Постинг
27.08.2009 12:13 -
Как възникнали еничарите
Автор: apollon
Категория: Изкуство
Прочетен: 3004 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 27.08.2009 15:33
Прочетен: 3004 Коментари: 2 Гласове:
2
Последна промяна: 27.08.2009 15:33
Моят собствен провизорен разказ
Като клали та са забравили, турците оставили доста деца сираци по нашите земи. Нямали сила да посегнат и на тях главно защото очите им виждали, че техните деца са по-грозни от самите тях. Затова за всеки турчин било чест да изнасили и да има друговерна булка, нищо че това противоречало на законите на Аллаха, та това била и една от причините да почне покръстването. Като гледали жалките деца, по-красиви от тяхната собствена кръв, ходжите и войниците ги товарили на каруци за Цариград а оттам в бойни лагери. Като ги хранили им казвали, че те са им майки и бащи и ги подучили, че трябва да трепат християнския народ. Така след време възникнали еничарите. Турците не могли да оставят на гладна смърт децата на гяурите, защото те били толкова много, че било невъзможно тяхното превозване.
Кръвта била ценна за турците повече от всичко. Така кадъните могли да се възползват от еничарите, турците от момите, а честните от ятагана. Всичко живо тънело в грях и разкъсване на душата.
Ето защо не се учудвайте, че подобни еничари управляват и сега нашите земи. Защото не мъртвият герой, а живия мекушавец коли и беси и чини що си иска на белий свят.
С други думи никой български историк от срам не говори, че турското присъствие в България е било систематичен геноцид, комбиниран с с ислямизация и кръвосмешение. Родопите били прицел на изслямизация още от 1650 година, когато турската войска била изумена първоначално от слуха, а по-късно и от визията на красивите родорски моми, които носили в себе си славяно-тракийска кръв и били едни от най-непроменените потомци нас воите прадеди. По това време разнините били изклани, а целия народ побягнал в планината да се крие от поробителя. Затова и хрониките са от това време в селата около Родопската яка като Белово, Баткун и други.
Всъщност ислямизацията в края на 1850 била абсолютен факт в 70 % от българското население. Голяма част от потурченото християнско население отново възвръща вярата си при нахлуване на руските войски. Дори обикновените гяури християни са били принуждавани да носят чалми, за да избегнат гнева на поробителите.
Никой не изпя за загиналите от турското робство една песен, един стих, никой не прочете една заупокойна молитва на всички души, защото наистина трябва да е много свят човек. България чака своя нов светец и дано той пристигне, за да помогне на всички ни. Защото виждам колко малко са хората с мисии.
Като клали та са забравили, турците оставили доста деца сираци по нашите земи. Нямали сила да посегнат и на тях главно защото очите им виждали, че техните деца са по-грозни от самите тях. Затова за всеки турчин било чест да изнасили и да има друговерна булка, нищо че това противоречало на законите на Аллаха, та това била и една от причините да почне покръстването. Като гледали жалките деца, по-красиви от тяхната собствена кръв, ходжите и войниците ги товарили на каруци за Цариград а оттам в бойни лагери. Като ги хранили им казвали, че те са им майки и бащи и ги подучили, че трябва да трепат християнския народ. Така след време възникнали еничарите. Турците не могли да оставят на гладна смърт децата на гяурите, защото те били толкова много, че било невъзможно тяхното превозване.
Кръвта била ценна за турците повече от всичко. Така кадъните могли да се възползват от еничарите, турците от момите, а честните от ятагана. Всичко живо тънело в грях и разкъсване на душата.
Ето защо не се учудвайте, че подобни еничари управляват и сега нашите земи. Защото не мъртвият герой, а живия мекушавец коли и беси и чини що си иска на белий свят.
С други думи никой български историк от срам не говори, че турското присъствие в България е било систематичен геноцид, комбиниран с с ислямизация и кръвосмешение. Родопите били прицел на изслямизация още от 1650 година, когато турската войска била изумена първоначално от слуха, а по-късно и от визията на красивите родорски моми, които носили в себе си славяно-тракийска кръв и били едни от най-непроменените потомци нас воите прадеди. По това време разнините били изклани, а целия народ побягнал в планината да се крие от поробителя. Затова и хрониките са от това време в селата около Родопската яка като Белово, Баткун и други.
Всъщност ислямизацията в края на 1850 била абсолютен факт в 70 % от българското население. Голяма част от потурченото християнско население отново възвръща вярата си при нахлуване на руските войски. Дори обикновените гяури християни са били принуждавани да носят чалми, за да избегнат гнева на поробителите.
Никой не изпя за загиналите от турското робство една песен, един стих, никой не прочете една заупокойна молитва на всички души, защото наистина трябва да е много свят човек. България чака своя нов светец и дано той пристигне, за да помогне на всички ни. Защото виждам колко малко са хората с мисии.
Новомъчениците на българския род
Към далнината във времето...
«Жалея за теб, о Църкво, жалея за теб поради това неочаквано разорение!»
митрополит Йоасаф Бдински
Краят на ХIV век донася на България неизмеримо бедствие. Днес следите от жестокото страдание на християните на Балканския полуостров са като че ли почти заличени. Историческата памет за мъченичеството на нашия род днес напомня полуразрушена, запустяла църква... Да се говори сега за български новомъченици е дори непривично. Вековете са скрили техните имена. Достигналите до нас сведения за тях са откъслечни и съвсем оскъдни. Странно, ала сякаш и ние, техните потомци, не милеем за тях. Колцина са тия, които са имали съзнанието за високата мисия на мъчениците в Христовата Църква — а мъченическата кръв е семе на вярата, според древния автор. И колко от нас могат да се нарекат днес мъчениколюбци!
Един от първите ловци на мъченишки бисери, Паисий Хилендарски, пише в своята “Славянобългарска история”: “Толкова имена на св. мъченици можах да намеря, които са били от български род и език. На 29 мъченици се намериха имената в България. На първо време турците избили много български народ по градовете заради християнската вяра, но хората от простота и небрежност не описали страданията им и така от род в род страданията и имената им преминали в забрава”. Ала днес ние чувствуваме тяхното духовно присъствие. Техният зов към нас е непрестанен: не отстъпвайте от вярата на вашите отци и майки, не захвърляйте драгоценния бисер на пепелището, но както ние положихме душите си за Христа и за Неговата Невеста — Църквата, тъй и вие останете докрай в това, що сте получили — праотеческата вяра, за да спасите душите си и получите обетованото вам отвека Царство. И идва време да им отдадем скромна дан на почит и любов, като изтръгнем из забвението техния велик подвиг, прославяйки паметта им с любов и упование, че те са неотстъпни молитвеници за българския род!
Но кои сте вие, новомъченици на нашия род? Ако вашите имена са ни неизвестни, поне известете ни за вашите подвизи, та окриляни от непреборимото ви мъжество да се отърсим от унинието и малодушието и на крилете на покаянието да въздигнем душите си към Бога, Който ви е укрепявал в страшните мъки!
