Д.Георгиев-Даков

Авторитетът на Зигмунд Фройд като основател на психоанализата не позволява да бъдат развенчани огромните му заслуги за развитието на психологията, нещо повече, критиците не могат да използват точни контрааргументи за неговите схващания. Ако беше емпирик, неговото име на учен отдавна щеше да е забрава, но в очите на други дори и попрището на концептуалист не е достатъчно силно, за да бъде възприеман Фройд като учен, а по-скоро за "шарлатанин“. Мисля, че делото на Фройд осветлило такава огромна част от психологическата наука не следва да бъде отричано с лека ръка, въпреки, че и до ден днешен неговите основни теоретични тезиси не са получили практическо емпирично потвърждение. Съвременната психологична наука обосновава свойте тезиси главно чрез експериментални постановки. За Фройд наблюдението е било основно средство на експериментиране, но то е и най-директния способ до бързо формулиране на психологически концепции.

 

В качеството му на един от класиците в психологията, никой не бива да говори за крайности в схващанията на Фройд, както и да отрича неговите постановки, защото всеки учен има правото на своето теоретично верую и огромната искреност на Фройд ни прави неподправени свидетели на открития вътрешен свят на учения. Това може да бъде направено единствено от хуманни подбуди. Възможният елементаризъм на схващанията понякога е необходимо средство за теоретика, за да избистри своя подход и мисъл.

 

Ние, съвременните читатели на Фройд искаме всяка една мисъл от неговите оригинални съчинения да е ясна, но един живот не стига, за да влезеш на всекиго в психичния живот и да оформиш от това ясни концепции. Имайки предвид криптичната и дълбоко дискретна външна проява на психичните процеси, можем да сравним Фройд със Сизиф в неговото дело за обосноваване на клиничните му наблюдения. От позицията на възпитателните норми съчиненията и идеите на Фройд звучат безкрайно покъртително, нещо повече, дори оскърбяващо човешката природа – нереално е, но е факт.

 

В работата на клинициста се налага той да изследва и да се сблъсква с множество примитивизми, за които обществото налага дух на нетърпимост и отхвърляне. Именно поради тази причина идеите на Фройд звучат чужда в контекста на тяхното обществено разглеждане от какъвто и да е ъгъл. Но е факт, че именно тази примитивност и първосигналност на разглежданията, обосновките, идеите, е пряко застъпена в други съвсем реални исторически фантазмени моменти, които също бихме могли да оценим като примитивности – а това именно древните митологии, които без страх от обществено осъждане разглеждат историите на хората, съвсем неподправено и реалистично.

Теорията на Фройд за функционирането и развитието на човешката психика е сложна, мъглява, неопределена, противоречива, непроверима експериментално. Тя не е единна /каквато представа има за нея в повечето хора/. В различните книги на Фройд човешката психика има различни особености и структура, тъй като Фройд в течение на живота си е променял непрекъснато своите възгледи, въпреки че никога не е признавал това, колкото и да е зачитал мнения на други автори, използвани в неговите теоретични полемики, но като средство за избистряне на собствените тези.

От днешна гледна точка много психолози смятат теорията на Фройд за наивна. Аз дълбоко не съм съгласен с това. Поради това оригиналният вариант на психоанализа, разработен от Фройд, днес не се използва сериозно за обясняване на човешката психика, има главно историческо значение и този оригинален вариант е модифициран в голям брой по-съвременни варианти от привържениците на З.Фройд, в които са заобиколени идеите на Фройд, будещи най-силни интуитивни възражения.

 

 

Основни положения на Фройд:

 

Всяка невроза изтласква болния извън реалния живот и го отчуждава от действителността. Въвеждането на изтласкването в генезата на неврозите ни позволи да видим тази връзка. Невротикът се извръща от реалността – за него тя е непоносима.

 

Желаното се извиква халюцинаторно – нещо което и днес се извършва всяка нощ в сънищата. Психичният апарат се принуждава да отразява реалните условия на външния свят и да се насочи към реалното им изменение. Човек вече не си представя онова което му е приятно, а онова , което е действително, дори да е неприятно. Сънят възстановява първоначалния образ на душевния живот преди признаването на реалността, защото почива върху съзнателния образ от нея – желанието за сън.

 

Тъй като грижите за кърмачето са първообраза за по-късните грижи за детето, господството на принципа на удоволствието приключва истински едва с пълното психично освобождаване от родителите.

 

С тази мисъл Фройд подчертава огромната зависимост в генезата на нарцисизма от принципа на удоволствието.

 

Общата тенденция на нашия душевен апарат, обяснима с икономическия принцип за пестене на усилието, е, изглежда, упоритостта, с която се придържаме към наличните източници на удоволствия, и трудността на отказа ни от тях. В този план човешката психика прилага дистантните й сетивни системи, които възприемат удоволствените възприятия макар човек да е отделен от източника на удоволствието.

