кристализира в бучка дим. Дали съм цвете за мирисане, или един прост магарешки бодил. Дали държа „правата линия“, или лъкатуша като среднощен пияндур. Дали се окайвам като грешник, или се правя на надуваем паун. Дали, дали, дали... Само това има значение за нас: че Исус винаги стои до теб и до мен! С вяра в Него ние ходим напред - а не с демагогията на разни мисли и чувства. („Второ послание към коринтяните“ 5/7)

*

А е писано, че ако сме Христови, по любовта ще ни познаят! Пък то, хващане за гушите, ежби, сплетни, клюки, манипулаторства, схизми, вражди едни против други - стари срещу млади, млади срещу стари, православни срещу протестанти, протестанти срещу целия опротивял им свят... Ох, дали ще има край това?! Нали от нас зависи първо да извадим гредите от собствените си очи, бе, хора?! Тогава ще прогледнем. И може би, чак тогава и другите ще погледнат към нас...

*

Ако сме деца на егото, високомерието, презрението, злобата, завистта, отмъщението, коварството, лицемерието, гнева и заплашването; на свръх-амбициите, комплексите, маниите, фобиите, манипулациите, контрола, диктата и тормоза - значи се нуждаем денонощно от „детска защита“ поради това високо напрежение. Каква е гаранцията обаче, че то няма да ни изплющи?! Нека „Бог на мира да смаже сатана под нозете ни!“ („Послание към римляните“ 16/20)

*

Не елейните ни слова, нито киченето ни с добри дела на показ, а тайните ни копнежи и стремления като Негова невяста, прехласната от любов и отваряща цели процепи в небето, за да Го намери, ни помазват с божественото миро на Христоподобието и на Добротворството в тоя свят. Не съм от най-подходящите и от най-заслужилите християни, за да го кажа, ама карай - няма да чакам църковен сан?! :)) Всъщност... това го припомних първо на себе си. "Без любов, нищо не съм!" (апостол Павел)

*

Мисля, че на заетите хора с разсеяно-плъзгащите се показалци тук не бива да им се обсебва прекалено вниманието, за да го насочват в по-креативни и в по-полезни дейности :)) Затова, накратко едно впечатление от сега. Естествено, че всеки един от нас е родената на земята мечта от Божието Сърце, която ние усещаме къде по-смътно, къде по-ясно, а понякога даже я изгубваме всред битовите разложения на тунеядстващата си плът и на тщеславните си егота. Ала призивите ни тлеят ли тлеят като въгленчета. И понякога, ето... дори само нечий дъх може да ги раздуха, за да пламнат... да надигнат парещи езичета... да лумне навсякъде около тях огънят им и да ни изпепелят ложетата на комфорта. Нали не искаш нито ти, нито аз да сме гробища на таланти?! Такива нашият Господ Исус ги нарича „зли и лениви“ - същества ли, призраци ли някакви, наследяващи една бедстващо отдалечена от Него вечна тъма. За да си погребем божествените призвания и като безумци да се сгромолясаме заедно с тях, ние сами си прокопаваме своите бездънни ями. Подобно на Юда, чието първоапостолство беше продадено за една трийсетсребърникова Кръвна нива, където заравяха тленните останки и всичко онова, което беше останало от чужденците на Бога. И където беше останал да стърчи оня грозен клон над онова бунище. И над оназ бесилка... Да, всяка дарба, всеки талант - нали те са ни дадени, за да служим с тях на Бога и на хората?! Неговият олтар гори от очакване, за да ги освети за такава служба! Иначе използваме даровете Му за себе си, за да си строим Вавилонски кули, да възвеличаваме имената си и да пълзим все нагоре и нагоре в бунта на мравките срещу Него. Обаче независимо от това колко силно светим на мимолетния си небосклон - и без значение дали Го отразяваме или не с подареното ни свише, един ден ние ще се явим по човешки голи и напълно открити пред Него. Ще сме само по своя изграден характер - с линиите и контурите само на своите черти. Нищо, освен Безусловна Любов като Христовата, не може да устои пред Съда Божи... ("Първо послание към коринтяните", 13-та гл.)