* * *
Разгръщайки извехтелите страници на българския летопис, пред очите ни оживява покъртителната картина на робството:
“Да се знае кога стана размир, та затриха на Цариград патриарха и обесиха владиците, и зеха силяха от християните турците. И запустиха Света Гора. И изсякоха много християни. И робиха, и много касаби запуснаха, и много манастири и черкви разсипаха... Насилия вършеха над християнските жени, а техните мъже ги яздеха като коне по улиците... и грабеха християнския имот като вълкохищници...”(1)
Този враг не само разорява селищата на всички наши земляци в България, Романия (Тракия) и Македония, но и тирански изтребва жителите на тази страна. Така изгарят събрани в една сграда немалък брой младенци, на жените режат зърната на гърдите и пръстите, мъжете измъчват, като обвиват телата им с нагорещени вериги. На такива мъчения ги подлагат, такъв бяс ги хваща и избиват хората не заради нещо друго, а само от ненавист към славяноруската църква”. (2)
В “Похвално слово за Патриарх Евтимий” е запазено свидетелство за избиването на сто и десет търновски боляри, отказали да приемат исляма:
“Воеводата турчин, когото султан Баязид постави да управлява града, повика при себе си Божите люде, които превъзхождаха другите и по име, и по добродетел, и по произход, уж да обсъдят някои общополезни въпроси. И те, като вървяха след злия вестител, отиваха като глупави овци, които вървят след онези, които ще ги колят, и бързаха да се доверят на убийствените десници, като всеки носеше своята кръв. Когато ги видя в ръцете си, кръвожадният звяр ги изкла пред църквата, или по-добре казано, ги освети, без да се засрами от белите коси, без да пощади младостта. Гърлата им превърна в играчка на ножа... О свято воинство! На едни по-рано, а други после, но [всички] като заставаха вкупом пред мъчителя, оплюха го и веднага, като се представиха на Христа, се увенчаха с мъченически венец. Мъчителят остави труповете им за храна на небесните птици... О воини, вие опазихте вярата и броя си не намалихте! А чуйте и броя: бяха сто и десет, чиято кръв обагри църквата! И макар да бяха толкова, не се разкъса мрежата на вярата! (3)
Чували ли сте за св. мъченик Иван Нови Търновски? А за св. мъченик Константин Софийски? А за света Рада Пловдивска? Левкийският Епископ Партений е събрал сведения за тяхното мъченичество, ала паметта им и до днес е гъсто посипана с пепелта на забвението.
В средновековната история на България са известни следните масови помохамеданчвания: през 1515 г., през 1666-1670 г. в Родопите, и 1686-1690 в Североизточна България. Помохамеданчването в Родопите започнало през 1666 г. във връзка с войната между Турция и Венеция за остров Крит. То е описано в три летописни разказа, като особено ценно е свидетелството на Беловската хроника, според която по време на помохамеданчването в Чепинско били насилствено обърнати в исляма общо 74 родопски села. Това сведение се потвърждава и от данните на “Историческия бележник”, отгдето черпим сведения за новомъчениците от Смолянския край. Помохамеданчването в североизточна България започнало веднага след потушаването на Търновското въстание (1686 г.) и особено след Чипровското въстание (1688 г.) Това са времена на позор, но и на чест за българските християни, тъй като немалко от тях предпочели смъртта пред чалмата. Помохамеданчването в Родопите било продължително, ала “нямало особено големи резултати”, тоест дало особено много мъченици...
В “Исторически бележник” на с. 155, е описано мъченичеството на Милян от Смолянския край:
“В Долно Райково имаше един дядо Смилян и жена му баба Миляна. Те имаха всичко две деца Милян и Милица. Турците му взеха момченцето и го изпратиха в Цариград, а момиченцето порасна и стана прочута хубавица. Един ден, след много години, Милян се завърна като турски ходжа с чалма на главата и се отправи за бащината си къща, но баща му го не прие, макар че много години бяха плакали за него. А сестра му Милица, като го видя, позна го и силно се разплака, хвърли се към него, прегърна го, почна да го целува и умилно да нарежда братски думи, да възбужда братска обич и майчина любов. Той се развълнува, покърти се сърцето му и каза: “Отричам се вече от турската вяра!” Целуна баща си и майка си и хубавата Милица. Всякакъв страх изчезна от него, готов да даде и живота си, като се отрича от турската вяра. Свали чалмата си Милян, стъпка я с краката си и влезе в къщи. Тази трогателна случка бе за християните голяма радост, а за турците голяма скръб. Още на другия ден дойдоха разярени турци, хванаха Милян, разпитаха го вярно ли се отказва, и той потвърди това категорически. Тогава по най-жесток и мъчителен начин го убиха пред къщата на баща му, а Милица хванаха и я заведоха в Смилян (Смолян) да я правят млада кадъна. Но какво стана? От селото се събраха много млади буйни момци, начело с дядо Смилян, стигнаха хубавата Милица, отнеха я от турците, избиха ги, а те хванаха гората и станаха върли хайдути... село Голямо Райково, 9 май 1633 г.”
В друг летописен разказ откриваме подробности за *Чепинските новомъченици* (1670 г.):
“В онова време се потурчиха селата в Цепина, където беше изпратен някой си Хасан ходжа, който придружаваше пашата и обряза първо свещениците: поп Константин, поп Георги и поп Димитър, на ден св. Георги. Потурчиха всичко до 15 август (ст.ст.), а ония, които оказаха съпротива, заклаха ги, за да се уплашат и другите...” Свети Чепински новомъченици, молете Бога за нас! (4)
Из приписка от 1812 г:
“И към Черно море християните говорят турски по онзи край. По едно време турците им отрязвали езика и много ги мъчили да станат турци, но те не приели мохамедовата вяра нечиста. Това да се знае и да се помни от всеки, че е истина, тъй като тези хора са строги и внимателни във вярата.”
Какво огнище на Вярата са Родопите ни говорят следните случаи на мъченичество. Близо до с. Забърдо се намира т. нар. Цирикова черква. Край м. Кабата сред широката поляна имало църквица, където хората се черкували. От разказ на Калин Черпоков, 90-годишен, научаваме, че по време на помохамеданчването там веднъж дошъл турския военачалник Дели Софта с голяма орда еничери. Заобиколил църквата, а вътре били жителите на Старо село. Изкарал ги навън, разтоварил пред тях два товара чалми и фесове и рекъл: “Ей, кавури, избирайте или фесовете, или главите...” Някои не издържали и грабнали фесовете. Други обаче отказали. Непокорните били изловени и затворени в черквата, където били изклани от ордата на Дели Софта. Църквата се огласила от викове и писъци. От този именно писък — “цирикане”, църквата получила името си.
За Ореховските новомъченици преданието е запазило следното. Когато мълвата за зверствата на турците достигнала до с. Орехово, селяните се изпокрили: по-младите в гората, а старците, жените и децата — в близката пещера. Турците дълго ги търсили и накрая решили да си послужат с хитрост. Няколко души се облякли с женски дрехи, покачили се на близката височина и започнали да викат на чист български език:
— Прибирайте се мари-и, хайтите са си отишли!
Един по един ореховци започнали да излизат от пещерата. Скоро обаче разбрали, че са излъгани, и отново се скрили. На няколко пъти турците ги подканяли да се върнат, накрая главатарят на ордата заповядал да запушат изхода на пещерата с борови клони и мокра слама и шума, и да я запалят. Димът изпълнил пещерата, но хората предпочели мъчителната смърт пред отказването от вярата. Оттогава пещерата носи името Человешката дупка.
На 8 юли 1720 г. (ст.ст.) на площада в с. Райково за Христа били избити 200 души. Ето свидетелството на “Историческия бележник”:
“През 1720 година, в царуването на султан Ахмед III, в горната махала на с. Райково живееше един турчин от Анадола по име Селим ходжа. Той се ползуваше с голямо доверие пред султана. В едно донесение до него той му съобщил, че райковци не са верни негови поданици и постоянно се бунтуват, безпокоят властта и пречат на помохамеданчването на родопското население. Тогава султанът заповяда да се накажат непокорните селяни. Селим ходжа използува това нареждане, та повика около 200 души по-видни райковци на площада на селото, и ги покани, за да смекчат гнева султанов, да приемат мохамеданската вяра, като в противен случай ги заплаши със смърт. Райковските първенци упорито отблъснаха всички увещания да се потурчат, като заявиха, че на никаква цена няма да се откажат от своята вяра. Тогава по даден знак заобикалящите ги турци се нахвърлиха върху тях и ги избиха до един. Това стана на 8 юли 1720 година.
Радвай се, село с Рая едноименно, гдето твоите верни чада придобиха райските селения! В Канона на подготвяната вече служба на Българските новомъченици се възпява техния подвиг:
Первенцы Райково погория, кровию освятисте стогны селения вашего, мужески Христа пред зверонравными исповедающе агаряны: темже яко сугубосотное ликостояние пред престолом Божиим о нас, пречуднии, молитеся Христу.
