След като гледах за пореден път "Последният замък" и се вълнувах като за първи път, ненадейно се породи една моя мисъл за човешкото достойнство. А тя е, че честните хора умират, нечестните хора живеят, но няма и хора заченати в чест. Като че ли превесът в този баланс е на нечестните хора в живота.  Честността не носи нищо освен чистота. В тази съвсем ясна ситуация която малко хора прозират, когато повечето обвиняват живота а своята нечестност не бива да се забравя, че думите които често използваме могат да убиват. А толкова много от нас не само не държат на казаното, но правят от думите словесна салата- блудкава, порочна, нелицеприятна, противна и безсмислена, без да мислят, че празните и зловредни думи убиват.Но какво говоря за другите, когато човек не може да види себе си в грешна светлина и да се признае за виновен. Всички копнеем да бъдем невинни. А реално самопризнанието прави чудеса -то може да изчисти живота ти ако бъде направено разумно. Да поемеш вината е изкуство. Ако можех да се науча да мълча и да смилам живота като хапка, сигурно щях да бъда доволен от живота.