Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.09.2009 22:13 - Извадки от блога на Крум Благов за Яне Сандански
Автор: apollon Категория: Изкуство   
Прочетен: 2372 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 25.09.2009 23:01


Мой предговор: Очевидно съм единствен защитник на Яне, опитал се да копае чисти идеи в едно продажно блато. Но всеки знае, че който рови в пръст няма как да остане чист, дори и да извади от там нещо неопетнено. Предлагам ви част от блоговите творби на Крум Благов, който само прави опит за безпристрастни оценки, а и няма как да е иначе, когато в убийствата не може да има онеправдани и честни люде. В робска Пиринска Македония тогава когато има предатели, а няма съд, все някой трябва да си греши душата. Във всеки случай организацията, която прави тази част на Балканите, част и от България, колкото и грешни мотиви да е имала, само с това е разполагала. И докато Яне прави всички за своя край и родина, която сам той признава, че е Македония, изоставена от всички страни, какво бихме казали за Фердинанд и Георги Димитров и техните грешни политически ходове. Усилията на Яне да присъедини своя край към България наистина успяват. Това е неговата заветна мечта. Затова той не бяга в Америка и предпочита да умре като мъж и да умре от куршумите, които сам е изпращал като своя своеобразна автоприсъда- не се крие, не се страхува, сам избира пътя на смъртта. Авторитетът и страхът на неговите врагове - сърби, гърци, турци, а понякога и българи-предатели само подчертават тези мои думи. Защитата от Мис Стоун, Госпожа Цилка, Хейлз и ред други репортери на Дейли Нюз само очертават блясъка и добрестта на неговата личност, въпреки неговата чистка в собствената му организация. Не неговата организация го убива, а поръчковите убийци на Фердинанд. Фанатично отдаден на своята организация, той дава пример на останалите си сподвижници. Но наследилите го Тодор Александров и Ванче Михайлов са истински бич за организацията. Яне е първи враг на Фердинанд, защото спъва трайните му опити да предизвиква бунтове и войни. Тежките картини от Илинденско-Преображенското възстание не стигат до очите на Фердинанд авантюриста и Яне прави всичко възможно да предпази народа на своя роден край от неволи и страдания. Макар и противоречив за някой и вече с избледнял подвиг от клеветите на знайни и незнайни, на невидели и неслушали, но поддали се на агитазия люде, той е човекът мислел за народа. Доказателство е и неговата биография написана от английската историчка Мерсия Макдермот. И макар аз да не съм македонист като Яне и да считам, че Македония е част от България, уважавам делото на Яне като единственото правилно за онези времена. Не съм съгласен и с позиците на Крум Благов, които оставят Яне в противоречива светлина, но ви го представям въпреки всичко, защото всеки сам за себе си отсява позиците. Като идеалист съм готов да простя всичко на Яне. Приятно четене.

Убийството на Яне:
Яне Сандански е една от най-спорните фигури в освободителните борби на македонските българи. След смъртта на Гоце Делчев и Даме Груев във ВМОРО настъпва разкол и започват междуособни борби, в които Сандански взема дейно участие. Именно той започва братоубийствата, белязали цялата по-нататъшна история на македонското освободително движение. Тяхна жертва в края на краищата става и самият Яне.
След като Сандански заповядва екзекуцията на Борис Сарафов и Иван Гарванов (виж № 25), за залавянето му жив или мъртъв в България е обявена награда. Привърженици на убитите във ВМОРО организират няколко заговора за ликвидирането на Яне. По време на младотурския режим, когато организацията се легализира в Османската империя, на два пъти го раняват в Солун. На 24 септември (стар стил) 1908 г. в едно солунско кафене Тане Николов вади пистолет и прострелва в гръб Сандански и двамата му спътници Мицо Врански и Танчо Атанасов. Те падат мъртви, но войводата, макар и ранен, оцелява. Куршумът минава под дясната му лопатка, засяга белия дроб и излиза под ключицата. Сандански се добира до аптеката на д-р Христо Тенчев, който му дава първа помощ и го настанява в Италианската болница. Заговорниците решават да го доубият там, но турските власти, на които Яне по това време сътрудничи, поставят охрана.
Минава близо година. На 14 август 1909 г. вечерта Сандански се прибира в солунския хотел “Коломбо” с един приятел. Близо до Отоманската банка срещу тях откриват огън. Един куршум улучва Яне близо до сърцето, но не го ранява тежко. Той и спътникът му вземат файтон до аптеката на същия д-р Тенчев, който изважда куршума, и после отиват в Италианската болница. Яне успява да види двама от нападателите. Турската полиция ги арестува и ги осъждат на доживотен затвор.