 

В царството на фантазиите изтласкването си остава всемогъщо. Съществен дял от психичното предразположение към невроза се дължи на закъснялото възпитание на сексуалния нагон в съобразяване на действителността и на условията, позволяващи това закъснение.

 

---

 

 

Човекът на западното общество е жертва на своята лицемерна култура подтискащи деянията на сексуалните нагони и започването им да действат в късните етапи от живота на индивида, когато тяхното подтискане до този момент е довело до невротичното развитие на личността.

 

Религиите също допринасят за различните форми на изтласкване – доброволния или принудителния отказ от земните наслади ще бъде възнаграден в отвъдния свят. Подобни психични схеми и системи на мисълта способстват за пълния блокаж на сексуалните нагони при младежта в ортодоксалните и строги общества. Възпитанието включва стимулиращи прийоми към отказ от принципа на удоволствието. Недоволството породено от замяната на принципа на удоволствието с принципа на реалността се изпълва от задачите и ролята на изкуството като своеобразна форма на изтласкване.

 

 

Най-отблъскващата черта на не-съзнаваните процеси произтича от това, че при тях проверката в реалността няма никакво значение. Мислената реалност е приравнена с външната, желанието – с осъществяването, със събитието, напълно в съответствие със стария принцип на удоволствието.

 

 

Нарцисизмът не е перверзия, а либидното допълнение към егоизма на самосъхранителния нагон, който с право с приписва на всяко живо същество.

 

Болните от хистерия и натраплива невроза в зависимост от степента на заболяването си, също губят връзка със света, но те съвсем не са загубили еротичното си отношение към лица и вещи.

 

Най- висша фаза в развитието на обектното либидо е състоянието на влюбеност, при което сякаш цялото либидо изоставя собствената личност и преминава в обектен пълнеж; негова противоположност са фантазиите на параноиците за загиването на света.

   

Какво е отношението между нарцисизма, за който говорим и автоеротизма, описан от нас като ранно състояние на либидото? Една структура от типа на Аза не може от самото начало да се съдържа в индивида (именно заради това мисловните психични системи на нарцисизма впрягат всичките си усилия за развитието и тържеството на Аза). Азът трябва да се развие. Автоеротичните нагони обаче са изначални, следователно към автоеротизма трябва да се добави нещо, едно ново психично действие, за да оформи нарцисизма.

 

Индивидът действително води двойно съществуване. Разграничаване между сексуални и азови нагони отразява именно тази двойнствения живот на индивида и обяснява този двойнствен живот.

 

Възможно е сексуалната енергия или либидото в дълбоката си същност да е само продукт от диференциацията на действащата в психиката енергия.

 

Фройд не може и не бива да се откаже от теорията за либидния несъзнателен пълнеж на психиката, защото сексуалната енергия е най-важната у индивида и у вида. Интроверзията на либидо сексуалис води до пълнеж на Аза, на което може би се дължи загубата на чувството за реалност.

 

Измъчваният от органична болка и неприятни усещания човек загубва интерес към нещата от външния свят, освен ако те не са свързани със страданието. Той оттегля и либидния си интерес от своите любовни обекти и докато страда престава да обича. Познатият егоизъм на болните покрива и либидото, и интереса към Аза.

 

Пропъждането и на най-силната любов от телесните разстройства, внезапното й заменяне със пълното равнодушие се използват в комедията. Подобно на болестта и сънят представлява оттегляне на либидните позиции върху собствената личност, по точно – върху единственото желание за спане. Хипохондрикът оттегля както интереса, така и либидото си от обектите на външния свят и ги концентрира върху занимаващия го орган.

 

А известния ни пример за болезнено чувствителен, някак променен и неболен в обикновения смисъл на думата орган е половия член в състоянието му на възбуда.

 

Психичното преработване има изключително значение за вътрешното оттичане на раздразите. Налудността за величие съответства на психичното овладяване на обектното либидо, тоест на интроверсията върху фантазните образувания при преносните неврози.

 

Хората заети с изхранването, грижата и закрилата на детето, стават първите му сексуални обекти. Наред с този тип или източник на обектен избор, който можем да наречем опорен, аналитичните изследвания ни запознаха и със втори нарцистичен тип на обектен избор. При лица с разстройство на либидо – перверзните и хомосексуалните, любовния обект се избира не по образеца на майката, а на собствената си личност. Всеки човек разполага с два първи сексуални обекта – със самия себе си и с грижещата се за него жена – и у всекиго е налице първичен нарцисизъм, който евентуално може да стане доминиращ при избора на обект. Истинската обектна любов от опорен тип е характерна всъщност за мъжа. При нея е налице очебийно сексуално надценяване на обекта, което навярно произлиза от първичния детски нарцисизъм и представлява неговото пренасяне върху сексуалния обект. Когато жената е красива, у нея се поражда една самовлюбеност, която я обезщетява заради социалното ограничаване на свобода в избора на обект. Строго погледнато такива жени обичат само себе си със същата сила, с която обича мъжът. Те и не изпитват потребност да обичат, а само да бъдат обичани и харесват мъжа, който изпълнява това условие.

