Слънцето отдавна припичаше, сякаш единствената му мечта бе да изпепели всичко наоколо. Дрезгави крясъци на гарван придаваха зловещ отенък на едва ли не пустинния пейзаж. Накъдето и да погледнеш, се виждаха само ниски храстчета, безразборно разпръснати из равното, почерняло от бездъждие поле. Въздухът трепереше от високата температура, което подсилваше усещането, че всяко живо същество на това място е обречено да се изпече.

Колата ми се развали на отдалечен междуселски път, оставих я и тръгнах да се спасявам от жегата. Едва сега разбирах истинското значение на толкова често използваното словосъчетание "безмилостно слънце" за обрисуване на подобна природна и в същото време емоционално натоварена картина. Пиеше ми се вода, както никога досега, но не виждах нито кладенец, нито чешма, а нямаше дори и сянка, в която да се скрия поне за малко. Бях на ръба на отчаянието, макар че погледнато отстрани (не че имаше кой да погледне) видът ми бе на човек, който устоява.

Тогава в далечината мернах нещо, което веднага привлече вниманието ми. Независимо, че усещах мозъка си размекнат и бавнодействащ, осъзнах веднага - виждах Оазис. Място, където имаше изобилие от сянка, вода и може би храна. Затичах се, но само след петнадесет крачки спрях.

... Мираж е, помислих си.
Бях свикнал с тези мисли...

Прекалено е хубаво, за да е истина. От личен опит знаех, че истински хубавите неща не се случват просто така. Поне не и на мен. Танцуващият въздух караше всичко да изглежда нереално и затова сигурно ми се е привидял Оазис. Мислите с грозни имена - Страх и Нерешителност, се настаниха удобно в главата ми като нагли, уродливи и, разбира се, неканени гости. Едва сега, останал напълно сам, разбирах, че съм се превърнал в техен роб.

Погледнах отново към така желаното място с очакването, родено от времето на безверие, че е просто поредният мираж, но то си стоеше там, все така красиво и живо.

... Но оазисът ухаеше,
привличаше ме с нещо.
Защо ли?
Защото е реален...

Затворих очи и веднага ги отворих отново. Оазисът присъстваше приказно красив, отправящ покана. Защо ли не се изпарява? Дали наистина го има? Ускорих крачка, забравил жаждата и непоносимата жега. Ставаше все по-голям и все по-истински. Място, в което има всичко, от което се нуждая. Има живот. Дърветата - зелени и сочни, в безредието си бяха подредени едно до друго, дарявайки плътна дебела сянка като единствен отговор на безмилостния пек. Колкото повече приближавах целта си, толкова повече с цялото си естество усещах привличането на Оазиса.

Прекрасен аромат, идващ оттам, пълнеше дробовете ми със свеж въздух.

... Със истински води
за жадните,
със вкусни плодове
за гладните.
С дебела сянка...

Не можех да повярвам. Вече бях вътре. Хладината обгръщаше тялото ми, както никога досега. Видях изворче, от което бликаше бистра, студена и вкусна вода. Зарових главата си в него и започнах да пия жадно. Мислите ми се подреждаха и изчистваха. От водата беше. Изправих се и изпълнен с нови сили, тръгнах към вътрешността на Оазиса. Късах различни плодове и ги ядях, като оставях соковете им да се стичат по брадата ми и да капят мократа доскоро от пот риза.

... И дърво голямо,
достигащо Небето.
Дърво, разлистващо
ЖИВОТ.

Тогава стигнах до Дървото. То стоеше сред другите дървета, но в него имаше нещо специално. Не беше нито твърде високо, нито пък кой знае колко широко, но изглеждаше величествено. Приличаше на Кръст. Тогава някак си проумях, че този чудесен Оазис, на който дължа живота си, съществува по една единствена причина.

Дървото, което зеленееше сред другите дървета.

Това е историята, господин главен редактор. Историята на това стихотворение. Исках да ви запозная с нея, защото предполагам, че сега по-лесно ще разберете защо толкова силно настоявам да го публикувате във вашето списание. Желанието ми е вашите читатели да имат възможността да го видят. Да видят Оазиса.

Искрено ваш,

Я.К.

* * *

Месец по-късно разлистих страниците на любимото ми списание. Погледът ми веднага попадна на познато заглавие, изписано с големи букви.

ОАЗИСЪТ

Веднъж, ей така
през маранята
видях Оазис.
Мираж е, помислих си...
Бях свикнал с тези мисли,
но Оазисът ухаеше,
привличаше ме с нещо.
Защо ли?
Защото е реален.
Със истински води за жадните.
Със вкусни плодове за гладните.
С дебела сянка и Дърво голямо,
достигащо небето.
Дърво, разлистващо
ЖИВОТ.

Затворих списанието. Оставаше ми да се надявам, че и други ще намерят Оазиса.