Английската историчка Мерсия Макдермот, която не крие симпатиите си към Яне, смята, че Фердинанд е стоял в дъното на всички заговори. Явно е, че министрите, съветниците и пр. на Фердинанд са искали той да вярва, че Яне е решен да го убие и са експлоатирали страха на Фердинанд от убийство – пише тя. Сандански наистина предлага на два пъти да отвлекат българския цар, но решава да го убие едва през 1914 г. По това време той вече е разочарован от младотурците, помага на българските войски през Балканските войни и се установява в родния си Пирински край. Макар още да не е амнистиран, никой не го закача.
Примирието между враждуващите македонски революционери се запазва до началото на Първата световна война, когато те отново се разделят на два лагера заради различното си мнение кого трябва да подкрепи България. Тодор Александров, който възстановява организацията под името ВМРО, е за Централните сили – Германия и Австро-Унгария. Той смята, че с победата над Гърция и Сърбия, които са на страната на Съглашението, разпокъсаната след Балканските войни Македония ще бъде освободена и обединена. Сандански вижда, че правителството и Фердинанд тласкат България към Централните сили, и предлага царят да бъде убит, да се провъзгласи република и да се промени външнополитическата ориентация. Той търси съмишленици сред опозицията, която е на страната на Съглашението. Тримата с Михаил Герджиков и социалиста Кръстьо Станчев посещават ръководителите на демократите Александър Малинов и Андрей Ляпчев и на народняците Иван Евст. Гешов, но всички отказват да участват в заговора. Само екзарх Йосиф според Михаил Герджиков им казал:
- Блажена да е ръката, която ще повали Фердинанда. Който стори това, ще бъде най-големият благодетел на България.
Поради липса на политическа подкрепа Сандански се отказва от своя план и се оттегля в Пирин, където изкупува тютюн за търговеца Крум Чапрашиков. Задоволява се с една остра телеграма до Фердинанд, в която го заплашва, че ако води страната към Централните сили против Русия, и Дунава няма да те побере. През юли 1914 г. е гласувана амнистия, която засяга и него и формално не го заплашва нищо, но изглежда становището му за войната решава неговата съдба.
Самият Яне е знаел, че ще загине от насилствена смърт, макар че тогава е само на 43 години. Той казва за себе си: Аз съм обречен, кога да е ще ме убият. Няма смисъл да се пазя. Затова продължава да се движи из Пирин сам, без охрана. На 9 април 1915 г. тръгва от Роженския манастир, където живее, за Неврокоп (днес Гоце Делчев). Повикан е там с телеграма, което изглежда е било клопка. Това фатално пътуване е белязано от две поличби. Любимата му кобила Мица, кръстена на убития вместо него в Солун Мицо Врански, отказва да тръгне. Суеверният Яне отбелязва, че ке стане нещо, но отказва да се върне с думите: Да става, каквото става. По пътя преспива в родното си село, а на сутринта Мица отново на три пъти се връща от пътеката. Чак тогава Яне се съгласява да го придружи някой. След около час път обаче връща спътника си и продължава сам. Настига керван, натоварен с вино, изпреварва го и продължава.
Засадата го чака в местността Блатата. В една теснина срещу него гръмва залп. Сандански пада от коня и си счупва крака, но пропълзява зад едно дърво и започва престрелка. По-късно около него намират 30 гилзи. Най-после един от нападателите, въоръжен с пушка, го застрелва. Накрая от упор го довършват с няколко куршума в корема. Трупа му намират керванджиите, които е изпреварил. Те отнасят в Неврокоп вестта, че някакъв човек е застрелян в планината.
Сандански е погребан до Роженския манастир. Според Мерсия Макдермот на погребението му се събрали 3000 души. Така и не се разбира кои са били убийците му. Говори се, че покушението е организирано от Стоян Филипов, човек на Тодор Александров в Неврокопско, а за физически убиец се сочи Андон Качарков от село Оряховец. Съдът обаче оправдава всички поради липса на доказателства.
Стоян Филипов прави политическа кариера и става дори народен представител. Възмездието все пак го застига 17 години по-късно. На 25 ноември 1932 г. депутатът върви по ул. “Солунска” с един приятел. Внезапно ги засипва дъжд от куршуми. Ранен на 13 места, Филипов оживява по чудо, но спътникът му е убит. Терористът, който ги застрелва, на свой ред е ликвидиран.


