Под емоционална интелигентност (ЕИ), често измервана с Коефициента на емоционална интелигентност (КИЕ), се разбира способността или умението да се възприемат, оценяват и управляват собствените емоции, тези на друг човек или група хора. Това е относително нова област на изследване в психологията. Определението на ЕИ търпи непрекъснати промени.

Идеята за емоционалната интелигентност се появява за пръв път още в ранните трудове на Дарвин във връзка със значението на изразяването на емоциите за оцеляването и за адаптацията. ^[1] През първото десетилетие на 20-ти век, въпреки че традиционните определения за интелигентност придават особено значение на когнитивни аспекти като памет и решение на задача, някои влиятелни изследователи в областта на интелигентността започват да признават важността на некогнитивния аспект. Така например още през 1920 г. Е. Л. Торндайк от Колумбийския университет използва термина социална интелигентност, за да опише умението на субекта да разбере и управлява други хора.^[2]

Дейвид Уечслър на свой ред описва през 1940 г. влиянието на неумствените фактори върху интелигентното поведение и подкрепя становището си с аргумента, че нашите модели на интелигентността не биха били завършени, ако не можем адекватно да опишем тези фактори. ^[1]. През 1975 г. в книгата си Frames of Mind: The Theory of Multiple Intelligences Хоуърд Гарднър формулира идеята за многократни интелигентности ^[3]. Тя включва едновременно междуличностна интелигентност (способността да разбираш намеренията, мотивациите и желанията на другите хора) и вътреличностна интелигентност (способността да разбереш себе си, собствените си чувства, страхове и мотивации). Според виждането на Гарднър, традиционните типове интелигентност, като например коефициентът IQ, не успяват да дадат пълно обяснение на когнитивната способност ^[4]. Ето защо, въпреки промените в наименованието на понятието, остава общото разбиране, че традиционните дефиниции на интелигентността не са в състояние напълно да обяснят резултатите от действията.

Обикновено се приема, че първата употреба на понятието "емоционална интелигентност" е в докторската дисертация от 1985 г. на Уейн Пейн "Изследване на емоцията: Развитието на емоционална интелигентност" ^[5]. На практика обаче за пръв път то е употребено от Лойнер (1966). Грийнспан (1989) предлага модел на ЕИ, последван от Питър Саловей и Джон Майер (1990) и Голман (1995).

В резултат на нарастващото признаване в професионалните среди на значението и уместността на емоциите за получаване на резултати ^[6], изследванията по темата се увеличават, но терминът бива широко популяризиран едва след публикуването на бестселъра на Даниел Голман Емоционална интелигентност: защо може да има по-голямо значение от IQ ^[7] Статията на Нанси Гибс, публикувана през 1995 г. в списание Таймс, за пръв път привлича читателското внимание върху книгата на Голман, с което поставя началото и на големия медиен интерес към ЕИ ^[8]. Впоследствие започват да се появяват все повече и повече статии за ЕИ както в специализираната преса за академичните кръгове, така и за масовия читател. и за адаптацията.

През първото десетилетие на 20-ти век, въпреки че традиционните определения за интелигентност придават особено значение на когнитивни аспекти като памет и решение на задача, някои влиятелни изследователи в областта на интелигентността започват да признават важността на некогнитивния аспект.

За разлика от концепцията за коефициента за интелигентност (IQ) , която има около 100-годишна история, теорията за емоционалната интелигентност е сравнително млада.

Емоционална интелигентност (EQ) - това са
способностите,
убежденията
и ценностите, които помагат на индивида да реализира визията и целите си.

Групирани са в 4 направления:

• самоосъзнаване - способността да се разбират собствените емоции, силни и слаби страни;

• самоуправление - управлението на собственото поведение;

• социално осъзнаване - разбиране на чувствата и поведението на други хора (защо те постъпват по определен начин);

• управление на отношенията - способностите да се получават резултати от други хора и да се постигат лични цели.

Развитието на това направление започва психологът от Харвардския университет – Х. Гарднър, през 80-те години на миналия век.

През 1975 г. в книгата си Frames of Mind: The Theory of Multiple Intelligences той тръгва от любопитни практически въпроси:
защо студентите с най-високи резултати на SAT при постъпването са в университета не се развиват най-добре в следването си и защо не постигат най-впечатляващите успехи в професията и в живота след завършване на образованието си.