   

Нарцисизмът на един човек е много привлекателен за онези, които са се отказали от собствения си нарцисизъм и търсят обектна любов. Очарованието на детето до голяма степен се дължи на нарцисизма, егоизма и недостъпността, също както привлекателността на някои животни, които сякаш изобщо не се интересуват от нас като котките и големите хищници.

 

Голямата привлекателност на нарцистичната жена има и своята обратна страна. Голяма част от неудовлетвореността на влюбения мъж, от съмненията му в любовта на жената, оплакванията му от загадъчната й природа, се корени в това несъответствие между типовете и избор на обекта.

 

Ако се вгледаме в отношението на нежно любещите родители към техните деца, ще разпознаем във него собствения им съживен и възпроизведен нарцисизъм, които те отдавана са отхвърлили.

 

Най-болезнената точка в нарцистичната система – остро атакуваното от реалността безсмъртие на Аза е намерило успокоение в детето. Трогателната и всъщност така детинска любов на родителите към него не е нищо друго освен техни възроден нарцисизъм.

 

При невротиците се срещат най-големите несъответствия между идеалния аз и степента, в която са сублимирани примитивните им либидни нагони, и е много по трудно да се убеди един идеалист в неподходящото инвестиране на неговото либидо. Идеализацията повишава изискванията на Аза и е фактор, който най-силно благоприятства изтласкването. Сублимацията пък представлява начин да се отговори на тези изисквания, без да се стига до изтласкване. Съществува специална психична инстанция, чиято задача е да осигурява нарцистично задоволяване чрез идеалния Аз като постоянно наблюдава актуалния Аз и го съпоставя с идеала. Големи количества предимно хомосексуално либидо във формирането на нарцистичния идеален Аз постигайки разтоварване и задоволяване чрез поддържането му. Институцията на съвестта първоначално олицетворява критичното отношение на родителите, а сетне и това на обществото. Болестта изважда на показ въздействащите гласове, както и тези на неопределеното множество и с това възпроизвежда регресивно възникването на съвестта. А съпротивата срещу тази цензурираща инстанция идва от желанието на личността да се освободи от всички тези влияния, като се започне със родителските да оттегли от тях хомосексуалното либидо. Същата цензурираща система, поела функциите на съвестта, служи и на изследването на собствените глъбини, доставящо на философията материала, за нейните мисловни операции. Това не е без значение за склонността към спекулативно системообразуване и неологизмите, характерни за параноята.

   

Съзнанието за собствените телесни несъвършенства действат стимулиране върху здравия душевен живот и води до особено добро функциониране на непълноценните органи по пътя на свръхкомпенсацията. В етиологията на неврозите, телесната непълноценност играе незначителна роля, горе долу същата, каквато материалът на актуалното възприятие за формирането на сънищата. Неврозата използва тази непълноценност като претекст. От друга страна широкото разпространение на грозота, телесни недъзи и болести сред долните слоеве на обществото ни, съвсем не води до по-голяма честота на невротичните заболявания при тях.

 

Трябва да се различават два случая – дали любовните пълнежи се одобряват от Аза или напротив, претърпяват изтласкване. В първият случай любовта се оценява като всяка друга дейност на Аза. Любовта към другия, копнежът по него, страданието от отсъствието му понижават самочувствието, а любовта на другия, взаимността, притежанието на любовния обект го повишават. При изтласканото либидо любовния пълнеж се усеща като болезнено принизяване на Аза, любовното задоволяване е невъзможно, обогатяването на Аза е постижимо само от оттеглянето на Аза от обектите на либидото.

 

Връщането на обектното либидо в Аза, трансформирането му в нарцисизъм е равностойно на щастлива любов, а от друга страна реалната щастлива любов съответства на първичното състояние в което обектното и азовото либидо са неразделно. Една част от самочувствието е първична – остатък от детския нарцисизъм, друга част произхожда от самочувствието, което опитът е потвърдил (осъществяването на идеалния аз), а трета идва от задоволяване на обектното либидо. Формулата на нарцисизма е да се обича онова, което притежава достойнството, недостигащо на Аза, за да се изравни със своя идеал.

 

Нагонният дразнител произлиза не от външния свят, а от вътрешността на самия организъм. Невъзможно е организма да му противодейства с бягство. Нервната система има функцията да отстранява постъпващите дразнители, да ги свежда до възможно най-ниското равнище или ако е възможно изобщо да се изолира от тях. Най общо казано задачата й е да се справя с дразнители, освен тяхното възприемане от сетивните органи и да ги преработва в поносими за самата нея производни. Външните дразнители поставят само една задача – изплъзването от тях.

 

Дейността и най-високо развитите душевни апарати се подчинява на принципа на удоволствието.