25. Убийството на задграничните представители

В дългата поредица братоубийства между македонските дейци това може да се смята за първото.То е вдъхновено от Яне Сандански и изпълнено от Тодор Паница. И двамата влизат в освободителните борби на македонските българи като четници на Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК), към който принадлежи и Борис Сарафов. По-късно преминават на страната на вътрешната организация (ВМОРО), ръководена от Иван Гарванов и Христо Матов. Защо бившите съратници стават смъртни врагове?
От самото си начало македонското движение е белязано от разцепление, което прераства във вражда, а после и в омраза. Първи помежду си враждуват ВМОРО И ВМОК, които имат обща цел, но различни възгледи за средствата на борбата. През 1905 г. Върховният комитет се разпуска, но започва разцеплението в самата вътрешна организация. В нея се очертават две крила. Едното, към което принадлежи Яне Сандански, е за интернационализиране на организацията, дотогава чисто българска, и против всякаква външна помощ, включително и от България. Това крило изпада под влиянието на тесните социалисти (после комунисти). Другото, по-умерено крило, се възглавява от Иван Гарванов, Христо Матов и бившия ръководител на “върховистите” Борис Сарафов. След като загива Даме Груев, наричан “геният на компромиса” между двете крила, разногласията провалят конгреса на организацията в София през 1906 г. и довеждат до разкол. Оттук нататък главни аргументи в споровете стават пистолетите.
В този драматичен момент в българската история се намесва едно ловно куче. Според английската историчка Мерсия Макдермот групата на Сандански напуска София и отива в Кочериново не за да провали конгреса, а за да чака преместването му в Рилския манастир, което някой в София бил предложил. На нова година (1 януари 1907 г. ст. стил) пияните революционери тръгват за село Рила. По пътя войводата Михаил Даев застрелва едно ловджийско куче, задето го лаело. Започва престрелка с ловците, при която двама от тях са убити, а един е ранен. Полицията погва групата на Сандански, която се спасява с бягство към границата в сняг до пояс. Така конгресът не успял да се открие поради привидно случайно стечение на обстоятелствата – пише г-жа Макдермот. И изказва подозрението, че Даев умишлено е убил кучето: Тепърва предстои напълно да се изясни до каква степен тези събития действително са били случайни или са били предизвикани умишлено.
Всъщност Мерсия Макдермот в своето пристрастие към Яне Сандански преувеличава заслугите му и подценява неговите грешки. Групата му просто проваля конгреса, след като не успява с процедурни манипулации да наложи своето мнозинство. Никакво продължение на конгреса в Рилския манастир не се е предвиждало. Самият Яне казва на пратените в Рила парламентьори, че с Гарванов и Сарафов не може да има компромиси, отстъпки или сътрудничество – цитатът е от самата г-жа Макдермот. В тяхно лице Сандански вижда съперници за лидерството в организацията. Още преди смъртта на Даме Груев той се опитва да завземе властта и предлага Серският окръжен комитет, чийто член е, да встъпи в ролята на Централен.
След като групата на Сандански напуска конгреса, останалите делегати решават да не избират нов Централен комитет, а само задгранични представители на ВМОРО в България. Избрани са Борис Сарафов, Христо Матов и Иван Гарванов. Сандански не ги признава и ги нарича “неовърховисти”. През август 1907 г. той предлага Задграничното представителство да бъде премахнато като орган, но понеже не може да наложи това решение, взема мерки да го изпълни в чисто физически смисъл.
Двата лагера започват да се дебнат взаимно. И днес историците не са единодушни кое от по-нататъшните събития е причина и кое – следствие. Със сигурност се знае, че войводата Михаил Даев се разочарова от Сандански и вижда в неговите амбиции главна пречка за единството във ВМОРО. Той предлага да използва близостта си с Яне, за да го убие. Не е известно дали Гарванов, Матов и Сарафов са узнали нещо за неговите намерения. Даев ги описва в писмо до Гарванов и го праща по най-близкия си приятел – Тодор Паница, на когото е кум. Това се оказва фатална грешка.
Паница не е от Македония, но е племенник на майор Константин Паница, боготворен от македонските революционери. Чичо му е екзекутиран за заговор срещу цар Фердинанд по времето на Стамболов. Като Яне Сандански младият Тодор влиза в Македония за пръв път с една върховистка чета и проявява забележителна смелост и всеотдайност. Името и личните качества му спечелват всеобщо уважение, затова е избран за заместник на войводата Даев. Веднага след като той му поверява писмото си, Паница го предава на Сандански. Заради “заговора” Даев, Сарафов и Гарванов са осъдени на смърт от Яне и трима негови съратници.
