Каменно-медната епоха в България
К. Т. Кирчев

Проучвания на каменно-медната епоха в България

На много места в нашата страна особено в Тракия и Североизточна България се срещат своеобразни археологически паметници наречени “могили”. Зараждането на българските праисторическите науки, както и първите стъпки на всеки български праисторик са тясно свързани със изследването на енеолитните пластове на селищните могили. През 1898 г. французинът П. Жером пръв прави сондаж на праисторическата селищна могила при Ямбол наречена Рачева. След него френската археологическа група на Г. Сьор и А. Дегранд сондират могилите при селата Златитрап и Костиево Пловдивско. В българската праисторическа наука могат да се проследят три основни етапа. Първият етап обхваща времето от 1898 г. до 1944 г. Това е период на събиране на първична информация. В резултат на теренните обхождания са регистрирани редица основни праисторически обекти. През този пионерски етап, от развитието на нашата наука, сравнителни почти липсват поради което от интерпретацията на първите открития лъха първооткривателна романтика. Вторият етап обхваща времето от 1944 до 1961 г. Слага се начало на системни многогодишни проучвания. Сондажите се провеждат на широки площи, често до изчерпване на културния пласт на обектите. Стратиграфският метод постепенно навлиза в археологическата практика, което позволява да бъде установена относителната хронология на Тракия. Третият етап се отнася към времето от 1961 г. до днес. Той се характеризира с комплексен подход към разнообразните проблеми, свързани с възникването, развитието, взаимодействието на археологическите култури характерни за различни райони на нашата страна. Проучванията добиват интердисциплинарен характер. Интензивно се работи по проблемите на синхронизацията на културата на каменно-медната епоха в България и съседните страни. Патриархът на българската праисторическа наука Рафаил Попов е голямата фигура от първия етап на развитието на праисторическите изследвания в България. В началото на века той провежда разкопки на селищните могили при село Салманово, Шуменско и на Коджадерменската могила в гр. Шумен. Р. Попов е първооткривател на съответната култура Коджадермен-Гумелница-Караново VІ, характерна за този период на североизточната половина на Балканския полуостров. През 1923г. Д. Росети преоткрива тази култура и я нарича на името на прочутия от него обект Гумелница. След Първата световна война в българската археология навлиза името на Васил Маков, изследвайки редица енеолитни селища, като предприема частични сондажни разкопки върху селищните могили при Кубрат, Габарево, Юнаците, Пазарджишко. Заедно с Н. Койчев уредник на музея в Нова Загора той започва проучването на Карановската селищна могила. В този период свои изследвания започва да провежда и П. Детев, който обхожда и регистрира редица обекти в Тракия, и разкопава селищната могила в Кирилметодиево, Старозагорско. Той открива първите материали характеризиращи ранният енеолит в България. През 1937-1940 г. проучва могилата при Капитан –Димитриево, където прави ценни статиграфски наблюдения. В периода между двете световни войни в България работят редица чуждестранни археолози. В периода 1935-1937 г. немска археологическа експедиция начело с проф. Берсу. Те проучват късноантичната крепост. Големаново кале край с. Садовец. Натъкват се на подстилащи антични съоражения, на опожарен енеолитен хоризонт. Малко по-късноразкопки прави и Курт Бител, но без да се открои със нещо запомнящо се. Румънска археологическа група начело с В. Димитреску през 1929-1935 г. правят сондажи на енеолитните селищни могили Сокол, Цар Асен, Межден, Силистренско. В сондажа на Сокол под пластовете отнасящи се към късният енеолит, са разкрити материали от средния енеолит, с което по стратиграфски път бе доказано, че т. нар. култура “Боян А” е по-ранна от културата Гумелница. Днес става ясно, че в основата на могилата Сокол не лежи културата (Боян А), а културата Поляница. Резултатите от проучванията през първия период на каменно-медната епоха в България са обобщени от американския археолог Джеймс Гол. В издадената посмъртно негова книга “Неолитният период в България” прави ценни наблюдения относно общите характерни черти на културите от двете страни на Дунав. Той нарича културата в Тракия култура “Марица” и също твърди, че Марица и Боян (в Мунтения)трябва да бъдат разглеждани като един комплекс. След деветосептемврийската революция пред археологията се откриха нови переспективи. През 40-50 години се вижда стремеж към прилагането на стратиграфският метод в проучванията. През 1947 В. Миков проучва височинното селище Криодол, Врачанско, което показва, че каменно-медната епоха в Северозападна България е представена от една самостоятелна култура различна от атзи в Североизточна България и Тракия. По това време