*

За християните ако не друго, то поне едно е ясно: че щом Христос е възкръснал, то и всички, които вярват в Него, ще бъдат съвъзкресени заедно със своя Господ и Спасител. Иначе - както казва ап. Павел, суетна и напразна е нашата вяра и над нас завинаги ще тегнат проклятията на собствените ни грехове. Чрез низходящата библейска градация: безкръстните ни пожелавания раждат страсти, страстите - пороци и грехове, а те - когато задължително деградират напълно, довеждат смъртта и ада след себе си, ние придобиваме представа за втората, вечната смърт - състоянието на нескончаема отделеност от Бога, в която душите агонизират в цялата нечистота, на която са били способни приживе, и от която никога... никога... никога... не са потърсили спасение от своя Изкупител. Обратно: вечният живот започва винаги с искрено покаяние пред Него. И чрез силата на живототворящия Му Дух, коренно променя посоката, смисъла и предназначението ни. Божията любов става ежедневния ни извор. Съразпването с Христа изтръгва смъртоносното жило на еготата ни. А преобразяването в Неговия Образ превръща в измет всяка друга житейска стратегия, основана на самоугаждане, самоусъвършенстване и себепрослава. Да, на новородените духове са обещани и нови духовни тела при възкресението им. Сам Господ получи такова, с което се яваваше на учениците Си. Не беше плазмено, нито етерно, нито астрално, понеже с него си похапна рибка и пи меден сок :)) Но познаха ли Го веднага учениците от Емаус примерно? По физическите черти - не. Обаче по цялостното излъчване на личността Му. И аз лично вярвам, че нещо горе-долу такова може да се получи и с нас, стига от все сърце да се доверяваме в животите си на нашия Господ и Спасител Исус Христос.

*

Казват, че когато някой оратор застане зад микрофона, той обикновено търси своя един чифт очи, вперени с очакване, симпатия и съвсем естествена човешка топлота в него. Гадно е чувството да споделяш на Стена - независимо дали е във "Фейсбук" или в живота. Примерно, Исус често говореше пред огромни тълпи от хора. Но явно е установил истински контакт само с около 500 от тях, на които и се явил след Възкресението Си. 120 души, близки Нему, ревностно са очаквали това събитие. Преди това пък 70 от Неговите приятели са били изпратени да споделят Евангелието Му в близките градове и селца. 12 са били избрани да Го съпътстват всеки ден в последните години от живота Му. Трима от тях са се доближили толкова близко до сърцето Му! И накрая - само един беше онзи, който Го обичаше най-много, не се изплаши да бъде с Него на Голгота и се погрижи за Неговата майка като за своя родна. Две очи, в които сме вперени - а и те в нас - да, това ще ни остане накрая... Търсите висок рейтинг ли, вие, готини? Ама разбира се, че той ще ни внуши колко сме велико-велико-пре-велики... мега-ултра-прекрасни. Нека внимаваме, обаче, понеже това няма да завърши с Happy End!

*

Преди години д-р Питър Вагнер и неговият тим от пророчески ходатаи идентифицираха култа към Божията Майка като цитадела на началство от много висок ранг - т. нар. „Небесна Царица“. Д-р Вагнер казваше, че всъщност идолопоклонството към древната Артемида много ловко е бил преобразено от „Царицата“ в поклонението на Дева Мария, измествайки така фокусът от делото на нашия Спасител на Кръста. И че тя - оглавявайки цялата религиозно-церемониална псевдохристиянска менажерия, е отговорна за огромния океан от изгубени души, привличайки ги към себе си и към своите фалшиви образи - а не към истините на Евангелието. Погледнато през призмата на „Откровение“, ние знаем, че скритата и лукава амбиция на сатана винаги е била да имитира фалшив Христос, който антихристки да обсеби Храма. И след който да се втурнат масите... Само че по „широкия път на погибелта“ - не по „тесния на спасението“. Наистина, Бог отдавна не обитава ръкотворни храмове, обаче за масовия християнин те са най-големите му светини. Докато за Исус - нашите сърца, нашите души, нашия живот.

