Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.10.2009 16:18 - Разказът на Н. Хайтов за родната му околия през древността
Автор: apollon Категория: Изкуство   
Прочетен: 1462 Коментари: 0 Гласове:
2



Асеновград в миналото. Исторически очерк

Николай Хайтов

 

Част I. Асеновград до Освобождението

 

3. СТАНИМАКА — СРЕДНОВЕКОВНО СЕЛИЩЕ

 

 

Първият документ, в който се споменава старото име на Асеновград — Станимака, е Уставът на Бачковския манастир, написан от неговия основател, грузинския аристократ, главнокомандуващ западните войски на Византийската империя и управител на Пловдивската област — Григорий Бакуриани. [1]

 1. Григорий Бакуриани произхождал от подвластните на Византия грузински територии — издънка от стар княжески род. При възцаряването на византийския император Алекси Комнин (1081—1118 г.) Григорий заедно с брата си Апасия го подкрепили и благодарение на тази помощ той успял да седне на императорския трон.

 

Благодарен за тоя безценни услуги, новият император не закъснял да се отплати на двамата братя: Апасия бил анзначен на висока служба, а Григорий направил бляскава и бърза кариера отначало като военачалник на Карс при Ерзерум, след това като управител на Смолянската област в Южните Родопи, на Филипополската тема и най-сетне като велик доместик на Запад, магистър (главнокомандуващ) на европейските домеси на Византия. Заедно с това Григорий получил обширни феодални владения във Филипополската тема, в Мисонополско, в Серско, едно от най-високите дварцови отличия — „севаст”, и много други почести. Но бакуриани е искал освен това да се обезпечи „блаженствата на отвъдното царство” и затова през 1083 г. изгражда Баковския манастир „Света Богородица Петричка” на нива, наречена „Янова”, до границата на крепостта в селото Петрич, край буйна планинска река (Асеница) и го надарява с обширни и богати владения от своите собствени феодални земи.

 

Бакуриани не е имал обаче възможност дълго да се радва на „богоугодното” си дело. В едно сражение с печенегите през 1085 г. при Белятово той се блъска в едно дърво и пада мъртъв. Тъй умира прославеният в битките мъж, основателят на Бачковския манастир, чието дело е от особено значение за прерастването на „селото, наречено Стенимахос”, в град.

 

36

 image

 

Името „Станимака” е споменато в глава II на Устава, където се изброяват владенията, които Бакуриани подарява на манастира:

 

„Дадохме и потвърдихме от имотите, подарени с благочестивите хрисовули като бащино владение и неотнемаемо и пълно господство в истинска собственост, които, бидейки отчислени, бяха потвърдени с благочестиви хрисовули. От тях първият и главният имот е крепостта или селото, което се намира в същата Филипополска тема и което се нарича Петрич, а местните жители го именуват изобщо Василикис, заедно с полските имения, спадащи към нея, т. е. местността, наречена Янова, в която сега бе застроен манастирът, местността Бачково, местността Добролонг, местността Добростан, местността Вурсей, местността Лалкова заедно с т. н. Аврова.

 

Всички тези места (се даряват) с гореспоменатата крепост и с цялата им околност и определено землище, със старите им граници и всички привилегии и доходи съобразно със съдържанието на предишното очертание на границите им.

 

Освен това дадох и разположеното в съседство с тях село, наречено Станимака, заедно с построените там две крепости, а също и техните полски имоти, сиреч Липица и местността, наречена „Св. Варвара”, съседна на Пренеци, със скитовете ѝ „Св. Никола”, „Св. Илия”, „Св. Георги”, който се намира нагоре, а също и „Св. Георги”, който е долу, близо до селото. И тях също подарих изцяло, с цялата им околност и землище според определената от мене граница между тях и крепостта им Воден.”

 

По-нататък името „Стенимахос” се споменава още веднъж във връзка с построената в селото странноприемница (ксенодохия):

 

„Под селото, наречено „Стенимахос”, над двата пътя бе построена странноприемница. Нареждам и определям там

 

37

 image

 

да се раздава всеки божи ден на пътниците и бедните два модия [1] жито и две мери вино от приходите на казаното с. Стенимахос, а също и за ядене или варива — каквито божията милост даде, например зърнени храни и зеленчуци.