П. Детев прави стратиграфски сондаж в могилата Банята при село Капитан Димитриево, където са установени мощни енеолитни напластявания. Безспорно най-голямо значение за българската праистория изобщо имаше изследването на селищната могила Караново. Те извадиха на бял свят една надеждна статиграфска картина, която служи за опора на изграждането на другите епохи както в България така и в съседните страни. Каменно-медната епоха в Караново заема неговите V и VІ културни пластове, които обаче не отразяват изцяло този период. Селищната могила “Голямо Делчево” попадаща в чашата на язовир на едноименният язовир бе проучена от Ст. Чохаджиев през 1979 г. М. Ваклинова и М. Аврамова правиха проучвания в Ягодинската пещера в Родопите. Под ръководството на Хенриета Тодорова бяха направени проучвания на могилата Смядово край Дуранкулак. От североизточна България най-известни проучени обекти са Русе, Кубрат, некрополите във Виница, Голямо Делчево, Варна І и варна ІІ, Поляница, Радинград и др. Под ръководството на Е. Н. Черних върху най-ранният рудодобив в нашата страна беше открит в местността Ай-бунар край Стара Загора през 1974 г. експлоатирани през каменно-медната епоха. Извършените през последните теренни проучвания от последните години дадоха възможност на българските праисторици да натрупат богат методически опит. Създадоха се традиции в теренната практика, които оформиха облика на една българска школа. Неин основен принцип е проучването на археологическите обекти едновременно върху цялата им площ (когато това е възможно) на дълбочината до пълното изчерпване не само на културните пластове, но и на субстракциите им. Този подход дава възможност на археолога не само да получи поглед върху цялостната вътрешна структура на дадено поколение но и на закономерностите на неговото развитие във времето. С помощта на този метод става възможно да бъдат разкрити и основните градоустройствени принципи на каменно-медната епоха. Ранният енеолит образува финалните явления характеризиращи къснонеолитните култури- Калояновец, Хотница, Курило, Усое и Хаманджия ІІ, както и групата Тополница. От трите фази на ранният енеолит първите две са доста близки в типологическо отношение и се различават главно по обстоятелството, че в рамките на първата фаза все още се проследяват ретардиращи късно елитни елементи. За керамиката от първите две фази е характерно преобладаването на врязвания, бяло или червено инкрустиран елемент, линейната рисувана графитна украса с доста широки ленти през първата фаза, използуването на канелюри в украсата на съдовете, които са меко заоблено профилирани. През третата фаза доминира линейният графитен елемент.
Културата Градешница бе първоначално формулирана от нас като “Култура Пасарел”, тъй като до 1965 г.липсваха други по-убедителни находки за времето на ранния енеолит от Северозападна България. Днешното наименование на културата влезе в научно обръщение едва след 1970 г., когато бяха публикувани интересните находки от епонимния субект.
За керамиката на ранноенеолитната култура Градешница е характерно доминирането на врязвания, инструктиран орнамент пред украсата на съдовете с графит и канилюри.
Материали, характеризиращи културата Дикилиташ-Слатино, са известни от науката, още от обхожданията на Ж. Френч през 50-те години в Беломорска Тракия ., както и разкопките на Парадайзос. Парадими, Дикилиташ и Сиагри в същия район. Разпокъсаните данни и отсъстването на изчерпателни публикации, както и непознаването на българските ранноенеолитни култури имаха за резултат неточното датиране на невярната интерпретация на тези находки, които най-често биваха синхронизирани с късноенеолитната култура Гумелница въпреки липсата на каквито и да са основания за това.
Ранноенеолитната култура Боян-Видра е позната на науката от 1925 г., а нейната хронология и териториален обхват са детайлно разработени от Е. Комша. Тя е разпространена главно на север от Дунава в югоизточната част на СРР, но от Русенско познаваме няколко крайдунавски обекта, съдържащи подобни находки. За съжаление тези обекти не са проучвани с разкопки, поради което не може да се каже нещо по-определено за тяхната стратиграфия.
На последно място ще се спрем на културата Хаманджия, разпространена в Добруджа, която в своя трети етап отговаря наранния енеолит от останалата част на страната. На територията на България тази култура е констатирана в Толбухинско край селата Черна, Крагулево, Шабла и Дуранкулак дават основание за внасяне на известни изменения в първоначалната й хронология, разработена от Д. Берчу.
Към времето на средния енеолит се отнасят четвъртите фази на културите Марица, Сава и Поляница и последната фаза от културата на Хаманджия. Трябва да се подчертае, че етапът на Караново V от Тракия се отнася към този хронологически момент, което не бе ясно на изследователите на Караново.