Гарднър въвежда понятието "спектър на интелигентността", която включва различни полета:

•  вербална съставка

•  математико-логически наклонности

•  пространствено мислене

•  кинестетически способности

•  музикалност

•  умения за междуличностно общуване (интерперсонална интелигентност)

•  интрапсихичен капацитет (вътрешно задоволство, хармония между начин на съществуване и психическо състояние)

Последната съставка в спектъра се разглежда от някои психолози като най-важното човешко психологическо и житейско умение, изразяващо се в „способността да намираш утеха”.

Между понятията ефективно и рационално вече не се поставя знак за равенство. Интелектуалните способности не са единствените, които имат значение за добрата професионална реализация. В организациите, в труда и в деловата сфера все по-силно се изтъква ролята на емоциите и емоционалните умения.

Някои автори считат, че „традиционната” интелигентност допринася само с 20% за успеха на човека.

Ако приемем, че в стратегията за разрешаване на проблем има три стъпки:

•  описание на проблема, или събиране на факти;

•  решаване на проблема, или предлагане на теоретично решение на основа на фактите;

•  приложение на решението, или откриване на начин да приложим избраното решение на практика;

то първите две стъпки са свързани с логическото мислене, а третата стъпка изисква повече емоционална интелигентност.

Списание “Форчън”, заедно с най-голямата консултантска фирма в областта на човешките ресурси и аутсорсинг - “Хюит”, са направили проучване на методите, с които световните компании развиват лидери и кои от тях го правят най-добре.

Резултатът е класация на фирми, на които останалите завиждат - световните “академични компании”, отгледали бъдещите ръководители на големи корпорации.

На второ място в тази класация се намира гигантът „Проктър и Гембъл”, (с мотото: ”Назначаваме според емоционалната интелигентност.”), който е създал поколения лидери с “личен подход”.

Избират се хора с разнообразен опит в лидерски позиции - от председатели на клубове по дебати, до ръководители на църковни хорове. За да помогне на служителите си да развият своите силни страни, P&G организира специални програми.

Изпълнителният директор на “Дженеръл електрик” Джеф Имелт излиза от “Проктър и Гембъл”, в чиято школа са се оформили
бъдещият изпълнителен директор на “Майкрософт” Стив Балмър,
директорката на “eBay” Мег Уитман,
основателят на AOL Стив Кейс.

Развитието на идеите за емоционалната интелигентност е достигнало до общоприеманата и практически значима теза, че
емоционалните способности също могат да се усвояват и развиват, както и интелектуалните способности.

В психологическата наука днес се разглежда като предразсъдък разбирането, че емоционалните способности са в по-голяма степен биологически предопределени и изцяло програмирани от ранната детска възраст.

Всъщност емоциите подлежат на непрекъснато развитие, което именно ги прави „интелигентни”.

Теориите за EQ се използват като теоретична база за програми за превантивно обучение в емоционална и комуникативна компетентност. В тези програми специално се акцентира върху важния проблем: как да се активира способността за утеха на деловия човек?
Може ли човек да противодейства на депресивните състояния и на другите емоционални дразнители, активиращи се в организационна и трудова среда?

По време на обучението си под ръководството на треньори-психолози, курсистите придобиват знания и умения, които им помагат:

•  да опознаят и управляват емоциите си;

•  да променят нагласите си;

•  да придобият положителна самооценка и гъвкавост на Его-то;

•  да се справят със стреса, тревожността и гнева;

•  да се освободят от миналото;

•  да се освободят от предразсъдъците и „грешните” истини;

•  да изготвят и прилагат стратегии за промяна;

•  да се самоконтролират;

•  да общуват словесно;

•  да мислят позитивно;

•  да творят.