Та тръгнах да ви разказвам как преди време д-р Вагнер оглави световна молитвена инициатива, в която и аз се включих за известно време под ръководството на отговарящия тогава за Европа Роджър Мичъл. И веднъж - докато се молех, в мене избухна някакво апокалиптично усещане: видях една величествена катедрала да потъва в руини; а в себе си знаех, че тя е кръстена на Божията Майка - името, използвано за едно от най-могъщите, магнетични и обаятелни проявления на „Небесната Царица“. Дълбокото ми предчувствие тогава беше за приближаващ Божи съд върху лицемерстващата християнска религия, „имаща вид на благочестие, но отречена от силата му“; върху алчността, лъжата, разврата и хитрото политиканстване в нейните свещени вертепи и варосани гробници. Даже с един приятел писахме на Роджър за това, колкото и налудничаво и страховито да ни се струваше и на двама ни.

Сега - когато „Нотр Дам дьо Пари“ избухна в пламъци, аз нямаше как да злорадствам, разбира се. Мъчно ми е, че християнските символи тъй злобно, последователно и хладнокръвно биват унищожавани от слугите на исляма (достатъчно църкви вече изгоряха в сърцето на Европа, за да си мислим, че е чиста случайност). Вярвам, че Бог временно го позволява именно заради отстъпничеството на западната цивилизация от заветите, в които е била посветена от първите ни църковни отци. Помним, че по времето на Еремия нещо подобно се случи и с Божия народ, който беше предаден под властта на Вавилон заради многото си грехове, бунтовничества и идолопоклонничества.

Естествено, джихадът на тия свирепи фанатици никога не е спирал и няма да спре. Обаче както навремето Османската империя бе възпряна пред Виена от обединения християнски свят, така и сега спешно се налага да не се делим на католици, православни и протестанти, а заедно да погледнем на нашия общ Спасител, Господ и Цар. Да престанем да разчленяваме Тялото Му, да се покаем за греховете си, да се отърсим от миналото си и заедно да съхраним земите си, наследството си и душите си.

Единство не икуменистично, всемирно-религиозно и папско, а на вярата и на Духа Святи.

В това вярвам аз.

*

Мислите ли, че ако Господ Исус Христос живееше в наше време, държавните глави щяха да Му постилат червени килими, да Го посрещат с гвардейски роти и да свеждат гордите си иначе чела до скута Му? Преди около две хилядолетия Ирод съзря заплахата в Него още докато бе младенец. И се настърви да Го убие. Това обаче се отдаде на Пилат, който стана екзекуторът Му. Естествено - като типичен политик, той си изми ръцете с общественото мнение. Само че оттогава възкръсналият и вечно живият Цар на Небесното Царство е кошмарът на всеки земен мимолетник-властелин. Завещанието Му бе най-големият и най-издигнатият като тях да се препаше с престилката на слуга. И всеотдайно и безкористно да служи. Господнята заповед е: „Онзи, който владее над човеците, нека бъде праведен! И нека бъде един, който владее със страх от Бога!“

Вие сериозно ли мислите, че Исус би бил политически коректен, хлъзгаво-дипломатичен и баш-майстор-демагог, за да си заслужи аплаузите на чиновниците?!

Истината е, че Той буквално избяга надалеч, когато човеците поискаха да Го превърнат в свой земен цар.

Не беше направен от кал, та да си гради дворци от тухли и мрамор.

Милиони хора обаче вярват, че Неговият наместник тук непогрешимо изпълнява волята Му, бидейки духовна и политическа фигура едновременно; представлявайки спойката между религии, държави, континенти, планети и галактики едва ли не. Естествено, модерната версия на града-държава Ватикана няма нищо общо с неговата средновековна сатрапщина. Но дали са били случайни явления кръвопролитните кръстоносни походи, издигането на кладите за еретиците, придобиването на несметните папски богатства?