До 1972 г. не съществуваше яснота относно етнокултурното съдържание на средния енеолит в Североизточна България и находките от този етап бяха интерпретирани като прилежащи към културата Боян- Спанцов, което водеше до постулиране на придвижванията на население от север на юг, тъй като въпросната средновековна култура е разпространена в югоизточната част на СРР.
В резултат от интензивните интеграционни процеси, отбелязани през средния енеолит, в началото на късния енеолит сме изправени пред три окрупнени етнокултурни явления, които носят обозначението “етнокултурни комплекси”.
- комплексът Коджадермен- Гумелница-Караново VІ обхваща Тракия, Североизточна България и Мунтения.
- комплексът Варна-Болград обхваща Западното Причерноморие и Южна Бесарабия.
- комплексът Криводол-Сълкуца-Бубани обхваща Западна България, Беломорска Тракия, Източна Сърбия и Олтения (СРР)
Въпросите свързани с абсолютната хронология на каменно-медната епоха в нашите земи, принадлежат към най-трудните за решаване проблеми на нашата праистория. С помощта на чисто археологическите методи те не могат да бъдат решавани, защото за V хил. пр. н. е. не съществуват необходимите опорни точки за това. От казаното не следва, че те не са били поставяни. До 1964 г. , те се решаваха доста произволно, в най-добрия случай с позовавания на някои авторитетни европейски автори на хронологията на Югоизточна Европа. В по-старата литература нашата каменно-медна епоха се датира към ІІ хил. пр. н. е., а в т. І на тритомната “История на България” от 1961 г. хронологическото й място се определя между 3000-1900 г. пр. н. е. . Тези датировки са напълно в унисон с тогавашното ниво на развитие на европейската праисторическа наука, но не отговарят на историческата реалност. Днес те са известни под наименованието “къса хронология”.
Още след получаването на първите датировки по метода С стана ясно, че каменно-медната епоха е поне с едно хилядолетие по-древна от традиционно възприетото.
Сратиграфските данни от Караново и Азмашката могила лежат в основата на хронлогията на каменно-медната епоха в нашите земи. Затова сред многобройните енеолитни паметници от Тракия на първо място ще се спрем на статиграфията на двата нейни основни паметника.
Селищна могила Караново, Сливенско, е проучавана с разкопки
през 1939-1957 г. от Н. Койчев, В. Минков и Г. Георгиев.
Първият станиграфски разрез, публикуван у нас, е този от Караново. За съжаление той е сумарен и отразява само пластовете, седем на брой, но не и жилищните хоризонти и отделните слоеве на обекта. В него енеолитът заема пластовете Караново V и КарановоVІ, които имат обща дебелина 5,60 м. Пластът Караново V е определен като ранен халколит- култура Марица, и е дебел 2 м. Той обаче не съдържа археологически материали, характерни за ранните етапи на енеолита в Тракия, познати ни от обектите на кирилово, Мечкар (Златитрап), Азмашката могила и др., а само находки, типологически идентични с тези селищната могила Девебарган край Марица, Рачева могила и др., т. е. съдържа археологически материал, идентичен с този, който на времето е бил на разположение на Дж. Гол, на базата на който той е определил типологията на културата Марица. Нашите изследвания през 1961-1964 г. върху известния дотогава археологически материал показаха, че в Караново между пластовете ІV (късен неолит) и V е налице хиатус, отговарящ на времетраенето на І, ІІ и ІІІ фази на културата Марица- т. е. на целия ранен енеолит в Тракия.
Азмашка селищна могила е разположена край Стара Загора.
Проучена е изцяло през 1960-1963 г. от Г. Георгиев, П. Петев публикува чертеж на част от централния стратиграфски профил на могилата. Този фрагмент е разработен доста детайлно съобразно изискванията на теренната документация. От него се вижда, че горните 8 жилищни хоризонта от обекта се отнасят към каменно-медната епоха и имат обща дебелина 4,50 м Четире от тях (V-VІІІ) принадлежат на ранния енеолит и съдържан материали от ІІ и ІІІ фази на културата Марица, липсващи в Караново. Особено голям разцвет демонстрира тази култура в V жилищен хоризонт. Графитният орнамент достига на този етап своята висота. Това е т. нар. “графитна” фаза на културата Марица.
Селищна могила Кирилово (Кирил-Методиево), Новозагорско.