 

Постанових и една от господарските воденици, които се намират в Стенимахос, да мели това мливо и определих един парик от това село да бъде свободен от всяка тегоба и служба, на които подлежи цялото това село, н да служи само на тази странноприемница, да носи дърва и вода и да изпълнява всякаква необходима за странноприемницата работа. Чрез него да се върши и снабдяването на бедните н пътниците. Прочее той да върши добросъвестно и със страх от бога тия неща и да разпределя безпристрастно даваните припаси, като получава заедно с другите братя от манастира падащата му се заплата като брат от трети разряд.

 

И ако бъдат поставени в тази странноприемница много легла, да йма пещ и огнище в нея и двете да горят, та когато дойде гост в студени дни, да се стопли в тази странноприемница, да се подслони и да си почине. И ако някой от пристигащите тук пътници и приятели заболее от някаква болест, той трябва да прекара три дни. След тези три дни да се изпрати. Ако пък е много слаб и отпаднал и не може да върви, той трябва да се държи и да почива, докато оздравее напълно.

 

Близо до странноприемницата на височината трябва да се изгради една кула, та ако се случи там някаква опасност, да се запазят в кулата, ако дойде някой насилник, ръката му да не успее.”

 

Това са основните пасажи в Устава на Бакуриани, които засягат селото, наречено Стенимахос”.

 

Да видим сега къде са се намирали крепостите, крепостните селища, параклисите и местностите, споменати в тоя документ: „Янова се е наричала местността, където е застроен манастирът. Бачково е сегашното село Бачково, Добролонг — село Добралък, Пловдивско, Вурсей (навярно Бърцето) е неизвестно, Лалково е село Лилково, а Аврова — село Яврово, Пловдив-

 

 

1. Един модий = 8,75.

 

38

 image

 

ско. Добростан е сегашното и старото име на Чаушево, Пловдивско. Всички те са упоменати като местности, ниви, но по всяка вероятност са били населени, защото в повечето от тях са намерени следи още от траките (Яврово, Добралък и Добростан), което значи, че те водят съществуването си отдавна като населени места.

 

Що се отнася до имената на, двете калета в Станимака, то Липница е едно и също със сегашната местност в Бачковско землище, наречена „Липча”, която се споменава и в едно патриаршеско писмо от 1628 г. като село, наречено „Липица”. Упоменатите „Света Варвара”, „която е съседна на Пренеца” („Св. Илия” и „Св. Никола”), са местности около Асеновград.

 

Горният Св. Георги” трябва да е бил на мястото на метошката черква „Св. Георги”, а „долният” — в равнината на север от Станимака, „западно от реката” (така е отбелязано в документ за границите на асеновградската мера от 1881 г.), при това не като параклис, а като църква, изчезнала впоследствие неизвестно по какви причини. Наследственото Бакурианово владение — калето Воден, се намира край днешното село Воден.

 

Веднага трябва да се отбележи, че Бачково, Добралък, Добростан, Вурсей, Лилково и Яврово са споменати изрично като владение на калето „Петрич”, от които то е набирало своите запаси, а Липица, „Света Варвара” заедно със скитовете „Св. Никола”, „Св. Илия”, долния и горния „Св. Георги” — като владение на двете калета в Станимака.

 

От споменатите в Устава на Бачковския манастир имена от особено значение за нас е „крепостта Петричос”, т. е. селището, наричано Петрич, а именувано от местното население Василикис, един от най-важните имотни дарове, който Уставът на Бакуриани споменава и който е най-тясно свързан с името Станимака. Че това е днешната Асенова крепост, се вижда преди всичко от указанията, които Бакуриани дава в Устава, т. е. че манастирът се намира в нейното землище. Това най-достоверно се подкрепя и от надписа, намерен в крепостната

 

39

 image

 

църква от Йордан Иванов през август 1911 г. върху една от вътрешните ѝ подпорки. В превод на български тоя надпис гласи:

 

„Света Богородица Петричка с иждивения и труда... и ръката на грешния и нещастния йеромонах... Константин.”

 

Щом църквата е „Петричка”, няма никакво съмнение, че „Петричка” е и крепостта, т. е. това е същата крепост, в чието землище Бакуриани съградил манастира, а самата нея подарил. Доказателство в тоя смисъл е и съвременното наименование на местността западно от Бачковския манастир — „Петрич”, както се нарича тя и в един протокол за границите на общинската гора с дата 30 август 1891 г. Това име се споменава и от поп Константин в неговото „Описание на Пловдивската епархия”, където изрично се казва, че крепостта над Станимака, както и близкото до нея село са се наричали „Петрич”.