Срастването на духовенството с бездуховната държавна машина всъщност е описано в „Откровението на Йоан“ като обезчестяване на Земята от Великата Блудница - уродливото религиозно зло, преправящо се на ангел на светлината с благочестив външен вид, обаче яздещо Звяра зад сакралната си маска - тоест, силата и властта на земните царства. Тоталитарният дух на одържавеното Кесарево християнство е ярка демонстрация на "Мерзостта, която води до запустение", чрез Юдовия съюз на Златния кръст със Златния жезъл, опорочаващ брутално "чистотата и простотата на Христовото евангелие"; или чрез тоталното обсебване на държавността, културата и личностните свободи от исляма - там, където тоя хищник господства.

И като споделям това, дали съм изпълнен с неприязън към папата, пристигнал на тоя ден у нас? Не - ни най-малко! Даже ми е много симпатичен с усмивката си, със сърдечността си и с безсребърничеството си. Вярвам, че човекът искрено се старае да допринесе за всички благородни каузи, на които служи.

Ала в същото време не ми се ще да забравям и за онази подмолна мощ, скрита в подземията на Ватикана, която се е оставила точно той да я обязди...

*

Обединение на всички световни религии, мир на земята, братство между човеците! Да запеем дружно „Одата на радостта“ и всички пламенно да се прегърнем! Не е ли красива и вълнуваща приказка това? Само че след Великата Френска и Октомврийската болшевишка революция, отприщили цели реки от кръв, хайде отново „Добре дошли!“ в земното привидение за Рая! И в поредната земна хуманистично-религиозна мъглявина, наречена „Утопия“! Нима нашите вярвания и философии не са ни отвеждали винаги до нея? Един-единствен Исус ни примири с Бога и помежду ни, изкупвайки чудовищния ни бунтовен метеж на пропаднали, греховни до мозъка на костите си същества. Неговата любов се отдаде напълно и докрай, като прие позорната смърт на кръст за нас и преживя дори изтезанията преизподни, за да ни разкрие Светая Светих. Само осенени от това прозрение ние можем да кажем: „Нека дойде Твоето Царство, нека бъде Твоята воля - както на Небето, така и на земята!“ Колко струва една хладка църква, предадена на доктринални боричкания, ежби и схизми? Най-коварният антихризъм няма да дойде отвън - нито от Ню Ейдж теченията, нито от горди владетели с коравосърдечия жестоки и безбожни. Не! Той се заражда чрез духа на блудкавото и продажно отстъпничество в Храма, представяйки беззаконието си за висша духовна добродетел и погублението си за чудеса от Рая и знамения Господни („Второ послание към солунците“, глава 2-ра). Защо цялата земя почти ще избере да тръгне след това звероподобно, рогато, обаче възцарило се над нея с множество корони зло? („Откровение на Йоан“, глава 13-та) Защото харизматично и свръх-популистки то ще се опита да я обедини, обещавайки й да изпълни най-изконните й копнежи и въжделения за мир... свобода... братство... равенство... любов... Господ Исус Христос ще бъде принизен до една човешка идея и въдворен до тиранин като Мохамед - там някъде, между шкембето на медитиращия Буда и транса на инкарнирания Кришна. Само че какъв мир без „Княза на мира“? Каква свобода без „Истината, която ни прави свободни“? Какво братство без Онзи, Който избра да стане нашият най-голям приятел и брат? Какво равенство без приравнилия се напълно с нас Небесен Цар, оставил и Корона, и Царство, за да се превърне във „вторият Адам“ - в примера и вдъхновението възможно най-възвишени, ала човешки? И ей, Богу! - каква любов без „Бог, Който Е Любов“?!