 

Под натиск на един нагон разбираме неговия двигателен момент. Целта на нагона винаги е задоволяването. Опитът ни позволява също и да говорим за нагони с подтисната цел. Обектът на нагона не е непременно чужд обект, а би могъл да бъде и част от собственото тяло. Тясното обвързване на нагона с един обект се определя като фиксация. Достатъчно е по-простото допускане, че всички нагони са качествено еднакви и въздействието им се определя само от размера на възбудата, която носят. Може би и от някои функции на това количество, различията между психичните прояви на отделните нагони са обясними с различните им източници. Има дву групи първични нагони – азови или себесъхранителни и сексуални. Преносните неврози се коренят винаги между сексуалните потребности и потребностите на Аза.

 

Според нагласата на Фройд индивидът е основното и сексуалността е едно от неговите занимания. Тъй като съзнанието поставя почти непреодолими трудности , психоаналитичното изследване на душевните разстройства си остава главния източник на нашите познания. Сексуалните нагони са многобройни; целта на всеки от тях е физическата наслада; чак след синтеза те започват да служат на разможителната функция. Мазохистът се наслаждава на агресията спрямо собствената личност, а ексхибиционистът на нейното разголване. Превръщането на нагона в неговата противоположност се наблюдава само в един случай – при преминаването на любовта в омраза. Това е най-значителния пример на емоционалната амбивалентност на нагоните. В любовта има три противоположни релации: любов- омраза, „да обичаш и да бъдеш обичан“ и безразличие. Душевният живот се владее от три полярности: Субект (Аз)-обект, удоволствие – неудоволствие, активност-пасивност. Азът е овладян от нагони и отчасти е способен да ги задоволява върху самия себе си. Това състояние наричаме нарцисизъм. Външният свят най-общо казано не представлява интерес и няма значение за задоволяването, доколкото предлаганите обекти са източници на наслада, той ги приема в себе си, а от друга страна изхвърля от себе си онова, което му причинява неудоволствие отвътре.

 

Забележително е, че в значението и употребата на думата мразя няма връзка със сексуалната наслада и функция и единствения решаващ момент е неудоволствието. Като отношение към обекта омразата е по-стара от любовта, тя произхожда от изначалното отхвърляне на излъчващия дразнители външен свят от страна на нарцистичния аз. Полярността аз-обект може да се нарече реална, активност – пасивност – биологическа, а удоволствие – неудоволствие – икономическа. Психоанализата доказва не наличието на второ съзнание, а на психични актове лишени от съзнание. В психоанализата не ни остава нищо друго освен да обявим душевните процеси за несъзнавани по природа, а възприемането им от съзнанието да уподобим като възприемането на възприятията от сетивните органи. Психоаналитичното допускане на несъзнаваната душевна дейност ни се вижда от една страна продължение на примитивния анимизъм, а от друга страна на корекцията, възприета от Кант за външното възприятие. Както Кант ни предупреждава да не забравяме за субективността на възприятието и да го идентифицираме напълно с непознаваемия възприеман обект, така и психоанализата държи да не смесваме съзнаваното със несъзнателния психичен процес, който е негов обект.Нагонът никога не може да стане обект на съзнанието, а само представата, която го репрезентира е съзнателно достъпна. Изтласкването е процес, който се извършва с представите на границата между несъзнавано и предсъзнавано. Процесите в системата на несъзнаваното са извънвременни, не се променят, нямат отношение към него, нямат времева последователност, нямат реално съобразяване. В незнаваното има непротиворечивост, първичност на процеса, извънвременност и заместване на реалността със психичната реалност. Несъзнаваните процеси са достъпни за нас в условията на сънуване и невроза, когато процесите от предсъзнателната система се преместват на по-ниско стъпало по пътя на регресията. Забележително е несъзнаваното на един човек, може да реагира на несъзнаваното на друг човек, със заобикаляне или със съдействието на съзнанието.

 

Едва анализът на заболяванията, наречени от нас нарцистични психоневрози, обещават да ни дадат виждания, които да ни доближат до загадъчното несъзнавано и да го направят достъпно. При шизофренията намират съзнателен израз много него, които при преносните неврози, трябва да откриване в несъзнателното чрез психоанализата. При шизофренията има особена грижа и редица изменения в езика – използват се „подбрани“, „красиви“ думи, строежа на изреченията се дезорганизира по особен начин, което ги прави неразбираеми по такъв начин, че те ни се струват безсмислени. Съдържанието на тези изказвания на преден план често излизат телесните органи или тяхната „инервация“. Шизофренната реч има хипохондричен характер, станала е език на органите. Питайки се кое прави шизофренния симптом толкова странен, стигаме до прозрението на доминирането на словесната връзка над представната. При шизофренията се разрушават обектните пълнежи, като съзнателната представа за обекта се разпада на словесна и предметна, като предметната остава несъзнавана от болния. При преносните неврози на отхвърлените представи се отказва чрез изтласкването и обличането в думи на обекта; неизразената словесно представа или лишеният от свръхпълнеж психичен акт остава в несъзнаваната система като изтласкан. При шизофренията обаче съществува словесен свръхпълнеж за съответните обекти, които са приоритет на разстроения психичен процес.