 

Какво означава името „Петрич”? В неговия корен лежи гръцкото съществително „петрос” (скала, камък), което идва от скалистия терен както на цялата местност, тъй и на възвишението, където се намира крепостта, а и на целия речен пролом в долната му част.

 

Да видим сега какво е съвременното състояние на крепостта Петрич, наричана „Асенова”, и да се помъчим въз основа на запазилите се останки да възстановим бившото величие на тая чутна в миналото твърдина, от която еднакво са се възхищавали и защитниците, и нейните врагове.

 

Преди всичко бие на очи нейното местоположение — върху една варовикова чука, на левия бряг на р. Асеница, точно на това място, където проломът на реката се стеснява изведнъж в почти отвесни скалисти брегове. Чуката се извисява на 130 м от нивото на града, на около сто и повече метра от нивото на реката и на около 30 метра от пътя Станимака—Бачковски манастир, който минавал в подножието на крепостта и е бил изключително зависим от нея.

 

Склоновете на описаната чука на запад от крепостта са не само отвесни, но дори наведени над реката, тъй че са абсолютно недостъпни. Стръмни, на места отвесни са

 

40

 image

 

и склоновете откъм север, юг и запад, тук-там може би нарочно изсечени и хубаво загладени, за да станат още по-мъчни за изкачване и за превземане. Най-достъпна е височината само от югозападния ѝ край и от тази именно страна е направена в скалата пътека за ездачи и пешаци, широка около два метра, през която се е влизало в крепостта.

 

Характерно за Асеновата крепост е, че нейните зидове не представляват затворена укрепителна система. Те се намират само на местата, където височината не е била достатъчно стръмна и недостъпна, а където е била естествено непристъпна, там не е имало (както е откъм север и изток) никакви зидове. Този вид крепостни съоръжения са най-присъщи за епохата на развития феодализъм и в това отношение те ни дават известно, макар и приблизително указание за „възрастта” на калето.

 

Ако се съди по разположението на разрушените зидове, може да се направи заключение, че калето се е състояло от две части — горна или централна, най-непристъпната и висока част, и долна — южните склонове на чуката. Горната част заема площ от около 10—12 дка — същинското вътрешно укрепване на твърдината, където се е намирала главната кула. По досега запазените от нея зидове се разбира, че тя е била мощна четириъгълна постройка, направена от необработени камъни, споени с бял хоросан, разположена в най-високата и най-западната част на върха.

 

Във външната част на крепостта следи от сгради не се забелязват, но по всяка вероятност там са се намирали казармените и домакинските помещения, разделени от същинската крепост с особена стена.

 

Старите крепостни зидове са в по-голямата си част напълно разрушени, но тук-там има и запазени части с височина от 0,5 до 6 м и дебелина от 1,3 до 1,6 м (в зависимост от опасността за проникване). Тия зидове, както и зидовете на вътрешната кула, са от ломен камък, донасян от съседните околности или къртен от самата чука, зидан с бял, средно твърд хоросан. В тях личат дупки от гредите на дървените скели, с които майсторите са си служили при зидането.

 

41

 image

 

Височината на крепостните зидове, мерена отвътре, не ще да е надминавала 4—5 м, докато отвън те са достигали в зависимост от терена до 15 м. Не се знае точно как е бил направен външният вход на крепостта, но затова пък вътрешният вход личи много добре — изсечен в скалата на височина от 2,5 до 3 м, в широчина 2,3 м. Следите от един необичайно дебел зид (3,2 м), запазен и до днес в източния ъгъл на крепостта, подсказват, че на това същото място, много подходящо за наблюдаване на дефилето, ще е имало навярно наблюдателна кула.

 

Откъм най-стръмните височини на твърдината (североизточните) не е имало зидове, а дървена ограда (парапет), за чието съществуване споменава летописецът на Четвъртия кръстоносен поход Жофруа дьо Вилардуен.