*

Приятели, между другото, преди време бях чел за живота на св. Франциск (чието име е взел настоящият папа - съвсем не случайно, струва ми се) и как той вършил какви ли не чудеса с помощта на Девата, която го закриляла и го съпътствала навсякъде. Освен, че демони били принудени да признават, че „Тя е най-верният път към небесата“, веднъж тоя светец принудил даже един вълк да заприлича на „смирен полухристиянин“. И като неговият дух-покровител, да го следва навсякъде по петите.

Явно, култът към фалшивия образ на Дева Мария също си има своите свещени зверове-служители, както е било още преди хилядолетия в капището на Артемида в Ефес - или библейски познатата ни като „ефеската Дияна“. Само че девичите вълци изглеждат повечето тъй благи и плюшени, като оня полу… ПОЛУ-християнски вълк. И точно това ги прави всъщност да са свирепи, както ги нарича апостол Павел пред християнските водачи на Ефес. Сигурно усещайки пророчески, че "Небесната Царица“ планира бясна и продължителна контраофанзива, чиито първи удари той трябваше да понесе на собствения си гръб.

Дали случайно точно в гр. Ефес - там, където се е намирал пищният храм на Артемида (Дияна), където са се съхранявали несметни богатства, дарени й от земните царе, където се е кадяло и са се организирали сексуални оргии с храмовите проститутки в нейна чест - точно в тоя град през 431-ва год. сл. Хр. тогавашната църква официално узаконила поклонението към “Света Дева Мария”? И докато древният храм, който се смята за едно от класическите седем чудеса на света, се е превръщал в руини, до него се е въздигал наследникът му, посветен на “новото”, “имащо вид на благочестие” превъплъщение на измамното божество.

Трябва ли да ни учудва тогава, че под куполите на тази всемирно-религиозна чудесия ще се пеят химните на Мира, Радостта, Братството и Спасението, докато в подземните му бърлоги ще се извършва антихристки разврат?!

И апостол Павел, и апостол Йоан ни предупреждават, че това ще бъде заблудителен дух, имитиращ нашия Бог, обаче идващ директно от Змея, Звяра и Ада.

*

Мога ли да харесвам някого и да го приемам дори за свой най-близък приятел, отхвърляйки категорично някои от неговите убеждения и ценности? Според съвременните мулти-култи активни борци, това ще е „престъпление от омраза“. Понеже те не признават ни абсолютна истина, ни морал, ни особено пък някакви си Божи заповеди, закони и ценности. В техния толерантен бардак всяко мнение е с ранг на лична сакрална религия. Нищо, че може да води до педофилски извращения... или дори до изродски кръвосмешения. Изнасилванията ще са просто белег за чужда културна принадлежност, а християнството ще е новото старо престъпление на века. Понеже то знае само да анатемосва и осъжда. Да, зейнало е пак срещу абортите. Срещу одържявяването на децата. Осмелява се - видите ли, да протестира срещу превръщането на храмовете му в джамии?! Каква Истина Христос?! Какъв Бог Абсолют?! Какви пет лева, бе?! Я равнис, мирно и кръгом! И обратно в първи век! Живеем в ерата на Толерантността. Ала ще се толерира само хрисимото, "на-ни-на" приспивно-възглавничното и 30-сребърниковото Юдово „християнство“! Не искате да се подредите до Кончита Вурст, до богинята Гея, да почитате Църквата на спагетеното чудовище, на джедаите и култа към Небесната царица?! Кълнем се в пъпа на папата тогава: значи нулева толерантност към вас!!!

А през това време ние, които обичаме Исус, ще продължаваме да обичаме и нашите ближни...