Емоционалното здраве е устойчиво изграден начин на адекватно реагиране на събитията и ситуациите, благодарение на което преобладаващите положителни емоции стимулират функционирането на организма, а въздействието на отрицателните е сведено до минимум. Например сред главните физиологични промени при преживяване на щастие е повишената активност на определени мозъчни структури, които увеличават притока на енергия към мозъка, усещането за спокойствие и сигурност, както и по-бързото възстановяване на отделни органи и системи от увреждания или нарушени функции. От своя страна преживяванията на любов, нежност, сексуална удовлетвореност активират парасимпатиковия дял на вегетативната нервна система, характеризиращи се с реакция на релаксация, общо спокойствие, на спокойствие и удовлетвореност и предразположение към сътрудничество. Обратно при страх кръвта се оттича към големите скелетни мускули (реакция “бори се или бягай”) а се оттегля от лицето (пребледняване). При гняв се наблюдава прилив на кръв към ръцете (готовност за удар), пулсът се учестява, а повишеното ниво на адреналина, генерира достатъчно мощен енергиен импулс за да предприемем крайни в повечето случаи неуместни действия. В тези случаи над нас властва лимбичната система (от limbus – пръстен, понеже обвива като пръстен мозъчния ствол).

Разбира се не винаги гневът е с неблагоприятни последици за физическото и емоционалното здраве.

Коментирайки здравословния гняв с думите “като онова рядко умение да се разгневиш на уместния човек, в уместната степен, в уместното време, за уместната цел и по уместния начин” всъщност Аристотел дава и една от най-уместните дефиниции за емоционална интелигентност. Така че проблемът не е в емоционалността, а в нейната адекватност, която в психофизиологичен план се определя от гъвкавостта и степента на разклоненост на мозъчните вериги и рефлексните дъги. За нормално емоционално здраве може да се говори когато чувства като страх, щастие, скръб, гняв имат адекватен израз, адекватни са на реалностите на живота и реалната величина на дразнителя, запазване самообладание и хладнокръвие когато очакваното не стане или се случат неочаквани неприятни събития.

Изследването на емоционалната интелигентност на фона на съвременното ниво на развитие на науката и технологиите, е съвсем актуално защото твърде голямо значение се придава на чисто рационалното – на онова което се измерва с IQ (коефициент на интелигентност) в човешкия живот. Но за добро или за зло интелектът няма думата, когато говорят емоциите. От друга страна обаче, колкото по-обективно и стратегическо е мисленето, толкова по-често прогнозите се сбъдват и толкова по-рядко се случват психотравмиращите ситуации. Това е и основата на умението да се харесваме такива каквито сме, т.е. да пребиваваме в своята автентичност, умението за което се дискутира в рамките на темата за духовното здраве.

Вътрешното единство и противоречие между рационалното и емоционалното у човека е аналог на по-общоприетото и популярно противопоставяне между “сърце” и “глава”. При отношението рационално/емоционално се наблюдава тясна взаимовръзка. Двата типа съзнание – емоционалното и рационалното действат в устойчива хармония през повечето време. Чувствата са от важно значение за мислите, а мислите за чувствата. Когато страстите обаче застрашават тази хармония, емоционалното съзнание взема превес и подчинява рационалното. Обратно, прилепването, вкопчването в жизнени или професионални дейности, изискващи точност, педантичност, придържане към много строги правила, “пресушава” емоционалния свят на индивида, стереотипизира неговите реакции, общуването се осъществява по определени шаблони. Този вид доминиране на рационалното над емоционалното в условията на все по-стриктното придържане към утвърждаващите се норми, стандарти, директиви и т.н. неизбежно ще обхваща все повече хора от сферата на административните услуги, маркетинга, производството на прецизни изделия, за които са необходими все по-тясно профилирани специалисти. Както прогнозира американският автор Хайръм Смит, това неизбежно ще ориентира работещите в тези сфери да гледат на себе си като на професионални спортисти, които за да се задържат “на терена” т.е. на попрището си, ще трябва да се поддържат едва ли не в “състезателна форма”. А крайният резултат на това поддържане във форма е баланс в корово-подкоровата динамика т.е. равновесие между активностите на лимбичната система и неокортекса (кората на мозъка). Имено неокортексът отговаря за чувствителността и сложността на емоционалния живот, за нашата способност например да притежаваме чувства за своите чувства. Нещо повече: имено префронталните лобове на кората на мозъка (непосредствено зад челото) управляват емоционалните ни реакции. Имено тези изнесени напред части на неокортекса са средището за планиране и организиране жизнената дейност на човека заедно със съпътстващите я емоционални отговори при различните ситуации. При животните вариантите са два: кога да нападат и кога да бягат. При хората репертоарът емоционални реакции е почти безкраен: различни начини за предразполагане на събеседника, умението да преценим кога да проявим настойчивост или даже да се сме безцеремонни, да потърсим съчувствие да се превърнем в каменна стена, да провокираме вина, да заплачем или да бъдем високомерни и т.н. Всичко това обаче е в рамките на очакваните или планирани ситуации. Но когато индивида изпадне в неочаквана травмираща ситуация и преживява емоционална криза, рационалният мозък е подвластен на емоционалния. Имено тогава по линията “хипофиза – надбъбрек” се ангажира цялата ендокринна система с известните в медицината последици за здравето на индивида. Последните изследвания в областта на неврофизиологията и невроанатомията обаче показват, че най-предната част на мозъчната кора притежава своя обширна и сложна мрежа обхващаща целия лимбичен (емоционален) мозък, чрез която съзнателно волево могат да бъдат овладявани емоционалните кризи. С тази анатомофизиологична особеност всъщност се обясняват такива личностни качества като смелост, хладнокръвие, самообладание и други, притежавани не само от исторически личности но и от най-обикновени хора. На базата на това психофизиологично функционално взаимодействие се базират всички тренировъчни системи, както тези от дълбока древност (индийски, китайски, египетски и др.) така и съвременните – при подготовката на спортисти, пилоти, космонавти, рейнджъри, разузнавачи и други. Чрез които те придобиват необходимите им личностни и професионални умения. Тези умения могат да се отнесат в следните 4 насоки.