Тя е висока 10 м и е привличала многократно вниманието на наши и
чужди археолози. През 1912 г. Г. Кацаров публикува резултатите от своите изследвания върху най-горните културни пластове, отнасящи се до късния летен и ранната бронзова епоха. Проучвания върху обекта са провеждани от Немския археологически институт под ръководството на К. Бител. Те също така засягат предимно най-горните пластове. Сондажйт на П. Детев от 1940 г. достига до дълбочината 3 м, като засяга богат енеолитен пласт, отнасящ се към ІІ и ІІІ – графитна фаза на културата Марица. Дж. Гол пръв анализира изразителния материал, открит от П. Детев, като поради липса на паралели , погрешно го отнася към културата Гумелница. Грешката на Гол дълбоко се е вкоренила в европейската праисторическа наука и до днес води до интерпретационни грешки, касаещи типологически сходните и синхронни на културата Марица материали от Беломорска Тракия и други части на Югоизточна Европа.
Открити селища Шабла І и Шабла ІІ, Добричко. На източния бряг
на Шабленското езеро през 1974 г. от автора бяха проучени две съседни и едновременни, неукрепени поселения, които датират от края на неолита, ранния и средния енеолит. Най-ранният материал от поселенията представлява смесица от елементи на културата Хаманджия с такива от късноенеолитната култура Усое ІІ (Простава). Непосредствено след този хронологически момент в селището се проследява хиатус, чието времетраене не може да бъде установено. Животът край Шабленското езеро се възобновява с един смесен културен облик, включващ елементи от ранноенеолитните етапи на културата Сава и такива от средните етапи на културата Хаманджия в северна Добруджа и Сава в Причерноморието. Поради неговите типологически особености той бе определен като тип Шабла. Интеграцията между двете култури проличава много добре в рамките на средния енеолит, който също е представен на обекта с материали от т. нар. фаза Варна.
Рогът и костта са една твърда и лесно достъпна суровина, която праисторическият човек е използувал от най-дълбока древност. И през каменно-медната епоха тя намира широко приложение за изработване на различни оръжия и украшения, които се срещат в значителни количества както в културния пласт на селищата, така и в енеолитните погребения. От рог на елен са били изработвани работните остриета на мотики, копачки, сохи и бойните брадви-чукове, както и вече споменатите муфи и дръжки, в които са били поставяни каменните и кремъчните работни остриета на брадви, тесли, ножове и пр.
От здрави животински кости са били изработвани длета, ками, игли шпатули и огрибки. Различни дребни украшения като мъниста за гердан, пръстени, апликации и няколко вида костени и рогови идоли също са били произвеждани от кост.
Системната експлоатация на горските богатства на нашата страна започва с неолитизирането й, т. е през втората половина на VІІ хил. пр. н. е. .Разчиствани са били площи за земеделие, необходими са били дървета за строеж, за оръдия на труда, съдове, покъщина, както и за огрев и опалване на керамиката. Поленовите анализи на проби от нашите езера показват, че редуцирането на горската растителност върви ръка за ръка с увеличаването присъствието на културните растения. Тези процеси водят и до други съществени изменения в природната среда, които очевидно имат антропогенен произход, тъй като дърводобивът и дървообработката спадат към един от най-древните отрасли на производящата икономика.
Текстилното производство възникнало през ранния неолит. Прешлените за вретено, доста небрежно изработени най-често от вторично употребен фрагмент от съд, се срещат в почти всеки опожарен енеолитен дом, от което можем да съдим, че праисторическата жена е практикувала преденето. В цялостно проучените жилищни хоризонти от селищните могили Голямо Делчево, Поляница и Овчарово обаче бе установен по един тъкачен стан за цяло енеолитно поселение. Тъкачният стан по всяка вероятност е бил отвесен, тъй като нишките на основата са били опъвани от глинени тежести с кръгла, овална или пирамидална форма, пробити в средата или в горния си край. Освен тънки тъкани и по-груби платове са били произвеждани сламени и папурени рогозки, чиито отпечатъци в негатив са оставили следи върху дъната на големите керамични изделия, поставяни още мокри върху тях. Готовото платно понякога е било орнаментирано с мотиви, изрисувани с червена боя, за което съдим от идолната пластика и от някои погребения на Дуранкулак. От платното са били приготовлявани дрехите, които явно са имали характер на традиционно установена носия.
В тясна зависимост от проблема за облеклото стои и обработката на кожи, която е била масово занятие на поселението, тъй като стъргалки със следи от кожи са особено срещащ се кремъчен инвентар във всяко едно енеолитно селище. Кремъчните стъргалки са служели за почистване на кожите и за подготовка на сушене, а руканите за допълнително остъргване и разкършване на кожата.
За следващата производствена операция, т. нар разкършване и оглаждане на кожите освен руканите са били използвани специализирани кремъчни инструменти. Обработените кожи са били употребявани за постилки, завивки, зимни дрехи, колани, ремъци, както и за материал за изработване на обуща, за ударна плоскост на барабана и пр.