На същия тоя ден, в местността “Поляне” бил обесен от турците енорийския свещеник от село Езерово, йеромонах Варлаам Светогорски. Не една светла звезда на мъченическа святост е озарила из Атонските предели нашата страдна земя! (5)
Сведения за Виевските новомъченици черпим от преданието за тяхното страдание. В “Историческия бележник” е отбелязана само годината на подвига им — 1669. Вероятно е било по Великден. Преданието говори, че свещеникът е хванат по време на литургия. Селото било заградено от всички страни. В църквата заловили и част от населението. Предложили им да приемат “правата вяра”. Свещеникът отказал и бил съсечен пръв в самата църква. Настъпили ужасни минути. Който не приемал исляма, бил убиван на място. Но по-голямата част от населението успяла да избяга в околните гори. Само пет семейства приели мохамеданството. Разлютени от това, поробителите изгорили селото на Илинден.
Следи от мъченичество откриваме в с. Кутлово (днес с. Славейно). Ето какво се разказва за един такъв случай. Било късна пролет, зора се зазорила. Селото се събудило. Овчарите подкарали стадата на паша. Селяните се готвели за усърдна работа. Неочаквано надошли турци — едни на коне, други пеша, с извадени ятагани и ножове, и обградили махалите на селото. Всички се изплашили и се хвърлили да бягат кой накъдето види. Мнозина се скрили в горите, но някои не успели. Преди години С. Кисьов от с. Кутела разказал на внука си Делю Иванов, че по време на “изверяването” 30 карлуковци, които отказали да приемат “правата вяра”, били заградени и избити при Виевската река. Заловените затворили, отделно мъже и жени, в Аламовската къща, настъпили ужасни минути! Бой, мъчения, изтезания! Късане на коси, забиване на ножове в гърди и пак помохамеданчване!... Свети новомъченици Кутловски молете Бога за вашия народ!
Човек неволно потръпва пред величието на най-личната девойка от Устово, която приела за Христа мъченичество. Било много отдавна. Турска потеря събрала жителите на родопското с. Устово пред църквата “Св. Никола”, за да ги помохамеданчат. Никой обаче не искал да приеме исляма. Тогава била дадена заповед да започне незабавно клане на непокорните. Най-напред бил обезглавен свещеникът, а след него и клисарят. Смърт сполетяла и други мъже. Уверени, че вече никой няма да се съпротивлява срещу помохамеданчването, турците прекратили клането. Тогава именно пред кръвожадния началник на ордата излязла най-хубавата мома от Устово.
— Да бъде смърт, проклети насилнико, но Вярата си няма да дам! — провикнала се безстрашната девойка и хукнала към най-високата скала над селото. След нея побягнали и други моми и невести. Всички те предпочели да се хвърлят в страшната пропаст, но да запазят своята чест. О, безстрашие в целомъдрието, и целомъдрие в смелостта! Старите хора и досега разказват, че червените петна по скалата са засъхнали струи кръв на смелите устовски моми и невести... Свети новомъченици Устовски, молете Бога за нас!
Кой помни днес мъчениците Мишо и Гаджо? Техните някак детски имена са прекрасни в сиянието на тяхното изповедничество. Мишева махала, в с. Вълкосел, Благоевградско, и до днес пази преданието за тяхното мъченичество. Десетина години Мишо и Гаджо ръководили махалата в упорството ù против исляма. Един ден турска потеря обградила махалата, изловила мъжете и ги довела в двора на двамата братя. След това била напалена Гаджевата пещ и турският главатар се провикнал:
— Който не желае да се помохамеданчи, да влиза в пещта!
Стъписали се селяните пред тоя нов Навуходоносор. Замръзнали на местата си и тревожно обърнали взори към Мишо и Гаджо. Но те били твърди и непреклонни. И понеже възможност за съпротива нямало, дядо Вълковите синове предпочели смъртта. Най-напред Мишо, а след него и Гаджо се хвърлили в искрящите пламъци. Прекланяйки се пред изповедничаската твърдост на двамината братя, селяните нарекли махалата на името на по-стария — Мишева махала. А Православната Църква се украсила с два нови светилника!
В с. Костандово живеела мома хубавица, на име Мария. Заедно с други девойки, за да избягнат помохамеданчването, те се отправили към манастира на връх Острец. Но когато достигнали до монастира, те го намерили разграбен, а монасите — избити. Девойките решили да се скрият в пещерата в Бухльовица. Стигнали до нея и пренощували там. На сутринта те видели, че цялата местност е заобиколена от еничари. Мария решила да не се предава в ръцете им. Покатерила се на една от големите скали и се хвърлила в зеещата бездна. Оттогава и до днес това място се нарича “Марина ливада”. А св. мъченица Мария, предпочела небесната, пред земната хубост, е молитвеница за целия български род!
Тук, както и в други подобни случаи, може да възникне недоумение — нали самоубийството е грях! Как тогава да приемем, че Мария е мъченица за Христа?
В житията на светиите от св. Димитрий Ростовски е описано мъченичеството на девицата Пелагия, живяла по времето на нечестивия император Диоклетиан. Когато императорски войници обкръжили къщата ù, тя ги помолила да я почакат. Те се съгласили. Тогава мъченицата застанала с лице на изток, простряла ръце към небесата и усърдно се помолила на Бога да не бъде предадена в ръцете на войниците, но да се прибере при Него чиста и непорочна. След това Пелагия се облякла в най-хубавите си одежди и се хвърлила от покрива на своя дом, предавайки душата си в Божии ръце. Нейната памет се празнува на 8 октомври по църковния календар. Мъчениците девици от турско време нерядко са предпочитали подобна смърт пред заплахата от сластолюбивите завоеватели.
Особено почитана родопска мъченица е Тижа-Мария. Родена в ислямизирано българско семейство, Хатиже (6) се върнала в лоното на Православната Църква, защото баба ù Метевица, която тя помнела, също била християнка — българка. Кръщението на Хатиже станало в старата църква-параклис във Вълкушинската плевня, за да остане в тайна. Там имало голяма каца и в нея поп Костадин (бъдещият епископ и Ксантийски митрополит Иларион), който живеел в Мемкината къща при Радковци, кръстил девойката. Новата християнка се таила цяла година, без никой да разбере, чрез други хора пращала в църква свещи и просфори, а в къщи се молила и правила метани.
Но от уста на уста мълвата се разнесла по цялото село. Жените тайно я наричали Тижа-Мария, понеже християнското ù име било Мария. Научили се и братята ù, идвали в Дерекьой, тормозили я, но тя отричала да се е покръстила. На другата година Тижа-Мария се готвела да посрещне Великден: обагрила яйца, изпекла кукли и кошари, сукала свещи и месила просфори, чакала празника. Братята ù, които живеели в друго село, дошли тайно да проверят мълвата. На Велики четвъртък тя се върнала от църква и отишла у съседите, а нейните братя влезли в дома ù. Тук те намерили яйцата, кошарите, запаленото кандило и напълно се уверили, че тя е станала “гяурка”. Братята се скрили в плевнята. Вечерта Тижа-Мария си дошла и след дълги молитви си легнала и заспала. В съня ù те я полуудушили, натъпкали устата ù с парцали, извели я пред къщата под голямата цъфнала слива и там с два изстрела през нощта я доубили. Сутринта жените пратили деца да видят какво е станало в Тижината къща. Те я видяли да лежи убита под цъфналата слива. Така тя останала три дни, всеки се страхувал да иде и да види какво става с мъртвата. Над гроба ù посадили трендафил, на Гергьовден жените ращали да откъснат от Тижиния гроб цветя, които били пазени през годината за “лек”.
Летописецът на Българската Голгота от 1876 г. англичанинът Макгахан е описал в книгата си “Турските зверства в България” (издадена за пръв път на български в 1880 г.) не едно мъченичество на българи. На стр. 5 той споменава за убит от турците свещеник. Бащата на Райна Княгиня, също свещеник, бил убит от турците със стотина други люде вътре в самата църква, докато извършвал богослужението (с.38). Според Макгахан: “Макар няколко свещеници и да били убити във времето на общото клане и още по-много сетне обесени, но види се, че всичкото участие на духовенството (във въстанието) се е ограничавало само с благословение на борците” (пак там).