1. Разбиране на собствените емоции.

Неспособността да забележим истинските си чувства ни оставя подвластни на техния произвол. Хората, които са наясно с чувствата си и са непротиворечиви относно решенията в личния си живот – от това за кого да се оженят, до работата, с която да се заемат, подреждат по-добре живота си.

2. Управление на собствените емоции.

Умението за контрол над емоциите и тяхната адекватност е способност, която ако не е природно дадена, може да се постигне върху вече изградена съзнателно-волева сфера. Като се има предвид че материален носител на волята са пирамидните клетки в мозъка, управляващи скелетната мускулатура, силата на волята е въпрос на телесна самодисциплина. При още по усърден стремеж обект на тренинг са и мускулите с двойна инервация (дихателни, коремни и лицеви) които се управляват от центрове в мозъка близки до “териториите” на емоциите. По този начин се постигат висшите етапи на емоционалния самоконтрол – способността за отлагане на възнаграждението и потискане на най-дълбочинните импулси. Това води до естествено и непринудено “сливане с потока” на ставащите събития, т.е. те действат заради самото действие. Показателни в това отношение са експериментите на Уолтър Мичъл от Станфордския университет с групи за предучилищна възраст продължили с децата от тяхната 4 годишна възраст, до дипломирането им в гимназията. На децата от групата се предоставят сладкиши. Условието е: децата, които веднага искат да опитат, получават само един; онези от тях обаче които устоят на изкушението в продължение на 15 мин. и една след това ги опитат – получават два. Диагностичната стойност на овладяването на моментния импулс става очевидна петнайсет или двайсет години по-късно, когато тези деца са вече зрели хора. Социалните различия между импулсивните деца и онези, които успяват да отложат удоволствието са крещящи. Съумелите да устоят на изкушението по-късно като зрели хора са социално по-компетентни, по-ефективни като личности, способни да отстояват интересите си и по-добре да се справят с фрустрациите в живота. В по-малка степен са склонни да загубят самообладание, да се парализират или отстъпят стресова ситуация, да се разколебаят или дезорганизират под натиск. Това са хора себеуверени и решителни, сигурни и надеждни. След повече от десетилетие са все така склонни да отложат наградата, за да постигнат целта си. Една трета от децата неустояли на сладкиша не могат да се похвалят с тези качества. Присъща за тях е по-малката устойчивост към психотравмиращи ситуации, странят от социални контакти, проявяват нерешителност, огъват се или се парализират при стрес, склонни са към ревност и завист.

3. Разпознаване на емоциите на другите.