Производството на съдове давало обширно поле за естетическа изява на праисторическия човек. Керамичните технологии, използвани през енеолита, са разнообразни и показват високо ниво на техническа култура и специализация. За керамични работилници в границите на енеолитните селища не може да се говори сериозно, първо, защото и до днес не са открити такива, второ, защото при гъстото застрояване на енеолитните селища просто няма място за тях, а и опасността от пожар е много голяма.
Енеолитните некрополи хвърлят богата светлина и върху редица страни от духовния живот на праисторическия човек, на първо място върху неговите вярвания в задгробния живот и отношенията към мъртвите.
Местоположението на самите некрополи спрямо селищата е първата ни водеща нишка в това направление. Проучените досега некрополи от Североизточна България- Русе, Девня, Кубрат, Виница, Дуранкулак, Голямо Делчево, Поляница, Радинград, Варна І и Варна ІІ и др. дават възможност да бъдат проследени закономерности. На първо място прави впечатление обстоятелството, че във всички случаи, когато теренът позволява това- некрополите са разположени на запад то селището. Очевидно в посоката на залязващото слънце е било локализирано и обиталището на напусналите този свят членове на родовата общност. Енеолитното население е гледало на некропола дословно като на “селище на мъртвите”. Прави впечатление също така обстоятелството, че гробовете почти никога не се застъпват взаимно. Очевидно те са били по някакъв начин маркирани по повърхността, за да не бъдат нарушавани от по-късни погребения. В отделни случаи се наблюдава и ограждане с помощта на вертикално поставени плочи. Вярата на задгробния живот намира отражение и в погребалния инвентар: в повечето гробове откриваме погребални дарове. Те са състоят главно от съдове, в които вероятно е била поставяна храна. Поставяни са на различни места около погребания- до главата, един пред самото лице с устие до устата, придържан с ръка като за пиене, върху гърдите, върху коремната област и до стъпалата. Съдовете, открити във всички некрополи, са отлично изработени и богато украсени, но съвсем слабо изпечени. Освен съдове в гробовете са поставяни и личните украшения на погребания. Независимо от това, дали са изработени от злато, кварцит, мед, мида спондилус, кост, рог, малахит или ахат, те съпровождат задължително своя притежател. Металните украшения и тези от кварцит или ахат се срещат предимно в мъжки погребения, останалите в женските и детските. При мъртвите са поставяни и най-необходимите оръдия и оръжия.
Съпоставяйки хода на историческия процес през каменно-медната епоха в България с развитието на цялата културно-историческа област, можем да проследим определени общовалидни закономерности. В редица случаи тази съпоставка води до изясняване на причините на редица на пръв поглед локални явления, разкрива дълбокото преплитане на взаимодействията между отделните етнокултурни комплекси.
Преломният момент между неолита и енеолита засяга всички тези култури в еднаква степен и по еднакъв начин: въпреки съществените изменения, които се проследяват в стопанството, поселищната система, жилищната архитектура и топологията на инвентара и въпреки документираните демографски дислокации- почти навсякъде се запазва континютивната линия на развитие, която е доминиращ фактор Югоизточна Европа. При това процесите имат ярко изразени локални особености и нюанси. Преходът от новокаменната към каменно-медната епоха е най-ярко изразен в източната част на културноисторическата област- Тракия, Причерноморието, Мунтения и Молдавия, докато на запад и юг те губят своята рязкост и са очевидно само отзвук на събитията. Тъй като най-динамични и определящи се явяват промените станали в Тракия, то ние сме склонни да я приемем за епицентър на енеолитизацията на племената от Югоизточна Европа.
























ИЗПОЛЗВАНИ МАТЕРИАЛИ:
Хенриета Тодорова - “Каменно-медната епоха”

І глава - страници-32, 33, 34, 35, 36, 37, 51, 52, 53
ІІ глава - страници-59, 78, 79, 80, 81, 82
VІ глава - страници-96, 97, 98
VІІ глава - страници-133, 134, 139, 149, 143, 144
VІІІ глава - страници-163, 164, 167
ХІ глава - страници-193, 196, 203, 207

zdravei apolone...daaaaaaaaaa s teb mnogo sporihme po nai razli4ni temi, no az vse pak te uvajavam...i sega za praznicite iskam da ti pojelaq mnogo lubov, kasmet, tvor4eski uspehi, mnogo novi virtualni i realni priwqteli, usmivki, mani4ko ironiq..i mnogo, mnogo nejnost i toplota

Иге - много си добра - веселка коледа.

mersi