Помни ли България свещеномъченика Тодор Пеев? Ето свидетелството на Макгахан за неговата кончина: “В Панагюрище показаха ни развалините на черковата и на това също място, дето са намирал престола, имаше един куп изгорели кости, върху което лежеше китка цвете. Това бяха останките на свещеника Тодор Пеев, 85-летен старец, когото турците мъчили ато са надявали да земат от него пари, сетне измъчили го по най-изтънчен начин, както могат да правят само турците, и най-сетне, изгорили го пред олтаря” (с. 45)... “Още ни приказваха за мъченическата смърт на стареца Цвятко Бояджиева, прочут обществен благотворител, който е много жертвувал за училището, хранил е на своя сметка зимно време много вдовици и сирачета в селото и изобщо опсипвал с щедростите си както християнете, така и турците. Него го уловили, изболи му очите и след страшна мъка жив го изгорили. Подобна съдба чакала и другия свещеник Нестора, чието мъченичество напомня на това на св. Яков Персиец; от него така също се надявали да измъкнат “парици” и затова хладнокръвно му отсичали пръст след пръст докато, най-сетне, дошел ред за двете ръце и главата” (пак там).
За нас е тайна какви са били последните молитви и вопли на тези българи страдалци, ала дълбоко трогателна и назидателна е търпеливата им вярност към вяра и род. Могли са и да се отрекат от Христа... и турците сигурно са щели да им даруват живота, да ги оставят мирно да си идат. Могли са да склонят глава и да кажат: водете ни, където щете... Но не са го сторили! А “турците не знаят нито жалост” — пише Макгахан по-надолу, — “нито състрадание; те в това са по-долни и от дивите зверове, защото тигрите, например, никога не докачат малките от своята порода, а турците хладнокръвно са изваждали младенците из люлките с острината на щика, и, като ги прехвърляли няколко пъти от щик на щик, хвърляли ги в лицето на ридающите майки. По улиците носели деца, нанизани на щиковете, така щото техните главички и ръчички висели над дупката на пушката, като обливали с кръв своите джелати (палачи). Най-сетне те отсичали главите на децата и карали техните другаре да носят тия глави по улиците” (с. 46-47). Нека си припомним избиването на Витлеемските младенци. Те бяха избити поради жестоката мнителност на Ирода, поради надеждата му да унищожи своя съперник по престол — о безумие и жалко властолюбие! — а тези са избити по жестокостта на иноверците, поради озверението на падналите духове, не можещи да търпят нищо християнско! Онези не знаеха за кого умират, а тези не са знаели, че бидейки членове на Христовата Църква, те са вече прицел на изконния враг на човешкия род, цел на неговите гибелни кроежи и коварства...
Между другото, хубаво е да упоменем за нравите на тогавашните девойки, за да почувствува човек, как християнството е китело с белоснежните цветя на добродетелите нашия многострадален род.
При падането на Перущица момите и девойките били накарани да се облекат с мъжки дрехи и да острижат косите си, за да избегнат поруганието с девичеството си от кръвожадния башибозук; някои сторили това, но имало и такива, които се срамували да облекат мъжки дрехи и останали си в моминските одежди. Трогателни и някак потискащи са тия спомени при вида на днешното младо българско общество! Рядкост е сега да зърнеш девойка в “момински дрехи” — те като че ли се срамуват от обратното — да изглеждат скромни и целомъдрени. Какво потресаващо различие! Чуйте какво пише чуждоземецът Макгахан за тогавашните българки:
“Целомъдрието на българките е секиму познато, и тях ги мъчи не само нанесеното безчестие, но още повече извършеният от тях грях... Нито една от обезчестените моми не ся почита за достойна да са умъжи...”
В нашето изпълнено с поквара време ние трудно можем да обхванем със сърце цялата мъка на тези чисти души от поруганието, което днес с услада пият толкова много... Тяхното сърдечно мъченичество, тяхното душевно заколение ни е чуждо! Тяхната горест е наша радост! Техният срам — наша слава! Но поне да преклоним глава пред страданието, да почувствуваме срам пред величието на тия светли души, напоени от детинство с добродетелност и любов към целомъдрието!
В житието на св. Георги Нови Софийски, съставено през 1539 г. от руския монах Илия, срещаме между другото и следното изречение: “И мнозина проляха кръвта си за Христа”. Кои са тези мнозина? Кой е чувал за техните подвизи! За дните на султан Селим, окачествен от житиеписеца като “кръвник, блудник и винопиец”, е писано “люто зло... люти и прескръбни времена” (7)
В Дряновския препис на Паисиевата “История славяноболгарская”, листове 147б — 149б намираме свидетелство за мъченичество по времето на Селим I: “Тогава цар Селим I свали пред всички патриарха, и го уби. После тръгна от Цариград за Търново и издаде такава заповед: който благородник се съгласи да приеме турската вяра, да остане в досегашния си чин; ако пък не се съгласи, да се вземе от него всичкото богатство и власт над крепости, и да бъде като един от простите хора. И тогава, които приеха турската вяра, останаха в първия си чин, а които не искаха — убиваха ги. И много благородници Селим изби, а на други отне богатството и имота, църквите разсипа до основите, където имаше свети мощи, ги изгори, а други отнесе в Цариград... В това време пострада и св. мъченик Георги Нови.”
Нов период на мъченичество се открива през втората половина на 19 в., особено около годината 1876-та. Не едно свидетелство за тези нови страдалци на вярата откриваме в архивни документи и книжнина от 1876 и последващите я години. В архива на Найден Геров например има сведения за посечено от турците момиче от Перущица: “Турците взеха в Каръш Яръ едно красиво момиче от Перущица, принуждаваха го да се потурчи, и след като то не склони, те го посякоха”. Колко са момичетата като това Христово цвете, които “глава си дават, но вяра не дават”. Света новомъченице Христова, моли Бога за нас!
Този единичен случай сочи към неизброими други мъченичества от тоя период на злострадание. “Две момичета от Перущица след много скитане най-сетне намислили да дойдат тук (в Пловдив). При чифлика на Мистроболу двама турци ги посекли, след като ги обезчестили и насилвали да се потурчат”. На 8 юни 1876 г. били избити 12 новоселски християни, измежду тях — и двама свещеници, единият на 80 години. (8) Из една дописка на Дьо Вестин, поместена във в. Фигаро от 30 юли 1876 г., научаваме за друго покъртително мъченичество:
“Караха изоставени деца, които били останали сираци. От тях били продадени голям брой и не се намирали повече купувачи. Отивали другаде, за да предложат стоката си, чийто брой се увеличавал с всички улични деца, срещнати по пътя. Тези дечица, уморени и умиращи от глад, не могли да следват палачите си и унищожението започнало. Някой направил бележка, че между тези деца може да има европейчета, и властта заповядала да не се засягат тези, които не са българи. Един башибозук посъветвал и се взело решение децата да се заставят да се прекръстят. Тези, които се прекръстили по източно, били удушени.”(9)
Забележително е как са избрани тези агънца Христови — само тия, които се прекръстват “по източно”. Удивително сходство със страданията на нашите съвременници — сръбските новомъченици. Войната, която се води срещу християнството, запазено непорочно единствено в Православната Църква, е всъщност война на самия сатана срещу Бога, и не съществуват общи знаменатели за приравняване на Истината и лъжата. Прославяйки подвига на новомъчениците на нашия род, ние още веднъж свидетелствуваме за тяхната вяра като наша вяра, без която, по думите на незабравимия Търновски Митрополит Климент Друмев “няма България”!