 

Освен останките от вътрешната кула, която и сега личи върху най-високата част на чуката, добре запазен е и водоемът на крепостта. Той представлява четириъгълно помещение, разположено в горната част на крепостта, недалече от вътрешната кула, с размери 4,5 м дължина, широчина 3,2 м и височина около 5 м, закрито отгоре с полукръгъл каменен свод. До него има по-малък, покрит отчасти с дървени греди, а встрани от тях се забелязват следи от зидан водопровод.

 

Водите във водоемите се набирали от дъжда, като за тая цел покривите са устроени по специален начин и със специални средства — керемиди, волски кожи, дървени улуци, корита и т. н., а стените на самите водоеми са облицовани с керамични парчета.

 

Най-добре запазената сграда от Асеновата крепост е обаче крепостната църква „Света Богородица Петричка”. Тази красива постройка, един от най-ценните представители на църковната архитектура в нашите земи, е разположена върху североизточния ръб на крепостното възвишение с размери: 18,30 м дължина и 6,9 м ширина и височина около 15,30 м. Дебелината на зидовете е 0,85 до 1,15 м в основите.

 

Черквата е еднокорабна, едноабсидна, двуетажна и еднокуполна, с тройно вътрешно разпределение на олтарната част и кула над притвора на втория етаж. Първият етаж е имал вероятно предназначение на склад или

 

42

 image

 

гробница, а вторият представлява същинската църква. Подът между първия и втория етаж стъпва на застелен с тухли каменен свод. Над притвора на църквата върху напречен цилиндричен свод има четвъртита сводеста кула — камбанария. До камбанарията е водела вътрешна дървена стълба. По една външна дървена стълба е ставало изкачването на горния етаж.

 

На около 8 м на юг от църквата личат следите на подпорен зид, вероятно на двор, в който се е влизало през един вход, широк около 2,5 м. В зида, наляво от този вход, личи една четвъртита дупка с размери 30/18 см от лоста, който е подпирал вратата на входа.

 

Същинската църква била украсена вероятно още при създаването ѝ с ликовете на светици и светци, чиито образи днес едва личат. По тия лошо запазени фрески и главно по архитектурния стил на сградата, украсена от южната страна със седем двустъпални „слепи” ниши, може да се направи заключение, че тя е строена след крепостта, през владичеството на Комнините (1081—1185 г.). Редовете от аркирани „псевдоконструктивни” ниши, характерни за църквата при Асеновата крепост, не се срещат нито в Цариград, нито в Солун, изобщо в Гърция. Те са свойствени единствено за старобългарската архитектура през XII в. като един нов декоративен мотив, който придава особена лекота и изящност на сградата.

 

Заедно с други български църкви в Несебър и Търново църквата при Асеновата крепост е представител на българското „рококо” в средновековната архитектура, което ни дава основание да говорим за старобългарска школа във византийското църковно строителство.

 

В крепостта и около нея са намерени фрагменти от керамика, оръжия, монети, домашни потреби и земеделски сечива, които дават интересни указания за въоръжението и бита на нейните защитници. От керамиката цели съдове за съжаление не са намерени, а само късове от малки, разлати или по-високи съдове с пръстеновидни поставки и цветна глазура, украсена с геометрически, животински и растителни мотиви, характерни за българската керамика от епохата на развития феодолизъм (Втората българска държава).

 

43

 image

 

Най-старите монети, намерени около Асеновата крепост, са от късноримските императори Констанций и Диоклетиан. И двете са изровени в югоизточния ъгъл на Разсадника, на около 300 м на север от калето, където е намерен също така и гроб с „глава” на северозапад и тяло, положено на лявата страна. В същия гроб са открити желязно копие и бронзов тракийски шлем. От самата крепост произхождат монети от времето на Йоан Цимисхий (969—976 г.), а също така и една колективна находка медни корубести пари, сечени по времето на византийските императори Мануил I Комнин, Андроник I Комнин и Исак Ангел (периода 1143—1195 г.).

 

С крепостта са свързани и старините, намерени през 1946 г. под една скала в местността „Малка Шейтаница”, на десния бряг на реката, а именно: кован железен ръждясал палешник, кован железен ръждясал косер, меден тиган с правоъгълна форма, 34 зъбеца от железен дарак за чепкане на вълна и два железни гребена за чесане на добитък. На същото място са намерени освен това три железни върха на копия, три върха на стрели, част от средновековна ризница, направена от железни халки, и един добре запазен ръждясал войнишки шлем с конична форма и елипсовиден в основата си отвор. Тези предмети са от един и същ произход — български, от едно и също време: последния свободен век на Втората българска държава — четиринадесети век.

