Трамвай, спирка, отворени врати. Дядо, бастун, върви към отворените врати, които се затварят с трясък точно преди дядото да повдигне немощно крак към стъпалото. Светофарът свети червено, трамваят помръдва метър-два и доволно заковава. Старецът стои между колите - ядосан, тъжен, безпомощен. Ватманът се хили доволно.
Автобус 280, спирка на метро. Хората излизат от подлеза. Шофьорът ги изчаква да приближат, спринтирайки и а-ха да пристъпят в прашасалата му утроба, хлопва вратите и потегля.
Ура! Денят му е станал по-добър, има какво да разказва на колегите, с какво да се хвали. Проявил се е като мъж!
Така де - какво си мислят тия. Ще чакат!
Нали се сещате, че това горното не е изолиран случай, а практика, системна. Не само в градския транспорт, ами навсякъде. Лошотия, лошотия, лошотия, ама на тон!
Бутаме се наробно, спъваме се умишлено, псуваме се, обиждаме се. 
Всъщност, честно да ви кажа, все ми е тая кой ще спечели изборите и кой ще ни управлява. Мечтая си да ни управляват хора, както и всеки един от нас да си спомни колко важно качество е човещината. Най-важното. Останалото е бул шит. Булгаршит.

Не знам тая НЕБЪЛГАРСКА дума. Явно на ДРУГ НАРОД му е дотрябвала преди на авторката. Случват се такива неща - има нерваци и между шофьорите, и между пътниците. На мене не ми се случват, защото тичам само КОГАТО СЪМ УВЕРЕН, че ще се кача. Ако шафьорът изчаква, НИКОГА НЯМА ДА ТРЪГНЕ.