Някой би си задал въпроса, справедливо ли е да величаем като мъченици хора, които не са изповядвали Христа преди кончината си? Психологически обяснението е следното: по думите на Макгахан “тия хора (християните) не влизат в лоното на мюсюлманството, и за това турците гледат на тях като на чужди, като на врагове”... Тогава убийството на “чуждия” и “врага” по вяра не е ли мъченичество за Христа! Кой ще ни разкрие съдбините Божии! Днешните теглила на България не са ли също зарад вярата на отците ни, заради Православното ни изповедание? Днешното безкръвно мъченичество е затова дори по-страшно, защото ние не съзнаваме, че България е терзана заради Христа, заради това, че в нея още има истинска вяра и истинско благочестие, заради това, че тук има непреклонили колена пред вярата Ваалова — пред смешението от заблуди, пред духовното обезличаване. Защо тогава и тия, които са страдали, затуй че са били трън в очите на измаилтяните, да не са християнски мъченици? Да си припомним избитите преподобни отци в Синай и Раита — и от тях мъчителите искали пари... О свидетели на праотеческата вяра, забравени мъченици на българския род, изведали геенната през земния си живот, и осветили с кървите си тегнещата под човешките грехове земя — молете Бога за вашия изстрадал народ!
Петко Тодоров
БЕЛЕЖКИ:
(1) Из поменик на Къпиновския монастир, П. Петров, По следите на насилието т. 2, с. 117
(2) там, с. 163.
(3) В. Киселков “Митрополит Григорий Цамблак”, София 1946 г. с. 54.
(4) Според летописа на Пазарджишкия монастир Св. Петър, обнародван от Г. Димитров“Княжество България в историческо, географическо и етнографическо отношение”, ч.1, Пловдив, 1894 г., с. 111.
(5) А. Поптодоров. Из миналото на Родопа. Родопски преглед, год. II, кн. 1-2, с. 12-15, “Историческия бележник”.
(6) Това било името ù до св. кръщение, което като побългарили и умалили станало Тижа.
(7) Из приписка от 1567 г. от монах Симон. Вж. акад. ù. Иванов “Български старини из Македония”, с. 244.
(8) Архив на Найден Геров, т. 2, с. 176, 196-7, 222, по Петров, цит.съч. с. 229.
(9) Н. Тодоров. Положението.... ч. 1, с. 363.
Статията е публикувана за пръв път в сп. “Православно слово” №5-6 от 1997 г., с. 12—18.
цитирайКъм далнината във времето...
«Жалея за теб, о Църкво, жалея за теб поради това неочаквано разорение!»
митрополит Йоасаф Бдински
Краят на ХIV век донася на България неизмеримо бедствие. Днес следите от жестокото страдание на християните на Балканския полуостров са като че ли почти заличени. Историческата памет за мъченичеството на нашия род днес напомня полуразрушена, запустяла църква... Да се говори сега за български новомъченици е дори непривично. Вековете са скрили техните имена. Достигналите до нас сведения за тях са откъслечни и съвсем оскъдни. Странно, ала сякаш и ние, техните потомци, не милеем за тях. Колцина са тия, които са имали съзнанието за високата мисия на мъчениците в Христовата Църква — а мъченическата кръв е семе на вярата, според древния автор. И колко от нас могат да се нарекат днес мъчениколюбци!
Един от първите ловци на мъченишки бисери, Паисий Хилендарски, пише в своята “Славянобългарска история”: “Толкова имена на св. мъченици можах да намеря, които са били от български род и език. На 29 мъченици се намериха имената в България. На първо време турците избили много български народ по градовете заради християнската вяра, но хората от простота и небрежност не описали страданията им и така от род в род страданията и имената им преминали в забрава”. Ала днес ние чувствуваме тяхното духовно присъствие. Техният зов към нас е непрестанен: не отстъпвайте от вярата на вашите отци и майки, не захвърляйте драгоценния бисер на пепелището, но както ние положихме душите си за Христа и за Неговата Невеста — Църквата, тъй и вие останете докрай в това, що сте получили — праотеческата вяра, за да спасите душите си и получите обетованото вам отвека Царство. И идва време да им отдадем скромна дан на почит и любов, като изтръгнем из забвението техния велик подвиг, прославяйки паметта им с любов и упование, че те са неотстъпни молитвеници за българския род!
Но кои сте вие, новомъченици на нашия род? Ако вашите имена са ни неизвестни, поне известете ни за вашите подвизи, та окриляни от непреборимото ви мъжество да се отърсим от унинието и малодушието и на крилете на покаянието да въздигнем душите си към Бога, Който ви е укрепявал в страшните мъки!
* * *
Разгръщайки извехтелите страници на българския летопис, пред очите ни оживява покъртителната картина на робството:
“Да се знае кога стана размир, та затриха на Цариград патриарха и обесиха владиците, и зеха силяха от християните турците. И запустиха Света Гора. И изсякоха много християни. И робиха, и много касаби запуснаха, и много манастири и черкви разсипаха... Насилия вършеха над християнските жени, а техните мъже ги яздеха като коне по улиците... и грабеха християнския имот като вълкохищници...”(1)
Този враг не само разорява селищата на всички наши земляци в България, Романия (Тракия) и Македония, но и тирански изтребва жителите на тази страна. Така изгарят събрани в една сграда немалък брой младенци, на жените режат зърната на гърдите и пръстите, мъжете измъчват, като обвиват телата им с нагорещени вериги. На такива мъчения ги подлагат, такъв бяс ги хваща и избиват хората не заради нещо друго, а само от ненавист към славяноруската църква”. (2)
В “Похвално слово за Патриарх Евтимий” е запазено свидетелство за избиването на сто и десет търновски боляри, отказали да приемат исляма:
“Воеводата турчин, когото султан Баязид постави да управлява града, повика при себе си Божите люде, които превъзхождаха другите и по име, и по добродетел, и по произход, уж да обсъдят някои общополезни въпроси. И те, като вървяха след злия вестител, отиваха като глупави овци, които вървят след онези, които ще ги колят, и бързаха да се доверят на убийствените десници, като всеки носеше своята кръв. Когато ги видя в ръцете си, кръвожадният звяр ги изкла пред църквата, или по-добре казано, ги освети, без да се засрами от белите коси, без да пощади младостта. Гърлата им превърна в играчка на ножа... О свято воинство! На едни по-рано, а други после, но [всички] като заставаха вкупом пред мъчителя, оплюха го и веднага, като се представиха на Христа, се увенчаха с мъченически венец. Мъчителят остави труповете им за храна на небесните птици... О воини, вие опазихте вярата и броя си не намалихте! А чуйте и броя: бяха сто и десет, чиято кръв обагри църквата! И макар да бяха толкова, не се разкъса мрежата на вярата! (3)
Чували ли сте за св. мъченик Иван Нови Търновски? А за св. мъченик Константин Софийски? А за света Рада Пловдивска? Левкийският Епископ Партений е събрал сведения за тяхното мъченичество, ала паметта им и до днес е гъсто посипана с пепелта на забвението.
В средновековната история на България са известни следните масови помохамеданчвания: през 1515 г., през 1666-1670 г. в Родопите, и 1686-1690 в Североизточна България. Помохамеданчването в Родопите започнало през 1666 г. във връзка с войната между Турция и Венеция за остров Крит. То е описано в три летописни разказа, като особено ценно е свидетелството на Беловската хроника, според която по време на помохамеданчването в Чепинско били насилствено обърнати в исляма общо 74 родопски села. Това сведение се потвърждава и от данните на “Историческия бележник”, отгдето черпим сведения за новомъчениците от Смолянския край. Помохамеданчването в североизточна България започнало веднага след потушаването на Търновското въстание (1686 г.) и особено след Чипровското въстание (1688 г.) Това са времена на позор, но и на чест за българските християни, тъй като немалко от тях предпочели смъртта пред чалмата. Помохамеданчването в Родопите било продължително, ала “нямало особено големи резултати”, тоест дало особено много мъченици...