Понеже битката ни е срещу безбожните идеи - не срещу човешка плът и кръв. („Послание към ефесяните“ 6/12)

*

Перфидността на съвременната лява репресивна толерантност може и да е плюшена прегръдка за целия спектър от инакомислия, друговерства и чуждопоклонничества, ала за ценностите на християнството тя е надвиснал Дамоклев меч. Праисторическото зло не изпълзя ли в Едемската градина с изкушението за бунт срещу Бога, омайващ с познание, стигащо до Богоравенство? И не облада ли то „хълма на Черепа“, Голгота, в най-сатанинската екзекуция на преизподническата си омраза? Впоследствие - въплътено в Нерон, нашите братя и сестри бяха превръщани в катранени улични факли, осветяващи сцените на мракобесничествата му. Френската революция на терора добави още един зловещ щрих към тях: с опустошените църковни олтари, изпепелените изповедални и с разпокръстванията пред прогизналите от кървища челюсти на гилотината. Новият хуманизъм трябваше да бъде тяхната Нова религия! Затова те изхвърлиха от храмовете старото Разпятие и издигнаха Богинята на Човешкия Разум. А поклонникът на древно-египетската Изида - Наполеон, стана символът на този войнстващ имперски дух. Още в зората на вековете обявило война на своя Създател, венецът на Неговото творението се втурна отново да гради Кули, Пирамиди и Триумфални Арки, за да се самоиздига и себевъзвеличава чрез тях в своя богоненавистен стремеж само да владее и земята, и небето. Същият лозунг за „Свобода, Равенство, Братство“ призракът на комунизма развя и на изток от неосъществилия се на запад земен рай. И докато той се представяше като божество свято, а Маркс, Енгелс и Ленин - за неговата атеистична „троица“, цели народи бяха оглозгани от човекоядството му и потънаха в национални катастрофи, руини и траур. Накрая дори гробниците-мавзолеи не можаха да съхранят на тъмно онези талази от кръвнишка слава на своите фараони-мумии... Само че ето я - Новата Толерантност! Тя е прилъстителка и любовница на всяка човешка идея, философия, религия, право. Обаче и омразителка до смърт на Месията от Назарет. Може да се разбере с ислямския екстремизъм, дори да го прегърне и да си легне с него. А на сутринта да си пие кафето с розови, зелени, прайдови, кабинетни, надрусани, разковани... и всякакви други функционери. Семейството е не просто отживелица, а враг за нея. И той трябва да бъде изличен от лицето на земята! Затова деконструкцията на обществото ни е чрез апокалипсиса на неговите градивни клетки. И чрез месиянския еврохуманизъм без Месията. Бедна, нещастна Европа! Понеже пак правиш каквото си поискаш (според Звяровия Закон на Алистър Кроули). Да, ти си си казала: „Богата съм, забогатях и нямам нужда от нищо“. Но знаеш ли, че си окаяна, сляпа и гола?! Избълвана, а все още коравосърдечна. Угасяваща всяка искрица, размазваща всяка сълзица на покаяние („Откровение на Йоан“, глава трета). Нека Господ да има милост над всички нас!

*

Библейският тип смирение - поради присъщите му кротост, себевладение, дълготърпение, лесна простителност и искрено човеколюбие, понякога се възприема от околния свят като глупост, слабост и даже като духовна нищета. А в същността си то е покорство на Бога и на Неговата воля - и поради това е войнствено срещу безбожието и богохулството като духовни явления, мирогледи, принципи, философии и предразсъдъци. Имаме примерите на Моисей, предизвикал Египет на един самообожествил се фараон; на апостол Павел, направил го с Рим на някакъв подобен нему умопомрачен цезар; на Господ Исус, Чийто удар по покварения светско-религиозен Вавилон на онова време отвори рана в него, която нямаше да зарасне никога в по-следващите му превъплъщения. Затова гордостта в контекста на Библията наистина трябва да се възприема само като една арогантна независимост от Бога и като проява на налудно себевъзвеличаване - точно обратното на смирението, което тя винаги ще презира...