 

След казаното дотук и като имаме пред очи дирите, които мъртвата отдавна „Петричос” ни е оставила, а и някои всеобщи закономерности, валидни за епохата, в която тя е съществувала, нека се опитаме да я видим жива, каквато е била по време на своето могъщество.

 

На същото място, където е изрязан и сега двустъпалният профил на Асеновата чука (гледана от север), се е виждало пак същото възвишение, но не „голо”, каквото е сега, а „коронясано” със зъберите на мощна четвъртита кула, на която са бодърствували денонощно стражевите наблюдатели. Тук, в подножието на отвесната скала, спирали запенените коне на приятели и врагове, тук се събирали войници за щурм, трупали се стълби за катерене, приближавали се дървени кули, за да се докосне твърди-

 

44

 image

 

ната, за да се пробият или прехвърлят нейните зидове.

 

Една единствена пътека отивала за крепостта, изсечена в канарите откъм южната страна, но тя е могла всякога да се превърне от пътека в капан, защото е минавала под самите зидове, изложена на засипване с камъни, обстрелване и заливане с гореща смола. Храстите, които виждаме сега по стръмнините, са били изсечени, за да не служат за прикритие на враговете. По-голямата част от камъните в подножието на калето били горе, на стените, приготвени за търкаляне върху вражеските глави.

 

Втора наблюдателна кула откъм изток е стърчала надвесена над стометровата пропаст откъм реката и държала под око източния кръгозор. Встрани от тази кула по первазите на северозападния ръб на чуката дървеният парапет е предпазвал стражите от падане.

 

Сред тия зъбери, парапети, настръхнали зидове и бойници, които наумявали за смърт и кръв, се издигала хубавата църква, която е могла всеки миг да се превърне в укрепление (зидовете ѝ в основата са дебели колкото и крепостните зидове). Черковните молебствия в нея от празнични не веднъж са се превръщали в молебствия за кръвта на враговете, в литургии за извоювани победи.

 

В горната част на крепостта се чували бойни звуци, развявали се флагове, чувало се звънтенето на оръжия, а в долната, домакинската част — звънтенето на ковашки чукове в оръжейниците, свистенето на точила, цвиленето на бойните коне в яхърите и мученето на събрания за клане добитък.

 

Същият величествен декор от била и върхове, само че далеч по-девствени от днешните, покрити с вековни дървета, давали на крепостта дивия природен фон, който смайвал нейните посетители със своето великолепие.

 

Че Петричос е било за времето си значително укрепление, се вижда от епитетите, с които са го назовавали: „укрепено място”, „крепост”, „малко укрепление”, „замък” и т. н. От тези наименования може да се извади заключение, че „Калето”, създадено вероятно около IX век като стратегическо укрепление пред входа на Беломорския проход, постепенно се е превърнало във владетелен феодален замък, в една крепост от ранга на най-

 

45

 image

 

големите и непристъпните, каквито са Дзепена (Чепино) и Кричим.

 

Нейното предназначение? — Бурният IX в., когато по всяка вероятност е била построена тя, ни подсказва, че Асеновата крепост е брънка от природопската крепостна система, която е трябвало да „закове” неспокойната северна граница на Византия, а заедно с това да държи в подчинение местното славянско население. Но, както по-нататък ще се види и както името Асенова подсказва, от византийски, противославянски щит Калето над Асеновград неведнъж се е превръщало в щит на българщината и крепост на славянството.

 

Веднага след споменаването на крепостта „Петрич” в Устава на Бакуриани се споменава крепостното селище Петрич, или още Василикис.

 

Очевидно крепостта и крепостното селище са се наричали с едно и също име — все едно дали селището е дало името на крепостта, или е станало обратното. Селището се е наричало и „Василикис” от „василевс” (цар, владетел), което може да се обясни с обстоятелството, че то заедно с крепостта ще да е било императорско владение или пък за известно време тука е намирал убежище владетелят или негови придворни хора.

