Пролетта е живот, който дава живот, но това не винаги се случва с хората, които в точен ден и час се срещат лице в лице със своя жребий.
През 1949 именно в тази жизнерадостна късна пролет Иван Кънев чака да се роди третото му дете от болната от туберкулоза негова съпруга. Може би се изисква огромна сила, за да можеш да дадеш живот, макар и болен от една коварна болест, да родиш в последния ден от живота си здраво и живо дете и на другата сутрин да умреш. В този момент се възхищавам на индийците, които практикуват трупоизгаряне. Очевидно азиатската мъдрост е по-голяма от европейската. Продължаваме своя разказ. Ражда се бледоликото бебе - напълно жизнеспособно. Но дядото на детето който е селския кмет на село Полатиново взема бебето и понеже не може да убие с ръцете си невръстното отроче слага главичката му под колелото на впрегната селска кола и удря конете, за да прегазят внука му, едва вдишал от въздуха на тази грешна земя.
Дядото като кмет направил курбан за здраве. Поканил цялото село. Поканил и една циганка на име Зюмбюла от съседното село Каратаир. Кмета поръчал на циганката да вземе едно платнище и да вземе мършата под колелата на талигата, като я изхвърли и изгори, а той за работата щял да поръча да й сложат храна за вкъщи.
Видяла циганката малкото безжизнено телце, от ноздрите му се подавали тлъсти червеи, времето било горещо и тя се запътила към селското бунище да изпълни заръката на селския кмет.
Бащата Иван Кънев остава без майката на своите деца и веднага из селото се намират добри хора, за да го оженят повторно за някоя съселянка вдовица. Срещат се Иван и Дена на мегдана, но тя му казва, че болестта, от която е умряла жена му е лоша и коварна, че тя в този дом няма да стъпи и не би закарала единственото чедо на своя починал съпруг Никола Алтънов в онази къща, където туберкулозата е покосила човешки живот, а също и че независимо от житейската нужда да се съберат, тя няма да може да гледа неговите деца докато не оздравеят.
Взема Иван Кънев децата си  и ги води на лекаря в града. Двете деца, момченце и момиченце са бледи, измършавяли и болнави на външен вид. Докторът Търсиманов решава да посъветва бащата да направи колиба от слаба и да закара децата на Атолука - горска местност с  борова растителност над Брацигово и там децата да живеят няколко поредни лета, докато се оправят. Иван имал ратай от съседното село и го помолил да му помогне да направят колиба. Децата пасели кози, пиели козе мляко, по цял ден стояли на слънце, но пак били болнави, кашляли при усилие и в покой. Идвал често да ги види и баща им, чието бащино сърце се разкъсвало между новата му съпруга и нейното дете и неговите собствени рожби. След няколко лета децата слезли с баща си, отишли на преглед и доктора видял, че климата се отразил добре на децата и че от туберкулозата у тях останало само бледо засенчване на белите дробове. Докторът зарадвал бащата, че може да прибере децата си в къщи, но каква къща, къде е тази къща.
Заради заразата бащата изгорил своята собствена къща и започнал да строи нова къща, където в една стая живеели с новата си жена, нейното дете и сега, трябвало в стаята да влязат и двете му деца от първата му покойна съпруга.
Заживяли задружно и колкото е възможно сговорно и според възможностите си.
Но лицето на бащата винаги било помрачено от смъртта на неговата първа съпруга и третата му рожба, която той загубил на невръстна възраст.
И тук в края на нашия разговор ние се питаме: Морален ли е избора на дядото на детето да сложи край на неговия слаб като самотна свещица живот?
Много от нас ще извикат, че дядото е съдист, че е безмислостен и жесток човек, който е способен да навреди на невинно и малко бебе.
Но нещата в житейски план не са така лесни за отсъждане. В живота няма само черна и само светла страна на монетата - тя е многолика и многостранна. Може би дядото е решил да спаси сина си и двете му деца от глад и разорение, тъй като роденото от болната жена детенце е страдало от болестта още в утробата на майка си. Парите за лекарства едва ли биха спасили болната рожба на умрялата родилка, само биха докарали до глад, мизерия, нищета и дори смърт останалите здравородени деца. Самата болест на малкото дете би могла да разболее останалите и така да се унищожи цялото семейство. Изборът никак не е лесен.

Никой не знае къде точно е истината. Никой не знае кой избор е морален. Просто човешкия съд е с различен аршин от този на провидението.

Никой не е задължен да отдава внимание на това четиво, защото то е написано по-скоро да ме освободи, отколкото да освобождава и само смелите духом могат да четат подобни редове.

Трудно за четене, а за писане?! Поздрави за смелостта!

Трудно е и за писане