Когато основните потребности са удовлетворени, тогава страховете на цивилизацията са намалени. Народът е сит, спокойствие цари в цивилизационната джунгла. За жалост някой архитект на човешката мисъл е решил да изгради модерното общество като по подобие на огромен свинарник, където демократичните свинки ходят нагоре надолу свободни, работят и могат да си закупят всичко необходимо, особено за ядене в специално изградени за тях хранилки, наречени хипермаркети. Там те много обичат да пъплят, за да изберат всичко онова, което свободно желаят за консумация. 
Изгасналите преди нас цивилизации, още от римско време се терзаят как да осигуряват на тълпите хляб, вино и зрелища. Нашата цивилизация се старае да достигне дотам, че когато осигурява хляб, вино и от пиле мляко, да не се налага тълпите да й правят зрелища. За целта всеки, който желае да си пусне зрелище по негов вкус избира да бъде засмукан от жадните за неговото внимание специални тв канали. И така проблема за недостигащото зърно и хляб е компенсиран от богатството на трапезата, което задоволява всякакви култовипредизвикателства към нейното качество и характер.
Задоволената тълпа от тлъсти свинки вече няма нужда да се бунтува, няма нужда да тормози сития си мозъки да го кара да се терзае над проблеми, извън неговата задоволеност. Цивилизацията осигурила този благодат е забележително доволна и спокойна. Бунтът като социално явление е мираж. Консуматорското общество е топло, пълно с несподелена затлъстяла, натрупана "в буркани" и дълбоко замразена любов. Има тлъстинен запас, който е натрупан в името на любовта - една бяла полярна приказка на несподеленост, която чака момента на движение, за да може бялата тлъстинна любов да се изразходи. Задържаната и несподелена любов в телата на затлъстелите хора, работещи, за да получат благоденствието на тлъстинния запас и на хипермаркетния благодат, сега вече няма как да излезе на бял свят, защото от любовта няма релана нужда - нали тя е складирана за движението, което липсва. Гневът, че има любов, но няма допир, има натрупано и увехтяло желание, но няма красота, избива в един предел на агресия, често дори само словесна, с който битието на индивида се бунтува срещу своята стерилизирана оргазмичност, в осъзнатата потентност и запад от енергия и любов, без желание за движение, сякаш той е изпаднал в колапса на бялата тлъстинна смърт. Затворената в него любов, не може да накара индивида да пусне навън агресията на неудовлетвореност (тя е частична неудовлетвореност, защото храната попълва запаса на либидото и сексуалността с енергия, но не може да задоволи половата роля). Затворената агресия и любов има само два взаимни пътя - или да избият в късото съединение на автоагресията и автоеротизма, или взаимно да се анихилират в безстрастие на душата - в достигане на приживната мъртва точка на безразличие. Бяла тлъстинна енергия носи след себе си като куче със завързани шумни тенекии на опашката си чувствата на депресия, малоценност, безпомощност, апатия, сексуална стерилност, автоагресия, нарушена себеоценка, външен хранителен локус на контрола. 
Може би това е което прави с нас цивилизацията - фабрика за бели тлъстинни феномени . Ще ми се искренно да не вярвам на думите си.