Емпатията е способност да се долавят най-неуловимите емоционални сигнали излъчвани от другите, които подсказват нуждите или желанията им. Индивидите имащи тази способност са с висок коефициент на желаност от другите в групата. Обратно, хората които трудно се вграждат в една или друга социална група са емоционално глухи, трудно долавят невербалните послания на останалите.

4. Контрол над взаимоотношенията.

Изкуството на взаимоотношенията до голяма степен е умение за управление на емоциите у другите. Това са способности, които гарантират ефективността в междуличностните взаимоотношения.

РЕАЛНА СИТУАЦИЯ

Значително по-лесно е да се опишат ситуации, свързани с липса на емоционална интелигентност, защото примерите са буквално навсякъде. Въпреки тази песимистична картина съществуват хора, чието присъствие е ненатрпливо, почти незабележимо, но оставя ярка следа в живота на всеки, който се е докоснал до тях.

Историята, която ще разкажа е свързана с един съвсем обикновен възрастен човек, с който от много години живеем в един квартал, но не знаех нищо за него. Пътищата ни се пресякоха по повод мое гневно избухване – група тийнейджъри бяха надраскали колата ми с джобно ножче и щастливо поливаха деянието си на предния капак с двулитрова бутилка водка. Освирепях и се нахвърлих върху тях, исках да си платят, изпитвах огромна омраза и безсилие. Хлапетата се хилеха и очевидно се забавляваха с моята ярост. Тогава някой сложи ръка на рамото ми. Обърнах се, готов да го ударя и видях възрастен човек, облечен в скъп костюм, който ме гледаше с огромно съчувствие. Той помоли да да се успокоя и да поговорим как да се оправят щетите. Помислих, че е дядо на някоеот момчетата, но те очевидно не го познаваха. Представи се - името му е Симон и предложи да седнем на пейката до паркинга, за да поговорим. Хлапетата, явно заинтригувани от неочаквания обрат се настаниха до нас – бяха изумени, че непознат предлага да поправи тяхната глупост. Симон излъчваше аристократизъм и твърдост, но същевременно присъствието му внушаваше спокойствие и сигурност. На пейката, без да се интересува дали някой го слуша, започна да разказва за себе си – произхожда от стар еврейски род, на 12 останал сирак, преди 15 години убиват синът му – в израелската армия, а на следващата година бременната ми дъщеря е блъсната от кола и умира след десет дневна кома. Историята му беше разказана без драматизъм – сухо, лаконично и с много болка. През цялото време не разбирах защо ни говори за себе си, не виждах смисъл. Симон обясняваше как е осиновол две момчета и се грижи сам за тях и как иска да живеят в по-добър свят. Говореше за насилието, агресията, омразата и липсата на нежност. Не помня всичко, което каза, но и аз и хлапетата бяхме като омагьосани – не можехме да откъснем поглед от него. Имаше силно излъчване и харизматичност. Говори дълго – около 2 часа, съветваше ни да не се нараняваме, защото човешкият живот е безкрайно ценен, а на края извади 400 лева, каза че ще стигнат за ремонта и си тръгна. Един от тийнейджърите скочи след него и започна да го убеждава да си вземе парите, защото вината не е негова – те с приятелите си ще платят ремонта. Това не го очаквах. Симон каза да задържа сумата, в случай, че децата не успеят да съберат пари и си отиде. Отиде си гневът ми и желанието на хлапетата да се гаврят. Разбрахме се с виновника да закарам колата в сервиза на баща му, за да я ремонтира.

Видях Симон след две седмици пред входа – оглеждаше поправената кола. Излязох, а той като ме видя реагира така, сякаш вижда много близък човек. Аз имах много въпроси към него и това постави началото на едно приятелство. Вече знаех, че той купува лекарства и храна на самотни възрастни хора, грижи се за двете момчета, останаи без родители и никога не се ядосва, не критикува и не осъжда. Този странен човек успя да повлияе на група пияни тийнейджъри и озверял отмъстител само с един разказ за цената на живота. Убеди ни, колко излишни и разрушителни са тези емоции и се превърна в мой духовен наставник, учеийки ме да овладявам деструктивното в себе си и да се вслушвам в неизречените молби за помощ на хората.