Зад перфектният човек стои дълбока малоценност. Или той е бил недооценяван или раснал в атмосфера на несигурни стандарти, в които самия той не се оценял достатъчно високо. Перфектните хора се лутат в тревожността дали са това, което си мислят те самите и други за тях и как изглеждат - те се лутат между "как съм" и "как изглеждам". Перфекционизмът е една маска, макар че човек, знаейки колко не е перфектен, като спазва стандартите за перфектност, ще мине и той за перфектен. Перфекционистът е сам. То не обича иронията и сарказма. Не обича да слуша и мнението на околните за себе си, това дълбоко го наранява, макар, че точно перфекциониста най-много ще ви увещава да чуе истинското ви мнение за него. Перфекционизмът прави нещата добре, без да му харесва хабенето на толкова енергия и тревога, но положените огромни усилия и старание накрая оправдава загубената енергия. Всички тези усилия са за да получи добра оценка за себе си, за старанието, за крайният резултат. Най-добрата и невинна форма на натрапливост у съвременния индивид е перфекционизма, породена от несигурността в себе си, вдъхната му още от самото му "раждане" и по време на самото му възпитание. В крайна сметка над всичко надделява желанието индивида да бъде одобрен, но неговата собствена несигурност го кара да бъде сам, както защото не се чувства добре ако някой наблядава неговия перфекционизъм, така и защото добре знае как идеалния резултат въпреки усилията няма да се появи.  Самотността е средство да се избегне иронията, лошата самооценка и неодобрението от страна на околните. В самотността той лекува истинските си стойности, от които не могат да се породят перфектни резултати и които той не може да скрие от себе си, за които чуждото мнение също ще бъде безпощадно и затова той желае тези самооценки да са вътрешни, недостъпни за другите, а отвън да остава само старанието и стремежа за перфектност.