В “Исторически бележник” на с. 155, е описано мъченичеството на Милян от Смолянския край:
“В Долно Райково имаше един дядо Смилян и жена му баба Миляна. Те имаха всичко две деца Милян и Милица. Турците му взеха момченцето и го изпратиха в Цариград, а момиченцето порасна и стана прочута хубавица. Един ден, след много години, Милян се завърна като турски ходжа с чалма на главата и се отправи за бащината си къща, но баща му го не прие, макар че много години бяха плакали за него. А сестра му Милица, като го видя, позна го и силно се разплака, хвърли се към него, прегърна го, почна да го целува и умилно да нарежда братски думи, да възбужда братска обич и майчина любов. Той се развълнува, покърти се сърцето му и каза: “Отричам се вече от турската вяра!” Целуна баща си и майка си и хубавата Милица. Всякакъв страх изчезна от него, готов да даде и живота си, като се отрича от турската вяра. Свали чалмата си Милян, стъпка я с краката си и влезе в къщи. Тази трогателна случка бе за християните голяма радост, а за турците голяма скръб. Още на другия ден дойдоха разярени турци, хванаха Милян, разпитаха го вярно ли се отказва, и той потвърди това категорически. Тогава по най-жесток и мъчителен начин го убиха пред къщата на баща му, а Милица хванаха и я заведоха в Смилян (Смолян) да я правят млада кадъна. Но какво стана? От селото се събраха много млади буйни момци, начело с дядо Смилян, стигнаха хубавата Милица, отнеха я от турците, избиха ги, а те хванаха гората и станаха върли хайдути... село Голямо Райково, 9 май 1633 г.”
В друг летописен разказ откриваме подробности за *Чепинските новомъченици* (1670 г.):
“В онова време се потурчиха селата в Цепина, където беше изпратен някой си Хасан ходжа, който придружаваше пашата и обряза първо свещениците: поп Константин, поп Георги и поп Димитър, на ден св. Георги. Потурчиха всичко до 15 август (ст.ст.), а ония, които оказаха съпротива, заклаха ги, за да се уплашат и другите...” Свети Чепински новомъченици, молете Бога за нас! (4)
Из приписка от 1812 г:
“И към Черно море християните говорят турски по онзи край. По едно време турците им отрязвали езика и много ги мъчили да станат турци, но те не приели мохамедовата вяра нечиста. Това да се знае и да се помни от всеки, че е истина, тъй като тези хора са строги и внимателни във вярата.”
Какво огнище на Вярата са Родопите ни говорят следните случаи на мъченичество. Близо до с. Забърдо се намира т. нар. Цирикова черква. Край м. Кабата сред широката поляна имало църквица, където хората се черкували. От разказ на Калин Черпоков, 90-годишен, научаваме, че по време на помохамеданчването там веднъж дошъл турския военачалник Дели Софта с голяма орда еничери. Заобиколил църквата, а вътре били жителите на Старо село. Изкарал ги навън, разтоварил пред тях два товара чалми и фесове и рекъл: “Ей, кавури, избирайте или фесовете, или главите...” Някои не издържали и грабнали фесовете. Други обаче отказали. Непокорните били изловени и затворени в черквата, където били изклани от ордата на Дели Софта. Църквата се огласила от викове и писъци. От този именно писък — “цирикане”, църквата получила името си.
За Ореховските новомъченици преданието е запазило следното. Когато мълвата за зверствата на турците достигнала до с. Орехово, селяните се изпокрили: по-младите в гората, а старците, жените и децата — в близката пещера. Турците дълго ги търсили и накрая решили да си послужат с хитрост. Няколко души се облякли с женски дрехи, покачили се на близката височина и започнали да викат на чист български език:
— Прибирайте се мари-и, хайтите са си отишли!
Един по един ореховци започнали да излизат от пещерата. Скоро обаче разбрали, че са излъгани, и отново се скрили. На няколко пъти турците ги подканяли да се върнат, накрая главатарят на ордата заповядал да запушат изхода на пещерата с борови клони и мокра слама и шума, и да я запалят. Димът изпълнил пещерата, но хората предпочели мъчителната смърт пред отказването от вярата. Оттогава пещерата носи името Человешката дупка.
На 8 юли 1720 г. (ст.ст.) на площада в с. Райково за Христа били избити 200 души. Ето свидетелството на “Историческия бележник”:
“През 1720 година, в царуването на султан Ахмед III, в горната махала на с. Райково живееше един турчин от Анадола по име Селим ходжа. Той се ползуваше с голямо доверие пред султана. В едно донесение до него той му съобщил, че райковци не са верни негови поданици и постоянно се бунтуват, безпокоят властта и пречат на помохамеданчването на родопското население. Тогава султанът заповяда да се накажат непокорните селяни. Селим ходжа използува това нареждане, та повика около 200 души по-видни райковци на площада на селото, и ги покани, за да смекчат гнева султанов, да приемат мохамеданската вяра, като в противен случай ги заплаши със смърт. Райковските първенци упорито отблъснаха всички увещания да се потурчат, като заявиха, че на никаква цена няма да се откажат от своята вяра. Тогава по даден знак заобикалящите ги турци се нахвърлиха върху тях и ги избиха до един. Това стана на 8 юли 1720 година.
Радвай се, село с Рая едноименно, гдето твоите верни чада придобиха райските селения! В Канона на подготвяната вече служба на Българските новомъченици се възпява техния подвиг:
Первенцы Райково погория, кровию освятисте стогны селения вашего, мужески Христа пред зверонравными исповедающе агаряны: темже яко сугубосотное ликостояние пред престолом Божиим о нас, пречуднии, молитеся Христу.
На същия тоя ден, в местността “Поляне” бил обесен от турците енорийския свещеник от село Езерово, йеромонах Варлаам Светогорски. Не една светла звезда на мъченическа святост е озарила из Атонските предели нашата страдна земя! (5)
Сведения за Виевските новомъченици черпим от преданието за тяхното страдание. В “Историческия бележник” е отбелязана само годината на подвига им — 1669. Вероятно е било по Великден. Преданието говори, че свещеникът е хванат по време на литургия. Селото било заградено от всички страни. В църквата заловили и част от населението. Предложили им да приемат “правата вяра”. Свещеникът отказал и бил съсечен пръв в самата църква. Настъпили ужасни минути. Който не приемал исляма, бил убиван на място. Но по-голямата част от населението успяла да избяга в околните гори. Само пет семейства приели мохамеданството. Разлютени от това, поробителите изгорили селото на Илинден.
Следи от мъченичество откриваме в с. Кутлово (днес с. Славейно). Ето какво се разказва за един такъв случай. Било късна пролет, зора се зазорила. Селото се събудило. Овчарите подкарали стадата на паша. Селяните се готвели за усърдна работа. Неочаквано надошли турци — едни на коне, други пеша, с извадени ятагани и ножове, и обградили махалите на селото. Всички се изплашили и се хвърлили да бягат кой накъдето види. Мнозина се скрили в горите, но някои не успели. Преди години С. Кисьов от с. Кутела разказал на внука си Делю Иванов, че по време на “изверяването” 30 карлуковци, които отказали да приемат “правата вяра”, били заградени и избити при Виевската река. Заловените затворили, отделно мъже и жени, в Аламовската къща, настъпили ужасни минути! Бой, мъчения, изтезания! Късане на коси, забиване на ножове в гърди и пак помохамеданчване!... Свети новомъченици Кутловски молете Бога за вашия народ!
Човек неволно потръпва пред величието на най-личната девойка от Устово, която приела за Христа мъченичество. Било много отдавна. Турска потеря събрала жителите на родопското с. Устово пред църквата “Св. Никола”, за да ги помохамеданчат. Никой обаче не искал да приеме исляма. Тогава била дадена заповед да започне незабавно клане на непокорните. Най-напред бил обезглавен свещеникът, а след него и клисарят. Смърт сполетяла и други мъже. Уверени, че вече никой няма да се съпротивлява срещу помохамеданчването, турците прекратили клането. Тогава именно пред кръвожадния началник на ордата излязла най-хубавата мома от Устово.
— Да бъде смърт, проклети насилнико, но Вярата си няма да дам! — провикнала се безстрашната девойка и хукнала към най-високата скала над селото. След нея побягнали и други моми и невести. Всички те предпочели да се хвърлят в страшната пропаст, но да запазят своята чест. О, безстрашие в целомъдрието, и целомъдрие в смелостта! Старите хора и досега разказват, че червените петна по скалата са засъхнали струи кръв на смелите устовски моми и невести... Свети новомъченици Устовски, молете Бога за нас!