*

Не, в никакъв случай Исус не ни заповядва да се подлагаме доброволно на физически тормоз! И трябва да ни хлопат поне няколко дъски, за да вярваме в това :) По онова време са се използвали пръчки или бичуване, за да се наказват провинилите се (в това число и робите). „Плесниците на презрение“ са били по-скоро опит да те предизвикат и да те унижат. Да те накарат да се почувстваш като никой. Да те погледнат с високомерие отгоре, като че ли си просто някаква плюнка върху пръстта. Затова все едно Исус ни казва: „Не отвръщай на високомерния високомерно, нито на презрителя с презрение! Не бъди като него и пощади достойнството му! Обаче и ти му покажи своето! Не му позволявай да те третира като роб, който е разгневил господаря си с неизпълнението на някоя негова прищявка! Обърни му и двете си бузи, които могат да понесат всички удари, обаче открито - с лице на свободен и осъзнаващ своята ценност човек!“

Всъщност, Исус Сам изпълни Своята заръка, когато се изправи пред жестокия Рим и пред безсърдечния съд на Синедриона.

И нали точно там цялата вселена се удиви пред величието на нашия Господ!!!

*

Понякога животът не ти се плъзга пред очите като Фейса, а ти влиза брутално като наточено острие. Прииска ми се сега да споделя за нещо такова. И те моля предварително - не го чети, ако ти прилошава от брутализмите! Аз също ги мразя, понеже не веднъж или дваж те са се опитвали да ме изкормят! Та трябваше преди време да отида на някакво място, за да взема един документ. Момичето там беше зашеметяващо хубаво, само че от вмирисаната на цигари бърлога изведнъж като джин от бутилка пред мен се облещи същество огромно, космато, възчерно, нафиркано до козирката - стига да имаше такава върху гладко обръснатото си теме. Оказа се рецидивист, току-що пуснат от затвора, който от няколко дни празнувал своето освобождение. „Искам да оправиш тая мацка пред мен, а аз да ви гледам! - изръмжа ми тоя. - Иначе жив оттук няма да излезеш, бе, боклук такъв!“ После хвана ловджийския си нож, лежащ върху масата, и с все сила и злоба го заби върху нея. Почувствах как трепнах, изплашен. За миг ми проблесна, че юмручният ми опит от миналото е твърде недостатъчен, за да нокаутирам гадняра. „Господи, спаси ме от тоя човекозвяр!“- това само премина като електрически импулс през мене. В следващия момент се чух да изричам възбудено: „Ей, виждаш ли халката на ръката ми, бе, точилко? Обещал съм да съм верен на една жена пред Господ. Ти луд ли си да си мислиш, че ме е повече страх от твоя скапан нож, отколкото от Него?!“ Това беше моментът, в който той психически се пречупи. Каза ми (ох, колкото и да ми беше странно!), че най-много обичал в затвора да си говори с един пастор. Аз не бях такъв, обаче нямах нищо против после добре да си побъбрим заедно. А накрая даже и да се прегърнем на изпроводяк :) А бе доста шантаво нещо е животът, нали? Та от тая случка ми остана убеждението: срещу демоничния зверилник в тоя свят - напред само с Христовата вяра и с Христовия Кръст!

*

Когато човек отстоява своите убеждения и принципи, без да ги налага, да потъпква чуждите воли или да наранява другите по какъвто и да е начин, той всъщност опазва Венеца на творението - създадената по Божи образ и подобие човешка личност. Наистина, грубият свят понякога ни предизвиква да отговаряме на удара с удар, ако искаме да оцелеем в неговата варварска среда, и действително, тоягата на закона е редно да бъде стоварвана върху кратуната на беззаконието, след като то е достатъчно полудяло, за да престъпва всякакви Божи и човешки закони, норми, правила. Но все зъб за зъб ли и все чене за чене ли?! Ако постоянно раздаваме „моментална справедливост“, дали няма да я раздават и спрямо нас? В старовремска скотобойна ли искаме да превърнем живота си? Понеже както е казал Махатма Ганди, „око за око... и накрая светът съвсем ще ослепее.“ Разбира се, че има един много по-превъзходен начин: „Блажени милостивите, защото и на тях ще се показва милост! А миротворците - те ще се нарекат Божии чада...“