 

До неотдавна, макар да се предполагаше, че место-находището на крепостното селище е някъде наблизо, не се знаеше точно къде е то. През 1960 г. при оран в нивата на Леонид Адалов, която се намира на 300—400 м северозападно от крепостта в местността Равдин, над шосето за Яврово, се откри ценна находка, която показва, че крепостното селище Петрич (Василикис) се е намирало на това място.

 

Находката се състои от една малко повредена делва, висока 1,38 м, широка 1,22 м, а в „гърлото” — около 0,56 м (мерено по диаметъра). В делвата са намерени кости от човек и някакво малко животно. Встрани от нея са открити доста голямо количество сгурия и въглени, произхождащи от ковашки огнища, а също така и разсипани в пръстта 179 броя медни корубести византийски монети, които се отнасят, както следва: една от времето на император Теофил (829—842 г.), а останалите — на

 

46

 image

 

Алекси I Комнин (1081—1118 г.) и Константин Порфирогенет; Йоан II Комнин (1118—1143 г.), Мануил I Комнин (1143—1180 г.) и на Исак Ангел (1185—1195 г.).

 

В същата нива освен делвата и колективната находка с монети през 1958 г. са намерени от учителя в Асеновградската гимназия Георги Ковачев похлупак и фрагменти от керамика с различен цвят, профил и украса, гледжосани и гравирани с геометрически и растителни орнаменти, абсолютно сходни с керамичните фрагменти, намерени в Асеновата крепост и Метоха в Станимака.

 

Отрошки от глинени съдове и тухли се намират в изобилие и в каменните грамади около Ацаловата нива, където по всяка вероятност е било средновековното крепостно селище, а също така и под крепостния път до параклиса „Свети Никола” и по-нататък — до крепостта. Основите на селището не са разкрити, а и мъчно биха се намерили, като се има пред вид, че средновековните селски жилища били в по-голямата си част дървени, затова пък открити са твърде много подпорни стени, от които най-стара е стената до параклиса „Свети Никола”, направена с „червен” хоросан.

 

Възможно е да се набележи отчасти и старият път — от Асеновград през крепостното селище за крепостта. Той е започвал от Метоха (следите му личат ясно) и е минавал край сегашния „пенсионерски парк”. След това с няколко кривулици е възлизал до днешния параклис „Свети Илия Кожухарски”, продължавал е по стръмния източен склон на Равдин, подкрепян тук-там с малки подпорни стени, и е стигал до скалата на север от крепостното селище. На това място канарата е била пресечена четири метра в ширина и пет във височина, за да може пътят да проникне и завие към дола. Тук е бил и „ключът” за проникване в селището — един добре залостен в скалата и опасен за враговете „ключ”.

 

По-нататък пътят се губи, за да проличи отново към параклиса „Свети Никола”, където неговите разрушени подпорни зидове бележат следите му към Асеновата крепост.

 

Селището е имало изобилна вода от местния извор, добре е било защитено от северозападните ветрове — на

 

47

 image

 

припек в една планинска, заветна гънка, заобиколена от гъсти гори. То било предназначено да обслужва крепостта с каменари, говедари, зидари и овчари, да я снабдява с жито, вино и всякакво продоволствие, а по време на война да подсилва и попълва гарнизона.

 

Продължаваме с имената на подарените имоти, споменати в Устава, а именно селото, наречено „Стенимахос”.

 

Това име е предизвиквало някога твърде оживени, да не кажем ожесточени спорове за това, откъде е произлязло то и какво е значението му.

 

По въпроса за неговия произход авторите се разделят на две. Едни приемат, че то се състои от двете гръцки думи „стенос” (тесен) и „махе” (борба, сражение). В резултат на тоя прочит известният летописец Константин Костенечки още през XV век превежда „Стенимахос” в „теснобранство”, т. е. теснина, която лесно се отбранява.

 

Други пък, позовавайки се на византийския хронист Пахимер, който пише името Стенимахос с θ (тета), твърдят, че първата част на тази двукоренна дума се състои от „стенос” (сила, могъщество) и „махе” (борба, сражение), и на това основание превеждат Стенимахос в „мощна отбрана”. Те се обосновават с това, че буквата θ (тета) в Стенимахос, както го е писал Пахимер, впоследствие, през средните векове, е загубила своето придихание и е станала τ (тау) поради българското фонетично влияние.