     

Соматично спането е реактивиране на пребиваването в майчината утроба като са изпълнени условията за покой на тялото – топлина и изолация от дразнители. Много хора дори заемат в съня си положението на фетуса – ембрионална поза. Психичното състояние на спящия е характеризирано от пълното оттегляне от околния свят. Сънят е абсолютно егоистичен. Човекът, който играе главна роля в неговите сцени, винаги е самия спящ. Сега това съвсем логично го свързваме с нарцисизма в състоянието на сън. Нарцисизмът и егоизмът съвпадат. Нарцисизмът само подчертава, че егоизмът е и либиден феномен или с други нарцисизма може да се определи като либидното допълнение на егоизма. В съня регресията на либидното развитие води до примитивен нарцисизъм, а регресията на азовото развитие води до стадия на халюцинаторното задоволяване на желанията. Всички моментни усещания от външния свят се усилват чудовищно в съня – това усилване има хипохондричен характер и то се основава върху изтеглянето на всички психични пълнежи от външния свят върху собственото аз. Сънищата ни показват, че нещо е искало да разстрои спането и ни позволява да разберем начина, по който това е било предотвратено. Сънят е също проекция – външен израз на вътрешно състояние: вътрешния дразнител поискал да привлече вниманието е бил заместен от външно преживяване и обратното. Дневните остатъци от впечатления на будуващия трябва да се усилят от източниците на несъзнавани нагонни импулси, за да могат да формират сънища. Желанието за сън се опитва да оттегли всички изхождащи от Аза пълнежи, за да постигне абсолютен нарцисизъм. Дотам докъдето се простира властта на Аза, всички системи са изпразнени от пълнеж. Колкото по силни са несъзнаваните нагонни пълнежи, толкова по лабилен е сънят. Азът се отказва от желанието за спане, защото се чувства безсилен да възпре освобождаващите се по време на съня, изтласкани пориви - отказва се от спането, защото се бои от сънищата.

 

 

 

 

В душевният живот наистина съществува едно натрапливо повторение, което не се съобразява с принципа на удоволствието. Азът е истинския първоначален резервоар на либидото, от който той тръгва към обекта. За Фройд съществува допускането че не съществуват никакви други нагони в краен резултат освен либидните.

 

Отстраняване на вътрешните напрежения от раздразите е принцип на нирвана, по израза на Барбара Лоу. Типично е бързото преминаване на съзнаването; току що съзнаваната представа в следващия момент вече не е съзнавана, но може отново да стане такава при лесно създаващи се условия. В латентното си състояние представата изобщо не принадлежи към психиката. Психоаналитичната техника откри средства, с чиято помощ съпротивляващата се сила може да бъда отстранена и съответните представи доведени до съзнанието. Състоянието в което те се намират до този момент, наричаме изтласкване. А силата която го създава и поддържа, смятаме, че усещаме по време на аналитичната работа като съпротива. Виждаме обаче, че имаме два вида несъзнавано- латентно или съзнаваемо и изтласкано. Латентното несъзнавано ние наричаме предсъзнавано. Съзнанието като феномен притежава широк диапазон от степени на интензивност или яснота. Най-слабо съзнаваните са именно тези, за които психоанализата използва неподходящата дума несъзнавано. Душевните процеси у личността са организирани в Аза. С този Аз се владеят подстъпите на движението и отчитането възбужденията във външния свят. Той контролира всички душевни процеси. Онова което разбрахме за структурата на психичния живот налага да оформим конфликта между организирания Аз и отделеното от него изтласкано. Несъзнаваното не съвпада с изтласканото. Съзнанието е повърхността на душевния апарат. Поначало съзнавани са всички външни възприятия, както и вътрешните, които наричаме усещания и чувства. „Как се осъзнава едно нещо?“ Отговорът е като се свързва със съответните словесни представи. Осъзнато може да бъде само нещо, което вече е било съзнавано възприятие и всичко вътрешно, което иска да стигне до съзнанието, трябва да опита да се превърне във външно възприятие. Най-живият спомен все пак се отличава както от халюцинацията, така и от външното възприятие. При съживяването на спомена пълнежа остава в паметовата система. Халюцинацията може би възниква, когато пълнежът не се прехвърля само частично от паметовата следа върху елемента на възприятието, а изцяло преминава върху него. Думата е всъщност паметова следа на чутото. Мисленето в образи представлява много несъвършено осъзнаване. То е и някак по-близо до несъзнаваните процеси, отколкото мисленото облечено в думи и несъмнено го предхожда онто – и филогенетично. Вътрешното възприятие ни дава усещания и в най-дълбоките слоеве на душевния апарат. Те са по-първични, по-елементарни от външните. Получават се и при помътено съзнание. Удоволствените усещания не упражняват никакъв натиск, а неудоволствените – в най-висша степен. Тълкуваме неудоволствието като повишаване, а а удоволствието – като понижавааме на енергийния пълнеж. Онова, което наричаме своя Аз в живота се държи предимно пасивно, че по неговия израз ние биваме живени от непознати нам сили. Азът носи една слухова шапчица и е онази част от То, която се е изменила под прякото влияние на външния свят при посредничеството на системата възприятие-съзнание. Той полага усилия да осъществява влиянието на външния свят върху То и свойте намерения. Стреми се да замени принципа на удоволствието, господствуващ неограничено в То, със принципа на реалността. Възприятието изпълнява за Аза онази роля, която в То се пада на нагона. Азът владее подстъпите към движението. Така неговото положение спрямо То, наподобява на положението на ездач. Азът обикновено превръща в действие волята на То, сякаш е неговата собствена.