Присъдата на Даев е изпълнена на 30 октомври 1907 г. Според историка Христо Силянов, деен участник в организацията, войводата бил измъчван и убит; според г-жа Макдермот му разрешили да се самоубие, след като се разкаял и писмено признал вината си. Все пак факсимилето на тези писма никой не е виждал – съдържанието им е известно от публикации на санданистите в оправдание на извършеното. А Силянов твърди, че Даев е прострелян с два куршума и погребан с вързани ръце. Защо са го вързали самоубит, остава неясно.
Конспиративният гений на Сандански проличава от факта, че убийството на Даев е запазено в тайна повече от месец. Само Ванче Михайлов може да се мери в това отношение с него. Тази потайност е част от заговора за ликвидирането на Сарафов и Гарванов. За техен екзекутор е избран Тодор Паница. Той е известен като човек, който стреля еднакво добре с двете си ръце и с револвер улучва джобен часовник от 30 метра.
Като доверено лице на Даев Паница отива в София с препоръки от вече убития си кум и се представя за разочарован от Яне Сандански. Оплаква се, че заради женитбата си е порицан от него, и бързо спечелва доверието на задграничните представители. За последни уточнения на заговора Сандански също отива в София и вероятно по конспиративни съображения си тръгва на 28 ноември 1907 г.
На следващия ден, 29 ноември (12 декември по нов стил), Паница е поканен на прощална вечеря в дома на Борис Сарафов на ул. ”Осогово” 36 в София. На другия ден той уж щял да тръгне за Македония да се присъедини към Даев. Христо Матов не идва на вечерята и това му спасява живота. След гощавката семейството на Сарафов оставя тримата мъже сами. Към 23 часа двамата гости си тръгват и Сарафов ги изпраща. На вратата Паница се обръща и казва: Има само още един въпрос... При тези думи вади пистолета и застрелва двамата задгранични представители в главите.
Гарванов и Сарафов загиват на място. Телата им затискат вратата и убиецът не успява да я отвори. Паница се връща обратно, прекосява жилището покрай слугинята и избягва през задния двор. Полицията е вдигната на крак. Арестувани са много съратници на Яне Сандански, включително и писателят Антон Страшимиров, който е народен представител и за целта е лишен от депутатския си имунитет. Един актьор от Народния театър е задържан само защото се опитал да вземе от гримьорните перука и брада – заподозрели го, че ще ги даде на Паница да се дегизира. За залавянето на Сандански и Паница живи или мъртви е обявена награда.
Самият Паница обаче не е заловен. Той се досеща, че всички изходи на столицата ще бъдат блокирани и се скрива в София. На сутринта се предрешава и прекарва следващия ден в Борисовата градина. От вестниците научава за предположенията на полицията, че ще се опита да се върне в Македония през Дупница, затова решава да тръгне в обратна посока. Заминава с влака за Варна и оттам отива при жена си Екатерина Измирлиева – братовчедка на поета Христо Смирненски. Тя е учителка в Несебър. За наивността на полицията в онези години може да се съди по факта, че при най-близкия му човек, където би трябвало да го потърсят веднага, той остава необезпокояван два дни. След това пеш отива в Бургас, взема влака за София, слиза на гара Саранбей (днес Септември) и през Лъжене (днес Велинград) преминава в Македония.
Яне Сандански хладнокръвно изчаква в Рилския манастир вестта, че екзекуцията е извършена, и преминава в Македония. Арестуваните му съмишленици са второстепенни и след известно време са освободени. Eдва през втората половина на декември 1907 г. се разчува за смъртта на Даев. Сандански обяснява причините за убийството на задграничните представители в отворено писмо до софийската преса, но поради общественото възмущение в страната няколко месеца нито един вестник не се съгласява да го публикува. Турското правителство е обявило награда от 3500 лири за главите на Сарафов и Гарванов. Разнася се слухът, че наградата е изплатена. Въпреки това другарите на убитите начело с Христо Матов и Тодор Александров решават да не търсят отмъщение поне на българска територия.
Големият български артист Кръстьо Сарафов, брат на Борис, смята Антон Страшимиров за вдъхновител на двойното убийство. Дадох си дума, че ще го убия – разказва той на Ванче Михайлов 25 години по-късно. По онова време Страшимиров живее на партерния етаж в една къща на ул. “Раковски” в София. Една вечер Кръстьо Сарафов и другият му брат Вълчо издебват писателя, като се прибира и сяда зад бюрото си. Артистът се покачва на гърба на брат си и вдига револвера да застреля Страшимиров, но ръката не му се подчинява. Не съм за тая работа – признава Сарафов и се отказва от отмъщението.