Кой помни днес мъчениците Мишо и Гаджо? Техните някак детски имена са прекрасни в сиянието на тяхното изповедничество. Мишева махала, в с. Вълкосел, Благоевградско, и до днес пази преданието за тяхното мъченичество. Десетина години Мишо и Гаджо ръководили махалата в упорството ù против исляма. Един ден турска потеря обградила махалата, изловила мъжете и ги довела в двора на двамата братя. След това била напалена Гаджевата пещ и турският главатар се провикнал:
— Който не желае да се помохамеданчи, да влиза в пещта!
Стъписали се селяните пред тоя нов Навуходоносор. Замръзнали на местата си и тревожно обърнали взори към Мишо и Гаджо. Но те били твърди и непреклонни. И понеже възможност за съпротива нямало, дядо Вълковите синове предпочели смъртта. Най-напред Мишо, а след него и Гаджо се хвърлили в искрящите пламъци. Прекланяйки се пред изповедничаската твърдост на двамината братя, селяните нарекли махалата на името на по-стария — Мишева махала. А Православната Църква се украсила с два нови светилника!
В с. Костандово живеела мома хубавица, на име Мария. Заедно с други девойки, за да избягнат помохамеданчването, те се отправили към манастира на връх Острец. Но когато достигнали до монастира, те го намерили разграбен, а монасите — избити. Девойките решили да се скрият в пещерата в Бухльовица. Стигнали до нея и пренощували там. На сутринта те видели, че цялата местност е заобиколена от еничари. Мария решила да не се предава в ръцете им. Покатерила се на една от големите скали и се хвърлила в зеещата бездна. Оттогава и до днес това място се нарича “Марина ливада”. А св. мъченица Мария, предпочела небесната, пред земната хубост, е молитвеница за целия български род!
Тук, както и в други подобни случаи, може да възникне недоумение — нали самоубийството е грях! Как тогава да приемем, че Мария е мъченица за Христа?
В житията на светиите от св. Димитрий Ростовски е описано мъченичеството на девицата Пелагия, живяла по времето на нечестивия император Диоклетиан. Когато императорски войници обкръжили къщата ù, тя ги помолила да я почакат. Те се съгласили. Тогава мъченицата застанала с лице на изток, простряла ръце към небесата и усърдно се помолила на Бога да не бъде предадена в ръцете на войниците, но да се прибере при Него чиста и непорочна. След това Пелагия се облякла в най-хубавите си одежди и се хвърлила от покрива на своя дом, предавайки душата си в Божии ръце. Нейната памет се празнува на 8 октомври по църковния календар. Мъчениците девици от турско време нерядко са предпочитали подобна смърт пред заплахата от сластолюбивите завоеватели.
Особено почитана родопска мъченица е Тижа-Мария. Родена в ислямизирано българско семейство, Хатиже (6) се върнала в лоното на Православната Църква, защото баба ù Метевица, която тя помнела, също била християнка — българка. Кръщението на Хатиже станало в старата църква-параклис във Вълкушинската плевня, за да остане в тайна. Там имало голяма каца и в нея поп Костадин (бъдещият епископ и Ксантийски митрополит Иларион), който живеел в Мемкината къща при Радковци, кръстил девойката. Новата християнка се таила цяла година, без никой да разбере, чрез други хора пращала в църква свещи и просфори, а в къщи се молила и правила метани.
Но от уста на уста мълвата се разнесла по цялото село. Жените тайно я наричали Тижа-Мария, понеже християнското ù име било Мария. Научили се и братята ù, идвали в Дерекьой, тормозили я, но тя отричала да се е покръстила. На другата година Тижа-Мария се готвела да посрещне Великден: обагрила яйца, изпекла кукли и кошари, сукала свещи и месила просфори, чакала празника. Братята ù, които живеели в друго село, дошли тайно да проверят мълвата. На Велики четвъртък тя се върнала от църква и отишла у съседите, а нейните братя влезли в дома ù. Тук те намерили яйцата, кошарите, запаленото кандило и напълно се уверили, че тя е станала “гяурка”. Братята се скрили в плевнята. Вечерта Тижа-Мария си дошла и след дълги молитви си легнала и заспала. В съня ù те я полуудушили, натъпкали устата ù с парцали, извели я пред къщата под голямата цъфнала слива и там с два изстрела през нощта я доубили. Сутринта жените пратили деца да видят какво е станало в Тижината къща. Те я видяли да лежи убита под цъфналата слива. Така тя останала три дни, всеки се страхувал да иде и да види какво става с мъртвата. Над гроба ù посадили трендафил, на Гергьовден жените ращали да откъснат от Тижиния гроб цветя, които били пазени през годината за “лек”.
Летописецът на Българската Голгота от 1876 г. англичанинът Макгахан е описал в книгата си “Турските зверства в България” (издадена за пръв път на български в 1880 г.) не едно мъченичество на българи. На стр. 5 той споменава за убит от турците свещеник. Бащата на Райна Княгиня, също свещеник, бил убит от турците със стотина други люде вътре в самата църква, докато извършвал богослужението (с.38). Според Макгахан: “Макар няколко свещеници и да били убити във времето на общото клане и още по-много сетне обесени, но види се, че всичкото участие на духовенството (във въстанието) се е ограничавало само с благословение на борците” (пак там).
Помни ли България свещеномъченика Тодор Пеев? Ето свидетелството на Макгахан за неговата кончина: “В Панагюрище показаха ни развалините на черковата и на това също място, дето са намирал престола, имаше един куп изгорели кости, върху което лежеше китка цвете. Това бяха останките на свещеника Тодор Пеев, 85-летен старец, когото турците мъчили ато са надявали да земат от него пари, сетне измъчили го по най-изтънчен начин, както могат да правят само турците, и най-сетне, изгорили го пред олтаря” (с. 45)... “Още ни приказваха за мъченическата смърт на стареца Цвятко Бояджиева, прочут обществен благотворител, който е много жертвувал за училището, хранил е на своя сметка зимно време много вдовици и сирачета в селото и изобщо опсипвал с щедростите си както християнете, така и турците. Него го уловили, изболи му очите и след страшна мъка жив го изгорили. Подобна съдба чакала и другия свещеник Нестора, чието мъченичество напомня на това на св. Яков Персиец; от него така също се надявали да измъкнат “парици” и затова хладнокръвно му отсичали пръст след пръст докато, най-сетне, дошел ред за двете ръце и главата” (пак там).
За нас е тайна какви са били последните молитви и вопли на тези българи страдалци, ала дълбоко трогателна и назидателна е търпеливата им вярност към вяра и род. Могли са и да се отрекат от Христа... и турците сигурно са щели да им даруват живота, да ги оставят мирно да си идат. Могли са да склонят глава и да кажат: водете ни, където щете... Но не са го сторили! А “турците не знаят нито жалост” — пише Макгахан по-надолу, — “нито състрадание; те в това са по-долни и от дивите зверове, защото тигрите, например, никога не докачат малките от своята порода, а турците хладнокръвно са изваждали младенците из люлките с острината на щика, и, като ги прехвърляли няколко пъти от щик на щик, хвърляли ги в лицето на ридающите майки. По улиците носели деца, нанизани на щиковете, така щото техните главички и ръчички висели над дупката на пушката, като обливали с кръв своите джелати (палачи). Най-сетне те отсичали главите на децата и карали техните другаре да носят тия глави по улиците” (с. 46-47). Нека си припомним избиването на Витлеемските младенци. Те бяха избити поради жестоката мнителност на Ирода, поради надеждата му да унищожи своя съперник по престол — о безумие и жалко властолюбие! — а тези са избити по жестокостта на иноверците, поради озверението на падналите духове, не можещи да търпят нищо християнско! Онези не знаеха за кого умират, а тези не са знаели, че бидейки членове на Христовата Църква, те са вече прицел на изконния враг на човешкия род, цел на неговите гибелни кроежи и коварства...