 

 

 

 

 

Макар и екстраполирана върху цялата човешка дейност, теорията за либидото и нагоните на Фройд се оформя в цялостна сексуална теория. Конкретното проявление на теорията обаче се филтрира специфично от всяка една личност, тъй като несъзнателните феномени, към които принадлежи и психичното проявление на сексуалния живот се подлага на съзнателна обработка, поради което валидността на тази теория не може да се види всеки път у всяка личност. Тя е напълно видима и валидна за личности изцяло подчинени на принципа на удоволствието, при които възпитателните норми са се оказали отхвърлени или недобре закрепени. Фройд защитава сексуалната си теория с могъществото на принципите на удоволствието и принципа на икономичността, които макар и подложени на обработка, сублимация, изтласкване и дискретно преформиране, намират начин да възтържествуват. Според Фройд трите инстанции на психичния живот са подчинени на архаичния модел на сексуалното господство над всички актуални сфери на индивида. Нагоните функционирайки обезпечават живота на индивида, а живота осигурява размножението чрез безпрекословните нагони за размножение. В този смисъл личната енергия е подчинена на родовата енергия (тя бива енергия на рода и енергия на потомството). Аз, То и СвръхАза са подчинени на архаичният модел на сексуалната енергия. Това е именно една от основните цели на психологическото съчинение на Фройд - „Отвъд принципа на удоволствие“. С този свой труд Фройд осъществява желанието си да подкрепи, аргументира и озакони неистово сексуалната си теория като господстващата несъзнателна сила в психичния свят на човека и именно зад заглавието „Отвъд принципа на удоволствие“ се крият аргументите, които са довели фило- и онтогенетически до господството на този принцип в съзнателния и несъзнателен живот на човека. При това Фройд прави такива оригинални прозрения и разсъждения, че макар написан през 1920 като блестяща аргументация за либидно-нагонната (сексуална) теория, въпросния труд и в днешно време се явява недостижим по-своята оригиналност модерен поглед към произхода на човешката психична дейност, при това на завидна научна висота. В глави 5 и 6 на този забележителен труд за корените на сексуалния и психичен живот се излагат основните хипотези на Фройд за филогенезата на човешката психика. При това в глави 5 и 6 синтеза на биологичното и психичното в тези филогенетични търсения и домогвания достига невиждана за времето си висота и сила. Там той разкрива какво е отражението на размножаването като биологичен феномен в психиката. Обяснява се също, в глава 7, че въпреки нагоните и процесите, които се съпротивляват на принципа на удоволствието, той все още продължава да е общовалиден макар и с отлагане. Изтъкнат е регресивния характер на нагоните, заради техния стремеж да връщат индивида в някакво предишно и ранно състояние, но тъй като състоянието на средата непрекъснато се променя, това прави тяхната повторяемост наложителна и извиква на преден план принципа на повторението. Представен е принципа на удоволствие като тенденция, покорен на функция, чиято задача е да освободи душевния апарат от възбуда – или да я държа на постоянно равнище или да я снижава колкото е възможно, но целта е към изпразване от възбудимостта. Същите приоритети следват и нагоните – връщане към състоянието на невъзбуда, на покой и непрекъснатото поддържане на това ранно състояние на нирвана. Същото прави и Фройд – слага знак за равенство между принципа на нирваната и принципа на удоволствието. Нагонът е се представя като подготовка за възбуда за окончателното й преодоляване. Следователно той е физиологично-психичен цикъл на вътрешно дразнение което набира възбудата, достига я и се освобождава от нея привеждайки организма към едно по-ранно и първично състояние на покой. В проявленията на нагонното функциониране присъства принципа на удоволствието.

 