През юли 1914 г. Сандански и Паница са обхванати от амнистията, гласувана от българския парламент. Но те не избягват отмъщението. Убийството на Сандански е описано в тази книга (виж № 27). Тодор Паница го надживява и остава сред привържениците на разрешаването на македонския въпрос в рамките на една Балканска федерация. Федералистите са толерирани от управлението на Стамболийски, но след преврата на 9 юни 1923 г. са принудени да емигрират. Автономистите, както се наричат членовете на възстановената от Тодор Александров вътрешна организация (ВМРО), ги преследват и в чужбина. Паница дори във Виена се движи само с телохранител и спи с пистолет под възглавницата.
След убийството на Тодор Александров (виж № 34) неговият наследник Ванче Михайлов решава да отмъсти на Паница. Този гений на конспирацията избира същия подход, който Паница използва при убийството на Сарафов и Гарванов – убийството да се извърши от доверено лице на жертвата. Михайлов се спира на собствената си годеница Менча Кърничева, родом от Крушево. Никой не знае, че тя му е близка, а Менча познава балдъзата на Тодор Паница Магдалена. На 19 януари 1925 г. Менча пристига във Виена и присъства на сватбата на Магдалена. Постепенно се сближава със семейството на Паница и на 7 май 1925 г. ги кани на постановката “Пер Гинт” от Ибсен във виенския Бургтеатър. Билетите са за отделна ложа. През четвъртото действие Менча Кърничева застрелва в гръб Паница и ранява жена му и телохранителя Яне Богатинов. Австрийският съд я осъжда на 8 години затвор, но е освободена поради заболяване. Когато Менча се връща в България, Ванче Михайлов се оженва за нея.
Така след 18 години идва разплатата, което показва колко дълготрайно въздействие има атентатът срещу Гарванов и Сарафов. Затова той е поставен пред всички други братоубийства сред македонските българи.

 

34. Убийството на Тодор Александров

Смъртта на Тодор Александров не променя нито хода на историята, нито дори Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО). Тя е просто едно от многото братоубийства сред македонските българи. Затова е поставена по-назад, но все пак заслужава място в класацията поне по две причини. Първо – защото Александров е видна историческа личност и организатор на големи атентати. И второ – заради перфектната конспирация, с която неговите последователи отмъщават за убийството му.
Тодор Александров е роден в Щип и влиза във Вътрешната македоно-одринска революционна организация съвсем млад. Издига се бързо – на 26 години става войвода в Скопски окръг, на 30 – член на ЦК. Голям привърженик на терористичните акции, той организира магарешките атентати (виж № 8) и Валандовската акция (виж № 31). С това Александров провокира влизането на България в две войни – Балканската и Първата световна.
След двете национални катастрофи той възстановява организацията под името ВМРО и е избран за един от тримата членове на Централния й комитет заедно с ген. Александър Протогеров и Петър Чаулев. Макар формално тримата да са равни, лидер всъщност е Тодор Александров. Още през 1923 г., въпреки че е само на 42 години, всички вече почтително го наричат Старио.
Правителството на Александър Стамболийски преследва автономистите, както наричат дейците на ВМРО, защото пречат на основната му външнополитическа цел – сближението с Югославия. В продължение на 15 месеца Александров живее в нелегалност. Затова ВМРО подпомага Деветоюнския преврат, а после и потушаването на Септемврийското въстание през 1923 г.
Много скоро след преврата обаче отношенията между македонската организация и новото правителство на проф. Ал. Цанков се обтягат. Победена България не може да си позволи да е в лоши отношения с Кралството на сърби, хървати и словенци, както тогава се нарича Югославия. А тя е враг № 1 на ВМРО заради асимилаторската политика на сръбските власти в Македония. Останала без политическа подкрепа, организацията осъществява контакти с болшевиките.
Още през август 1923 г. Михаил Монев, зет на Александров, и Димитър Влахов, личен приятел на Кръстьо Раковски, посещават Москва. Болшевиките се обявяват за самоопределение на народите и обещават съдействие за освобождаването на Македония и включването й в една бъдеща Балканска федерация като самостоятелна единица. От началото на 1924 г. във Виена започват преговори между ВМРО и представители на съветското правителство под кодовото име Бергманови. Македонската организация решава депутатите от Пиринския край да излязат в опозиция на Цанковото правителство и подписва декларация за обединение между автономистите и федералистите. (Така се наричали привържениците на Яне Сандански заради прокламираната от тях Балканска федерация.) През май е подписан таен манифест към македонския народ, в който надеждата за освобождение се свързва със съветската подкрепа.