Между другото, хубаво е да упоменем за нравите на тогавашните девойки, за да почувствува човек, как християнството е китело с белоснежните цветя на добродетелите нашия многострадален род.
При падането на Перущица момите и девойките били накарани да се облекат с мъжки дрехи и да острижат косите си, за да избегнат поруганието с девичеството си от кръвожадния башибозук; някои сторили това, но имало и такива, които се срамували да облекат мъжки дрехи и останали си в моминските одежди. Трогателни и някак потискащи са тия спомени при вида на днешното младо българско общество! Рядкост е сега да зърнеш девойка в “момински дрехи” — те като че ли се срамуват от обратното — да изглеждат скромни и целомъдрени. Какво потресаващо различие! Чуйте какво пише чуждоземецът Макгахан за тогавашните българки:
“Целомъдрието на българките е секиму познато, и тях ги мъчи не само нанесеното безчестие, но още повече извършеният от тях грях... Нито една от обезчестените моми не ся почита за достойна да са умъжи...”
В нашето изпълнено с поквара време ние трудно можем да обхванем със сърце цялата мъка на тези чисти души от поруганието, което днес с услада пият толкова много... Тяхното сърдечно мъченичество, тяхното душевно заколение ни е чуждо! Тяхната горест е наша радост! Техният срам — наша слава! Но поне да преклоним глава пред страданието, да почувствуваме срам пред величието на тия светли души, напоени от детинство с добродетелност и любов към целомъдрието!
В житието на св. Георги Нови Софийски, съставено през 1539 г. от руския монах Илия, срещаме между другото и следното изречение: “И мнозина проляха кръвта си за Христа”. Кои са тези мнозина? Кой е чувал за техните подвизи! За дните на султан Селим, окачествен от житиеписеца като “кръвник, блудник и винопиец”, е писано “люто зло... люти и прескръбни времена” (7)
В Дряновския препис на Паисиевата “История славяноболгарская”, листове 147б — 149б намираме свидетелство за мъченичество по времето на Селим I: “Тогава цар Селим I свали пред всички патриарха, и го уби. После тръгна от Цариград за Търново и издаде такава заповед: който благородник се съгласи да приеме турската вяра, да остане в досегашния си чин; ако пък не се съгласи, да се вземе от него всичкото богатство и власт над крепости, и да бъде като един от простите хора. И тогава, които приеха турската вяра, останаха в първия си чин, а които не искаха — убиваха ги. И много благородници Селим изби, а на други отне богатството и имота, църквите разсипа до основите, където имаше свети мощи, ги изгори, а други отнесе в Цариград... В това време пострада и св. мъченик Георги Нови.”
Нов период на мъченичество се открива през втората половина на 19 в., особено около годината 1876-та. Не едно свидетелство за тези нови страдалци на вярата откриваме в архивни документи и книжнина от 1876 и последващите я години. В архива на Найден Геров например има сведения за посечено от турците момиче от Перущица: “Турците взеха в Каръш Яръ едно красиво момиче от Перущица, принуждаваха го да се потурчи, и след като то не склони, те го посякоха”. Колко са момичетата като това Христово цвете, които “глава си дават, но вяра не дават”. Света новомъченице Христова, моли Бога за нас!
Този единичен случай сочи към неизброими други мъченичества от тоя период на злострадание. “Две момичета от Перущица след много скитане най-сетне намислили да дойдат тук (в Пловдив). При чифлика на Мистроболу двама турци ги посекли, след като ги обезчестили и насилвали да се потурчат”. На 8 юни 1876 г. били избити 12 новоселски християни, измежду тях — и двама свещеници, единият на 80 години. (8) Из една дописка на Дьо Вестин, поместена във в. Фигаро от 30 юли 1876 г., научаваме за друго покъртително мъченичество:
“Караха изоставени деца, които били останали сираци. От тях били продадени голям брой и не се намирали повече купувачи. Отивали другаде, за да предложат стоката си, чийто брой се увеличавал с всички улични деца, срещнати по пътя. Тези дечица, уморени и умиращи от глад, не могли да следват палачите си и унищожението започнало. Някой направил бележка, че между тези деца може да има европейчета, и властта заповядала да не се засягат тези, които не са българи. Един башибозук посъветвал и се взело решение децата да се заставят да се прекръстят. Тези, които се прекръстили по източно, били удушени.”(9)
Забележително е как са избрани тези агънца Христови — само тия, които се прекръстват “по източно”. Удивително сходство със страданията на нашите съвременници — сръбските новомъченици. Войната, която се води срещу християнството, запазено непорочно единствено в Православната Църква, е всъщност война на самия сатана срещу Бога, и не съществуват общи знаменатели за приравняване на Истината и лъжата. Прославяйки подвига на новомъчениците на нашия род, ние още веднъж свидетелствуваме за тяхната вяра като наша вяра, без която, по думите на незабравимия Търновски Митрополит Климент Друмев “няма България”!
Някой би си задал въпроса, справедливо ли е да величаем като мъченици хора, които не са изповядвали Христа преди кончината си? Психологически обяснението е следното: по думите на Макгахан “тия хора (християните) не влизат в лоното на мюсюлманството, и за това турците гледат на тях като на чужди, като на врагове”... Тогава убийството на “чуждия” и “врага” по вяра не е ли мъченичество за Христа! Кой ще ни разкрие съдбините Божии! Днешните теглила на България не са ли също зарад вярата на отците ни, заради Православното ни изповедание? Днешното безкръвно мъченичество е затова дори по-страшно, защото ние не съзнаваме, че България е терзана заради Христа, заради това, че в нея още има истинска вяра и истинско благочестие, заради това, че тук има непреклонили колена пред вярата Ваалова — пред смешението от заблуди, пред духовното обезличаване. Защо тогава и тия, които са страдали, затуй че са били трън в очите на измаилтяните, да не са християнски мъченици? Да си припомним избитите преподобни отци в Синай и Раита — и от тях мъчителите искали пари... О свидетели на праотеческата вяра, забравени мъченици на българския род, изведали геенната през земния си живот, и осветили с кървите си тегнещата под човешките грехове земя — молете Бога за вашия изстрадал народ!
Петко Тодоров
БЕЛЕЖКИ:
(1) Из поменик на Къпиновския монастир, П. Петров, По следите на насилието т. 2, с. 117
(2) там, с. 163.
(3) В. Киселков “Митрополит Григорий Цамблак”, София 1946 г. с. 54.
(4) Според летописа на Пазарджишкия монастир Св. Петър, обнародван от Г. Димитров“Княжество България в историческо, географическо и етнографическо отношение”, ч.1, Пловдив, 1894 г., с. 111.
(5) А. Поптодоров. Из миналото на Родопа. Родопски преглед, год. II, кн. 1-2, с. 12-15, “Историческия бележник”.
(6) Това било името ù до св. кръщение, което като побългарили и умалили станало Тижа.
(7) Из приписка от 1567 г. от монах Симон. Вж. акад. ù. Иванов “Български старини из Македония”, с. 244.
(8) Архив на Найден Геров, т. 2, с. 176, 196-7, 222, по Петров, цит.съч. с. 229.
(9) Н. Тодоров. Положението.... ч. 1, с. 363.
Статията е публикувана за пръв път в сп. “Православно слово” №5-6 от 1997 г., с. 12—18.
Тук намерих място да си призная, че в очите на един висш архиерей аз винаги виждам еничар и знаеш ли наблюдавайки другите или нека кажа подчинените му - те скланят глава от само един властен студен поглед на един безсилник от тази каста, който "мисли" че е бог.
Не знам дали ще ме разбереш, но като прочетох поста ти го свързах и ти си прав в разсъжденията си за еничарството.
Колко много кръв, насилие и мъки е изтраял този наш народ, та не може да отговори на жестокия поглед със поглед и днес...
цитирайНе знам дали ще ме разбереш, но като прочетох поста ти го свързах и ти си прав в разсъжденията си за еничарството.
Колко много кръв, насилие и мъки е изтраял този наш народ, та не може да отговори на жестокия поглед със поглед и днес...
Търсене