Съдържателна е идеята да се обяснят многото задръжки закрепени чрез възпитанието и културата в детството на всеки човек, по време на неговия латентен период. Една от причините за латентността е засиленото влияние на възпитанието и обществените нагласи върху съзряващата детска психика, но нее за пренебрегване както изтъква и самия Фройд влиянието на ледниковия период и на едиповия комплекс в развитието на детската психика за формирането на латентната психична нагласа на безпомощност. При това не може да се каже коя от причините надделява за комплексното оформяне на феномена на безпомощността, който по късно заляга и в развитието на безпомощността. Тази безпомощност развива терена, на който се заражда концепцията за Свръхаза и за пазещата сила на морала. Онтогенетичното безсилие на подрастващия индивид обаче, по никакъв начин не засяга заложения принцип за търсенето на удоволствието и за нагона за размножение. Заради огромното му влияние в живота на човека, Фройд е склонен да приема преобладаващата сила на сексуалната теория върху цялата човешка дейност и върху целия психичен живот. Все пак Фройд не е могъл да си представи един разумен свят, обременен от собствените си наблюдения, от силата и тежестта на визията на собствената си теория и от утежнения контингент от душевно болни хора, чието наблюдение продължава през целия период на изследователя. И накрая, съвсем дръзка се явява идеята да се прехвърлят болестни мисловни феномени от болния индивид върху здравия, макар често пъти съпоставките да са изключително оригинални, прозорливи, иновативни и дори вярно проведени. Смесването на психичните явления при болния и здравия индивид е това, което гнети повечето от колегите на Фройд, заради принципната качествена разлика в границата здраве-болест. Някои от тях можем да приемем за основателно валидни и при болните, и при здравите, само ако с допускащото обстоятелство, че все пак някои нозологии търпят своя плавен или рязък преход на развитие от здраве към болест. Недопустимо е обаче да се мисли, че явленията от болния човек могат да имат право да съществуват и при здравия.

 

Фройд обаче законодателства съществуването на основните психични принципи, на които е подчинения психичния живот при човека:

Принципи от кръга на удоволствените психични нагласи (4):
Принцип на сексуално-социалната доминанта - изкарва на преден план сексуалната функция и нейното социално отражение.

Принцип на нирваната - стремеж към спокойствие, радост, вътрешно равновесие и външен интегритет.
Принцип на удоволствието - основен принцип координиращ и съподчиняващ останалите принципи.
Принцип на константността - стремеж за запазване на предишните основни форми и състояния.


Принцип  на реалността и азовата съзнателност - Самата реалност и съзнанието за реалност са основните двигатели на човешката дейност, мислене и житейско функциониране.
Принцип на икономия на енергия и чувства - най-първичния принцип подчиняващ принципа на удоволствието  всички останали принципи.
Принцип на повторението - следствие от принципа на константност, то е част от фнкционирането и физиологичната изява на организма.

 

Теорията за несъзнаваното при Фройд достига такива висоти, че изследователите на Фройд с право си задават въпроса за евентуални заимствания от предишни автори. И тук настоящето изследване, ще анализира въпросните заимствания издигащи хипотеза за работния процес в синтеза на теорията на Фройд. Няма друг по-ранен изследовател на несъзнаваното преди Фройд освен самия Артемидор, който с подобно старание и труд систематизира и описва народния опит в съновиденията и съногадаенето. Сънят като основен приоритет на несъзнаваното се явява обект на интерес и при двамата изследователи. Процесът на синтез между наблюденията и заключенията от работата с душевно болни при Фройд и съногадателните знания при Артемидор, според сегашното предположение оформя съдържанието на психоаналитичния анализ, с тази разлика, че изследователя не може да се пренася в сънищата и се страхува от множеството останалифакти за анализ, които не се споделят изцяло от спящия. За да се компенсират тези обективни трудности Фройд заобикаля и да намали влиянието на съзнателното, Фройд провежда интервютата със своите пациенти в полубудно, полусънено състояние, което доближава изследователя до истинската атмосфера на несъзнателния психичен живот.

Няма друг по-талантлив, изчерпателен, систематичен и методичен изследовател на несъзнаваното от самия Артемидор, който е най ранния представител достигнал със съчиненията си до наши дни представител на така наречената тук условно „антична психоанализа“. Сънят е единствената реална и осъзната физиологична форма на проява на несъзнателните процеси. Фройд свързва закономерностите на несъзнаваното с клиничния подход на наблюдение и анализ. Той легализира в обективният живот на човека нелегалните и скрити негови мисли като ключ за проявяване на двойствения живот на индивида. Със споменаването на Артемидор и изготвянето на хипотезата за приемствеността между древния и съвременен опит при теориите на Фройд се цели да се разкрие генеалогичната връзка в гледищата за теорията на несъзнаваното. Днес тази теория се аргументира от невропсихологията, която твърди, че 90 % от капацитативните способности на ЦНС не са използвани и са заети от несъзнавани психични и невронални процеси.

 

Анализ на нарцисизма при Фройд:

Сексуалното развитие на човека и вложения в него нарцисизъм като необходимо условие за съществуване и себеизява са генетично обвързани. Нарцистичните прояви настъпват както в детския психичен живот, така в разнообразната психична патология във сексуалните взаимотношения и преживявания на партньорите, в тяхното родителство. В хода на онтогенетичното развитие както сексуалния живот, така и нарцисизма търпят промени, като за разлика от всеки друг вид, се обособява с помощта на културата и възпитанието на обществото своеобразен латентен период на сексуално развитие при детето. Според Фройд именно латентният период, в който детето надгражда волята на обществото, родителите, връстниците и техните комплексни норми, се явява възлов в залагането на основните корени на невротичното развитие у човека.
Нарцисизмът като болестна проява се явява при множество психични дисфункции и не е типична проява за никоя от тях. Дефинира се като болезнено влечение и възбуда от собственото тяло и личност. Изваден извън либидния си контекст и като психологически феномен, нарцисизмът е хaрактерна изява, както на обнормната, така и на нормалната човешка психика. Нарцистичните нагласи често преливат в нагоните с различна природа - азови, сексуални, себесъхранителни. Нарцисизмът е есенциална форма на психично възприятие, характерна за всеки човек, който включва одобряване, липса на самокритичност, харесване и дори пълно преклонение пред атрибутите на индивида и личността. Спрямо двата принципа на психичния живот нарцисизма заема индивидуално място: той е чужд на принципа на реалността и е плод на психичната реакция на идеализирането, а вместо това нарцисизмът заема най-плътно и близко  място до принципа на удоволствието.
Задоволяването на потребностите на Аза, на Свърхаза и дори на То са основни задачи на нарцисизма. Приоритет на нарцисизма е освобождаване от пречките по пътя на най-пряко достигане на удовлетвореност от Аза за самия Аз. Заобикалят се всички обиколни пътища за достигане на удовлетвореност и се използва директния.
Нарцисизмът вероятно като задължителен елемент на всяка личност е строго анатомично локализирана психична дейност, чийто нервен център дори може да търпи анатомична латерализация и самия той поражда особена психична инстанция на съвестта или се намира в непосредствена близост до нея. Той заема специално място между трите инстанции на психичния живот, като обслужва Аз и идеалния Аз, но има връзка и със несъзнаваното. По Фройд не е перверзно, а либидно допълнение към егоизма на самосъхранителния нагон, приписван на всяко живо същество.
Нарцисизмът е своеобразен съюз на несъзнавани потребности за себеутвърждаване, съзнавана потребност за издигане на Аза и възможност на Аза да заживее в света на Свръхаза. Той е особен съюз на Аз и идеалния Аз.
Ако индивидът има силно изразени нарцистични наклонности, тенденцията към стремежа на личността да избяга от свръхазовото обсебване също се засилва, а оттук се засилва и стремежът  нарцистичната личност да осъществява два паралелни пътя на жизнено осъществяване в двойствения начин на живот на всеки един от нас. Дори Фройд не може да определи какво е точното влияние на нарцисизма спрямо инверсията и какви са конкретните условия, в които те се пораждат. Ф ройд прогнозира, че нарцистичните индивиди избират за сексуален обект самите себе си, но очевидната неудовлетвореност на този избор кара нарцисистите да обличат натрапливия стремеж към Аза и Свръхаза към обекти от същия пол, чийто външни белези не се различават или дори превъзхождат тези изискани от нарцисиста и притежавани от него.
Невъзможността при нарцисистите напълно да угасне Едиповия комплекс и често таената омраза към бащата, разкрива противоречивостта на изживяванията. Рухването на бащиния модел на подражание и следване води до по-силно патологично привързване на инвертираните към себеподобните. При това те следват  търсят обекти за подражание, които носят всички атрибути на бащинското и неинвертирано поведение.
В тази връзка няма как лично да не се съглася с допускането от страна на Фройд, че деца отглеждани от мъжки колективи (както например при богатите фамилии в древността, където децата са отглеждани от роби мъже) са по-често инвертирани. Тъкмо именно прекъсването на и нефункционирането на импринтинговата връзка в моделите за поведение за поведение между баща и инвертиран водят до нарушено функциониране на последния и до засилен компенсаторен интерес към себеподобните. С други думи компенсаторната любов на единия родител - майката и косвените нагласи за нарцисизъм вменени от нея без липсата на критичност от страна на опозиращия баща, оформят статуса в психологическия генезис на инвертирания. Това спомага за оформяне и идеализиране на отсъстващия модел на поведение и подражание. С още по-голяма сила идеализацията на индивидите от същия пол (себеподобните) и невъзможността за реално осъзнаване на приоритетите оформя инвертиращите характеристики.
Дисфункционалността между баща и инвертирано дете (защото този процес стартира още в детската сексуалност) и неудовлетворителния модел на сексуален автоеротичен избор скоро довеждат и катализират с интензифицираща сила избора на обект от същия пол.
Тъй като автоеротичният избор е подсъзнателно отхвърлен, а замяната на автоеротичния избор с инвертиран също не е подложен на съзнателен анализ, то цялостния модел на поведение, избор, желание, отношение, остават дълбоко несъзнавани и извън контрола на съзнателната корекция.
Отчаяно изглеждат, както подчертава и Фройд опитите да се предаде вроден произход на инверсията. По-скоро тя е ранно нарушение на детската сексуалност при замяна на вродения автоеротизъм с истински функционален сексуален обект, възникващ на базата на нефукционалните отношения баща-дете и по-рядко майка-дете. Дисфункционалността от стран и на двамата родители способства за това. В общи линии ключов момент за инвертирането се явява депривацията в общуването, която детето наваксва п