Само след няколко дни обаче Тодор Александров започва да се колебае. Той подписва декларацията, но не и Майския манифест, а после се отрича и от подписа, и от участието си в преговорите. За да го притиснат, през юли болшевиките публикуват манифеста. Старио започва твърде несръчно да лавира, като успокоява и леви, и десни, че е с тях. На френския военен военен аташе в София той казва, че виенските документи са фалшификация; пред комуниста Коста Янков, син на стария опълченец и македонски войвода полк. Атанас Янков, декларира, че отказът от подписа му бил тактически ход и че на конгреса на ВМРО ще настоява виенските договорености да се потвърдят. С противоречивото си поведение Тодор Александров губи доверието не само на българското правителство, а и на всички политически сили. Левите го смятат за нелоялен съюзник, а десните – за агент на Коминтерна.
Тъкмо през този период неговите съперници във ВМРО надигат глава. ЦК на ВМРО се разцепва: Петър Чаулев е за съюз с болшевиките, Тодор Александров – против, а ген. Протогеров лавира между двамата. По това време голям фактор във ВМРО става петричкият войвода Алеко Василев. Огромен мъжага, тежък 120 килограма, той убива окръжния управител Борис Козлев насред Петрич и установява в този край своя власт, на която държавата не смее да се противопоставя. Алеко паша, както го наричат, се смята отначало за верен автономист и с четата си прогонва от Неврокоп (днес Гоце Делчев) федералиста Тодор Паница, убиец на Борис Сарафов и Иван Гарванов ( виж № 25). По-късно обаче Василев започва да критикува Тодор Александров, задето се меси в българските вътрешнополитически борби. Алеко се застъпва за комунистите в Пиринска Македония по време на Септемврийското въстание и постепенно започва да се смята за наследник на Яне Сандански. Макар да продължава да работи заедно с Тодор Александров, двамата се гледат с подозрение.
За да контролира Алеко паша, Старио му праща уж за помощник подполковник Георги Атанасов, сприхав и невъздържан човек, търсен в България за тройно убийство в сладкарница “Панах” (днес “България”) в София. Атанасов и Василев обаче скоро стават неразделни. През юни 1924 г. Тодор Александров и Алеко паша се уговарят разцеплението във ВМРО да се преодолее на общ конгрес в края на годината, а преди това да се проведат окръжните конгреси. Всеки от двамата се надява да надделее над съперника си, но в това дебнене по-далновиден се оказва петричкият войвода.
На Солунския окръжен конгрес Алеко паша открито критикува Тодор Александров за убийствата на Стамболовия съратник д-р Никола Генадиев (виж № 29) и на сина на Димитър Петков, депутата Петко Петков. И в двата случая с разрешение на Старио македонски терористи изпълняват правителствената поръчка. Тайно от Тодор Александров е свикан Струмишкият окръжен конгрес, на който делегатите призовават ЦК на ВМРО да се премести от София в Пиринския край, за да се отдалечи от правителственото влияние. Присъстващият Протогеров се оправдава, че решенията за убийствата не са вземани с негово съгласие – ясен намек, че Александров действа еднолично и злоупотребява с властта си. През август Алеко паша кани Тодор Александров на конгреса на Серски окръг. За Старио този окръг е много важен. Там бе лесно да се създадат неприятности, защото като жар под пепел стояха някогашните страсти от времето на борбите между ВМРО и санданистите - пише Ванче Михайлов. Ако и на този конгрес линията на Старио бъде осъдена, опозицията ще има общо 24 от 43-ма делегати на общия конгрес и Александров ще бъде бламиран.
Старио пада в клопката. На 30 август 1924 г. към десет вечерта въпреки предупрежденията на секретаря си Ванче Михайлов Тодор Александров заедно с ген. Протогеров потегля за конгреса на серчани в Пирин. По настояване на Ванче той взема двама телохранители – Панзо Зафиров и Христо Балвански, негови съграждани от Щип. След пет часа път с автомобил пристигат в Горна Джумая и се прехвърлят в другата кола, която е изпратена да ги посрещне. В нея сядат двама души, така че има място само за единия от телохранителите на Старио. Христо Балвански остава в града, което му спасява живота.
В ранното утро на 31 август вторият автомобил стоварва Александров и Протогеров близо до Мелник. Там ги чакат околийските войводи Щерю Влахов и Динчо Вретенаров с още двама души. Войводите не са подбрани случайно. Те са в лоши отношения със зетя на Александров – Михаил Монев, и се страхуват, че Старио скоро ще ги накаже. Продължават на коне из Пирин. След кратка почивка в село Горна Сушица тръгват отново и след обяд спират край с. Сугарево, в местността Двете реки. Александров и Протогеров сядат за малко, зад тях остава Зафиров, а зад него са местните хора. Старио задрямва и тогава двамата войводи го застрелват заедно с телохранителя. Протогеров побягва към гората, но никой не го гони. За него няма заповед да бъде убит. С това върху генерала пада тежкото подозрение, което и до днес не е разсеяно – че сам е поръчал убийството на своя колега.