 

Тези две тълкувания върху произхода на името „Стенимахос”, макар и да се различават в своите филологически тънкости, по съдържание и смисъл нямат особена разлика и говорят за едно и също: бойна теснина, която лесно може да се отбранява, защото в случая именно теснината е, която прави отбраната „мощна”. Ето защо двете гледища върху етимологията на Стенимахос не се изключват, а се взаимно допълват и обогатяват.

 

Съществуват и други тълкувания на името Стенимахос, произнасяно още като „Станимъка”, „Станимен” (Марково, Перущица), „Станимях”, „Станимяк” (Хвойна, Павелско), „Стеминех” (Яврово, Добралък, Бачково), различно обяснявани, но еднакво несъстоятелни. Такъв е например опитът „Станимака” да се изведе от

 

48

 image

 

„Стенимъх” (мъх по скалите). Или пък от „стани, майко”. В подкрепа на „стани, майко” се е привеждала местната легенда, според която в Асеновата крепост се е крил от турците последният християнски цар Костадин („син царя Александра, Константин Шишман”, както го нарича в своята „История славяноболгарская” Отец Паисий). Тоя последен християнски цар, когато видял, че отбраната на крепостта е невъзможна, рекъл на майка си: „Стани, майко, да бягаме.”

 

Интересна като фолклорно явление, тази легенда, която е част от големия цикъл предания, възникнала в епохата на робството за героизация на последния български владетел, няма, разбира се, никаква връзка с произхождението на името „Станимака” и въобще няма историческа стойност. [1]

 

Видяхме, че освен средновековното селище „Станимака” Бакуриани по-

 

 

1. В „Кратка история на град Станимака”, издадена в Атина през 1929 г., К. Миртилос Апостолидис твърди, че името „Станимака” произхожда от името на евбейския град Истиеа, наричан сега Ксирохори. Според неговите описания през средата на V в. пр. н. е. 6000 преселници, жители на Истиеа, „били изпратени в крайбрежието на Тракия”. От тях 3000 се настанили в крайбрежието, а останалите, след като прекосили Родопите и дали сражение на местните жители, победили и се настанили в Станимака, откъдето е и произходът на името: от „Истиеон” и „махи”, т. е. истиейския бой.

 

Макар Апостолидис отлично да знае, че „нито един от древните писатели не споменава за колония на истиейците по тези места” (с. 3 от неговата книга), това не му е попречило да приеме легендата за истиейския произход на Станимака.

 

Археологическите находки от античния Асеновград, на които се спряхме още в първата част на тази книга, говорят, че тук не е имало гръцка колония. Има траки и съществуването им е отразено и безусловно доказано както в оръжията и античните светилища, така и в надписите с тракийски имена и посвещения на тракийски богове. Макар че са си слагали зехтин в гръцки делви, те не са преставали да бъдат траки. Макар че са си пържили рибата във вносни тигани и са усвоявали римските привички, по произхождение и кръв те са си оставали траки. Дори тогава, когато са изоставяли своите имена и са обявявали за свой „баща ниневластвуващия император”, в чиито легиони служили, техните дядови имена „Кардента”, „Сатокос” и прочие доказвали тракийската им принадлежност.

 

49

 image

 

дарил на Бачковския манастир и построените в него „две крепости, а също и техните полски имоти, сиреч Липица и местността, наречена „Св. Варвара”, съседна на Пренеца, със скитовете ѝ „Св. Никола”, „Св. Илия”, „Св. Георги”, който се намира нагоре, а също и „Свети Георги”, който се намира долу, близо до селото”. Видяхме освен това, че той заповядал да се изгради странноприемница „под селото”, „над двата пътя”, и една кула близо до странноприемницата, зада я пази от нападатели.

 

Относно мястото на калетата Димитър Цончев твърди (Известия на арх. институт, кн. XXIII, 1960 г.), че една от крепостите в Станимака се е намирала върху височината Св. Архангел, а другата — на височината Св. Димитър. За Св. Архангел той е очевидно прав. На същата височина според описанието на поп Константин се е намирала някога старата църква на таксиархите, разрушена и заместена с параклис, наречен „Св. Архангел”, който през 1883 г. е бил разрушен, за да се построи на същото място гръцко училище.