*

Когато обвиняваш Бога за всяко природно бедствие и за всяка човешка жестокост, спомни си, че Исус укроти бурята, надвиснала върху живота на Неговите приятели; а също ни завеща да обичаме ближните си; да им помагаме в скръбни дни като добрия самарянин; да храним гладните; да поим жадните; да обличаме голите; да обуваме босите. Всъщност, Той се идентифицира с всеки един нуждаещ се, слаб, отхвърлен, презрян на тая земя. И каза, че ако на тях сме направили добро, значи на Него сме го сторили. Сила отгоре ни е дадена да защитим беззащитните, да сме опора за немощните, осиновление за сираците, синовство и дъщерство за нашите грохнали майки и бащи. Злоупотребата с нея значи терор на „силните на деня“ върху всички, които не са считани за избрана арийска раса като тях. Изчадието Хитлер не унищожаваше ли поголовно всяко едно „грозно и недъгаво“ в името на това? Освирепелите калашникови комуняги не правеха ли точно същото? Ами днешните им адепти? Едно общество е оздравяващо и Богобоязливо, когато силните са със слабите. И болно, разлагащо се, буквално превръщащо се в антихристка богоненавистна мърша, когато силните са лешояди. А слабите - тяхната мъртвешка плячка...

*

Високомерните... Те всичко знаят и всичко могат. Като татко Барба се опитват да се преобразят в решението на всеки проблем, придобивайки всевъзможни причудливи форми. А ти си просто придатък за тях, когато примерно удължават ръцете си, за да посвършат нещо с тях. Но когато оплескат нещата, не искат и да чуят, че трябва да забършат след себе си. Тогава може да го направим ние, без да парадираме, че сме по-добри от тях. Наистина можем да заличаваме следите от наглостта, показвайки разбиране в онези моменти, когато тя поваля не само околните, ала и обсебените от нея (а това задължително се случва - понеже над навирения нос винаги има нещо, което да го натрие). Подай ръка дори и на "най-големия гад", когато е паднал! - без да искаш нищо в замяна - а само неговото изправяне с достойнство. Опита ли се обаче после да отнеме твоето, забравил, че всеки заслужава злите последици за своите зли дела - отново започни операция „Натриване на Навирен Нос“ :)) Просто ние хората сме така устроени, че често сме склонни да си взимаме урок, само ако осъзнаем падналото си състояние...

*

Ако събаряш вярата на хората, а не я изграждаш, ако се опитваш да заличиш дори духовната им идентичност, като ги заклеймяваш, дамгосваш и посичаш, обаче не с двуострия меч на Словото, а с разцепения си като на змия език - това не е ли религиозен психо-тероризъм?! И трябва ли въобще да те слушаме тогава, щом думите ти не ни носят нито назидание, нито увещание, нито утеха?! („Първо послание към коринтяните“ 14/3)

*

Когато някой отстоява своята съкровена идентичност, това няма как да не се конфронтира с чувствата и очакванията дори и на най-близките му хора! Синът Божи беше 12-годишен още, когато ясно показа на родителите си Кой Е - и то без никакво чувство за вина и излишни оправдания или извинения от Негова страна. Пък вярвам, че беше най-послушното дете, което изобщо някога се беше раждало. А какво да кажем за подигравките на братята Му, които Той трябваше постоянно да търпи, докато в същото време като най-голям е продължавал да се грижи за тях? После знаете, че и учениците му даже се опитаха да възпрепятстват Кръстната Му мисия, като горкият Петър си изпроси доста сурово смъмряне за това. Разочарованият Юда Го предаде (Исус провали и неговите лични сметки и планове). Народът искаше да Го направи свой земен цар, но бързо беше попарен в намеренията си и изрева: „Разпни Го!“ А за фарисеите и римляните изобщо трябва ли да споменаваме? Наистина, какъв по-добър пример от Исус за това как да отстояваме своята идентичност?! Иначе ние доброволно се предаваме на хаоса и всеки може да си прави с нас каквото си поиска...