Със смъртта на Тодор Александров югославското правителство си спестява 100 000 динара – такава награда е определило за главата му. Сега я получава безплатно.
Труповете са покрити с шума, а по-късно временно заровени набързо. Протогеров обаче настоява за погребението да дойдат и организационни дейци от София, иначе известието, че Александров е погребан така припряно, би изглеждало подозрително. На 3 септември от София са повикани Ванче Михайлов, Монев и още няколко приближени на Старио. Телеграмата е подписана от Илия и Миле – псевдонимите Александров и Протогеров. Изключително подозрителен, Иван Михайлов тръгва чак след втората покана. Той надушва, че се е случило нещо лошо.
По същия маршрут Скромния, както наричат Михайлов по това време, стига до село Сугарево. Чак там му казват, че Старио е убит, а виновниците още не са заловени. Завеждат ги в малка черквица в планината, където са положени двата изровени трупа. В нея просълзени ги посрещат Алеко паша, подполковник Атанасов и ген. Протогеров. Макар да подозира тройката като организатор на убийството, Скромния, който е едва на 28 години, демонстрира изключителната си прикритост. (По-късно той ще стане един от най-големите конспиратори в българската история.) Аз споделих поотделно с Монева и Пърличева – пише Ванче Михайлов в спомените си, - че се налага колкото е възможно по-хитро държане от наша страна... и че единствената наша цел трябва да бъде живи да се измъкнем от тук. Затова си дава вид, че вижда в тройката бъдещия ЦК и казва на Алеко Василев:
- Особено на вас тримата се налага кураж; знаете, че всички дейци у вас ще търсят опората си.
В същото време той успява да пошушне на неврокопския войвода Стоян Филипов да се прибере по тайни пътеки и да чака съобщение от него. В главата му вече се е зародил план за отмъщение, който бързо да се оформя. След погребението Скромния предлага на тройката да се съкратят фронтовете, като се решат вътрешните разногласия в организацията и всички сили да се насочат срещу потисниците на Македония, на първо място югославските власти. Михайлов призовава най-напред да се разсеят недоразуменията между ВМРО и организацията на македонските ветерани “Илинден”. Илинденци първи са публикували във вестника си Майския манифест и Скромния ги смята за клонящи към левицата. Решено е на 12 септември в Горна Джумая да се направи обща среща. Михайлов е определен за прокурор, илинденци ще са подсъдимите, а тройката ще е съд. Така Скромния успява да събере всичките си врагове на едно място.
Четиримата се споразумяват дотогава смъртта на Старио да се пази в тайна. Всички присъстващи на погребението се заклеват да мълчат. Забележително е, че през тези осем дни тайната се опазва, макар че я знаят десетки хора. Което показва на каква висота е била конспирацията във ВМРО. В това отношение тя превъзхожда всички дотогавашни революционни организации в нашата история, дори създадения от Левски и Каравелов БРЦК. Достатъчно е да сравним убийството на Александров с Арабаконашкия обир (виж № 4), издаден по най-глупав начин и станал причина за залавянето на Левски. Само комунистическите конспирации могат да се мерят с македонските по секретност и размах.
“Съдът” трябва да заседава в горноджумайския хотел “Париж”. Останаха ми пет-шест дни на разположение – пише Ванче Михайлов. През това време той подготвя своето отмъщение, като спазва трите принципа на конспирацията, формулирани по-късно от Хитлер така:
1. Никой не трябва да знае от плана повече, отколкото му трябва, за да изпълни своята задача.
2. Всеки, който трябва да знае нещо, да го научи в последния момент.
3. Никой, който знае нещо, не трябва да има досег с врага, за да не издаде тайната.
Като част от плана си Скромния праща младия Кирил Дрангов да занесе на Протогеров за подпис мемоара на ВМРО до Обществото на народите. Всъщност Дрангов трябва да разузнае какво прави тройката, а ако му падне сгоден случай – да я ликвидира. В това време Михайлов подготвя незабелязано стотина души верни и смели хора, 4-5 камиона и няколко открити автомобила. Около 40 души влизат в ударната група и заминават за Горна Джумая като работници със скрито оръжие. Останалите са резерв в София и ако се завърже престрелка, до три часа трябва да отидат на помощ.