 

Според записките на Гено Шопов до „кърджалийското време” на височината Св. Архангел съществували остатъци от средновековните крепостни зидове, които послужили за отпор на едно мощно нападение. Последните случайни разкопки, извършени на 9 април 1960 г., разкриха средновековните крепостни стени на Асеновград, които ясно говорят, че височината Св. Архангел е била укрепена.

 

Що се отнася обаче до твърдението на Цончев, а именно, че втората крепост се е намирала на върха Св. Димитър, това е явно грешка. Бакуриани пише, че подарява две крепости, вече построени — „построените там две крепости” (виж глава II на Устава), а за кулата говори, че „трябва да се изгради”, т. е. тя не е била изградена, не е съществувала, когато Уставът е писан. С други думи, не е възможно да се отъждествява втората, построената Станимашка крепост с непостроеното кале, предназначено за отбрана на странноприемницата. Къде се е намирала тая втора Станимашка крепост, за сега не може да се каже.

 

Що се отнася до кулата, построена за отбрана на

 

50

 image

 

странноприемницата (Метоха), нейното място е безспорно на върха Св. Димитър, 300 м на юг от най-южната част на Асеновград, където е сега параклисът „Св. Димитър” и ясно личат зидовете на калето и неговото водохранилище,

 

Върхът Свети Димитър е заграден от изток и юг с отвесни, естествено непристъпни скали, високи от 20 до 50 м, и оттам вероятно не е имало никакъв зид. Имало е зидове върху по-достъпната северозападна, северна и североизточна страна, чиито останки ясно личат и днес на височина от 0,5—5 м и дебелина 1,90—2, направени с ломен камък от местния терен и с твърд, бял хоросан.

 

Входът на кулата е бил откъм северната, най-достъпната част, обърната към странноприемницата. Имало е вероятно и втори вход по стъпаловидната и стръмна пътека, изсечена в скалата откъм южната страна, достъпна само за пешаци. В тъй описаните граници укрепеното пространство 75/30 м е имало около 2 дка площ. Там са запазени основите на различни постройки, чието предназначение не може да се определи с точност, преди да са направени специални разкопки. Единствената вътрешна сграда, запазила макар и отчасти своята конструкция, е водоемът на кулата с размери 4,5 м дължина, 2,7 м широчина и височина неизвестна, тъй като вертикалните стени стоят само до височина 1,2 м. Мазилката на водоема е напълно сходна с мазилката на водоема при Асеновата „крепост: хоросанена с примес от дребно чукани керемидени частици, правена на два пласта от по 15 мм, като първият пласт е подлепяван с отрошки от глинени съдове.

 

Вътрешността на кулата е осеяна с фрагменти от средновековна българска керамика без глеч и орнаменти. Виждат се освен това и римски тухли, вградени в основите на параклиса, донесени от другаде.

 

На югозападния склон на височината Свети Димитър, под крепостния зид, вън от крепостта се намира и една пещера, дълга около 15 м, средно широка около 2 м и висока 3 м. Много е вероятно тя да е извеждала горе, в кулата, и да е била предназначена за тайно скривалище с таен изход в случай на безнадеждна обсада. За сега

 

51

 image

 

дъното на пещерата е задръстено със срутени камъни и е невъзможно да се провери връзката ѝ с крепостта. [1]

 

Що се отнася до „възрастта” на калето, ако се съди от текста в Бакуриановия устав, явно е, че построяването както на странноприемницата, тъй и на кулата-убежище е станало след построяването на манастира през 1083 г. и на странноприемницата, т. е. в края на XI в.

 

Бакуриановата странноприемница и днес се намира в най-южната част на града, в тъй наречената Метошка махала, разбира се, не в оня вид, в който тя е съществувала през XI в., а преустроявана многократно. Едно сериозно указание, че странноприемницата тогава е била там, където е и днес, е църквата „Свети Георги Метошки”. Засводените двустъпални ниши по външните стени на запазената старинна южна част на тая църква, добре познати от крепостната църква при Асеновата крепост и църквата-костница при Бачковския манастир, показват, че тя е тяхна „връстница”. А щом църквата не се е местила, имаме всички основания да приемем, че и странноприемницата, която е И сега до църквата, също не се е местила.



Тагове:   Хайтов,


Гласувай:
2
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: apollon
Категория: Изкуство
Прочетен: 11360118
Постинги: 5225
Коментари: 10158
Гласове: 18541
Архив
Календар
«  Септември, 2020  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930