Както ви е известно кафе Лаваца се сервира с малък свитък от Мъртво море, на който пише пожелание за деня и по който начин клиента се чувства специален  поласкан. Не съм виждал някой да си връща късметчето, освен ако антифаталист. Хора без суеверно мислене почти няма и всеки разчита на сугестия в късмета си или с други думи на добрата дума. Иначе хората щяха да се разминават като Титаници в Северния Ледовит Океан. Както и да е, взех късметчето си и бях изненадан, че вътре няма нещо като пожелание, а цял един стих, при това на най-омразния ми поет - Недялко Йорданов. По този повод затова уважавам много Мартин Карбовски, защото това е един от малкото журналисти, които казаха в очите на поета, че е единствения, който ще остане в историята като "поета, желаещ да пожъне цялата слава на своето поетично величие приживе". След този инцидент разбира се Мартин Карбовски спря да работи в телевизията под опекунството на Кеворк Кеворкян, който беше готов след инцидента да излъска отгоре до долу поета, само  само той да не се засяга.
Това е култово интервю, за моето голямо съжаление неповторяемо, кото колкото пъти да пускат, няма да ми омръзне. Интересът ми към него е породен от това, че за първи път разкриваше патологичния стремеж на един творец действително да ожъне цялата слава на таланта си приживе. Той бе въвлякъл цялото си семейство в книгоиздателския бизнес и даже бе снимал внучето си една от своите стихосбирки, а от китарата си бе направил орган за реклама на певческото в стиховете си. Интервюто бе пример, как когато си човек, да не изпадаш в подобни девиации на творческото поведение.
И прочитам си аз късмета естествено - това бе стиха на Недялко Йорданов и той започваше прекрасно, но не завършваше никак. Ранното ми сутрешно кафе по неволя със вградените в него опционални късмети, неволно ме накара да стана литературен критик. Замислих се как творчеството може да бъде реклама на кафеените късмети и така изкуството да набира скорост в делничния човек, въпреки залезлите си, затихващи функции (това е защото кича под формата на чалга е довел до такава фатална социална дебилизация, че изкуството е един умрял в труп в ъглите на всевъзможните обществени коридори).
Сутрин, тази сутрин, склюпайки с очи, най сетне прочетох стиха, който почваше очароващо и завършваше на майната на моето разсънване. Ето стиха, виждате, пазя си късмета, та дори и от нехаресвания от мен Недялко:
"Във неочакван и неистински,
почти невероятен час
през пясъка на на всички рискове
пристигна любовта при нас.
Пристигна и букетче радост,
поиска тя да ни даде,
пристигна ненадейно, гратис
и дявол знае откъде"....

Е този късмет просто е от разбиващите. Ако така интелектуализират късмета ми всичките поети, много ясно, че ще избера просто разбиращите се текстове на чалга ритмиката.
Това е интелектуализиран късмет, минал през пасатора на мисълта на автора, приготвяйки несмилаем меланж от кофеин и сметана.
Неочакван и най вече неистински е часа, в който пристига любовта - може би затова тя не успява да се задържи - времето е неистинско. Към тази бутафорна любов, не стига че неистински-невероятно, почти миражно се появява и букетче радост. Бутафорията на наричаш букетите букетчета от радост е все едно да казваш на уличните песове - екосистема от желаещи любов, радостно виещи бълхи по козината на стопанката. Освен букетчето радост, любовта н дава и нещо гратис с помощта на дявола - такава жалка любов като късмет уважаеми Лазаринци, гарнирана с Недялко рано сутрин, можете да си я задържите дълбоко вътрешно във вас, в компанията на несмелините остатъци от храна в собствените ви тръбопроводи.
Лека вечер на всички Лазаринки и Лазариновци, които имат доблеста да ми поднасят късмети, сварени в творческата тенджера на Неделко в съботния ден. :)

За да са пълни реминисценциите от това творчество ето ви и целия забележителен стих

Във неочакван и неистински...

Н. Йорданов

Във неочакван и неистински,

почти невероятен час

през пясъка на всички рискове

пристигна любовта при нас.



Пристигна и букетче радост

поиска тя да ни даде,

пристигна ненадейно, гратис

и дявол знае откъде.



А ние - зли, недоверчиви -

със нея тримата вървим

и питаме се мълчаливи

къде ли ще я подслоним.



И спираме. И хлопват в мрака

две независими врати.

Но тя стои пред тях, тя чака

и като кученце скимти.



Земята слуша как затихва

обиденият тъжен вой

и няма кой да я повдигне,

да й помогне. Няма кой.



И ето - тръгва с крачки леки

нанякъде пак любовта.

А ние виждаме, но всеки

стои зад своята врата.



1967

ужасно много грешки съм допуснал - ужас