На 12 септември 1924 г. хотелът е обграден от разделения на петорки ударен отряд на Ванче Михайлов. Улиците наоколо са блокирани от местни хора, верни на Тодор Александров. Военният министър ген. Вълков е обградил града и е вдигнал на крак пограничната стража, за да не успеят жертвите да избягат. Това е благодарността на правителството за услугите, които Старио му е правил със своите терористи.
В хотела тройката очаква Скромния, но вместо него се явява началникът на наказателната група Кирил Дрангов. Той съобщава, че Михайлов е болен. Само че и тройката има свои шпиони. Сутринта са видели Скромния да си купува вестници в София.
- Ние няма да оставим едно момче да ни разиграва! – крещи Алеко паша.
Това са последните му думи. Дрангов вади пистолета си и го убива. Започва престрелка, в която падат подполковник Атанасов и още 20 Алекови хора. В хотела след пукотевицата според проф. Георги Марков са намерени 137 гилзи. Пощаден е само ген. Протогеров като единствен останал член на ЦК.
Стрелбата в хотела е сигнал за останалите петорки, които нападат ветераните от “Илинден”, привърженици на Майския манифест. Оцелелите сред тях търсят закрила в казармата, но военните ги предават на враговете им. Същото става и с другите чети, верни на Алеко паша. В Мелнишко са застреляни убийците на Тодор Александров – Щерю Влахов и Динчо Вретенаров.
Взривът от братоубийства не се ограничава само в Пиринско. Ванче Михайлов иска с един удар да се разправи с всичките си противници в македонското освободително движение. Сред тях са и левичарите, които се опитват да болшевизират ВМРО. В София по това време се празнува тържественото освещаване на храм-паметника “Александър Невски”. То се планира още от 1912 г., когато като гост за празненствата се очаква руският император Николай ІІ, а други терористи се готвят да го убият заедно с цар Фердинанд (виж № 43). Тогава визитата се осуетява, а после войните и Деветоюнския преврат отлагат на няколко пъти освещаването. Най-после то се провежда от 12 до 14 септември 1924 г. На този празник очевидно не му върви. Когато най-после започва, македонските терористи го давят в кръв.
На 13 септември в София е убит Димо Хаджидимов, стар македонски деятел, член на ЦК на БКП и комунистически депутат. Убиецът му е избран по жребий сред терористите на ВМРО. Задачата се пада на Мирчо Кикирдиков, но той се противопоставя. Тогава го отменя Владо Черноземски, който по-късно се прочува с Марсилския атентат (виж № 23). Общо в страната са избити към 200 души.
След убийството на Алеко паша и Атанасов ген. Протогеров прави поредния компромис и застава на страната на победителите. Той обявява третия член на ЦК Петър Чаулев за изключен от организацията. На свой ред Чаулев обвинява генерала в подбудителство за убийството на Тодор Александров. Дълбоко в себе си Ванче Михайлов споделя това подозрение, но му е нужен тактически съюз с Протогеров. Затова се съгласява Чаулев да бъде осъден на смърт.
Димитър (Димчо) Стефанов, земляк на Тодор Александров от Щип, е изпратен в Италия да изпълни присъдата. Той е един от най-опасните убийци на организацията, напълно готов да жертва собствения си живот. От терористи като него практически няма спасение, защото са преодолели инстинкта си за самосъхранение. През 1923 г. той застрелва д-р Никола Генадиев. След месец разузнаване Стефанов проследява дирите на Чаулев до Милано. На 23 декември 1924 г. той го застрелва в едно кафене и се опитва да се самоубие, но револверът е празен – изстрелял е в жертвата си шест куршума. Арестуват го, а ВМРО му наема най-добрите адвокати. Накрая Стефанов се отървава с глоба от 203 лирети за носене на огнестрелно оръжие.
Въпреки младостта си Ванче Михайлов още през същата година е избран за член на ЦК на ВМРО. Скромния получава най-много гласове и фактически наследява Тодор Александров. Още четири години той е принуден да работи с ген. Протогеров в ЦК, докато на 7 юли 1928 г. решава, че е дошъл сгодният момент, и нарежда да го убият. Михайлов става единствен лидер на ВМРО. Под негово ръководство тя окончателно се отказва от четничеството и се превръща в терористична организация. Липсата на масова опора прави възможна забраната й от военния режим, дошъл на власт на 19 май 1934 г. Така въпреки няколкото перфектни атентата ВМРО само след няколко години слиза от българската историческа сцена.




Тагове:   Сандански,


Гласувай:
2
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: apollon
Категория: Изкуство
Прочетен: 9048594
Постинги: 5146
Коментари: 9930
Гласове: 17547
Архив
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930