Особености на ханската религия в Аспаруховото българско царство

Димитър Георгиев - Даков

Тайната повеля на българските ханове и царе за точната религия, която са изповядвали, не се знае и до днес. Моята хипотеза е, че от Аспарух до Иван Срацимир, те са изповядвали свое индивидуално съчетание от тангрически езически обичаи, наложени от българското общество и аристокрация, но втъкани в християнската доктрина. И как няма да са страдали от дуализъм когато след като един езичник доброволно приема друга чужда на него вяра, се оформят съмнения в правотата на двете религии.  С този именно ракурс можем да отбележим, че необходимостта от християнска приемственост е била по-скоро политическа необходимост както при Кубрат, така и при Аспарух и Тервел, а така също и при Омуртаг, отколкото религиозна или духовна потребност. Презумпцията е била, че щом хана изповядва тази религия, ромеите не биха вдигнали меч срещу своите братя по вяра, защото именно християнския закон е налагал тази концепция. Схващанията на ромеите по този въпрос в началото били идентични с предания конструкт. В последствие, съ напредване на дипломатическия досег между двете страни, ромеите се уверили, че от страна на българите християнството било само поза и че само хана, а не неговата аристокрация, е християнин. С Тервел тази тенденция на християнска мимикрия стига своя връх и замира - той е най-високо удостоения български монарх и същевременно най-ненавиждания от ромеите. Всичко това променя мисленето на ромеите и те разгадават ходовете на християнската политика на хановете. Презрението на ромеите към своите варварски съседи нараснало. Пренебрежението към техните ханове било неимоверно. Това дало повод на аристокрация да търси опора в старите тангрически вярвания. Въпреки това хановете продължили да следват традицията оставена им като политическо верую от техните предшественици. Унизени от ромеите българските ханове се стараели да се харесат на противниците си и доколкото могли се опитвали да изтъкват предимствата си пред тях. Това личи на много от надписите на Омуртаг, на Пресиян. В този политико-религиозен колапс, в който изпаднали двамата владетели, особено след езическата реставрация при Крум, нямало никакъв изход, освен да спечелят уважение, чрез писмения опит върху паметни колони, в които монарсите изтъкват себе си пред христианските устои на своите врагове. Очевидно това били времена на влошени дипломатически взаимоотношения с Византия. До самият си край ромеите ненавиждали и мразели българските си съседи. Тази омраза била насадена най-вече на верска основа и на тяхното недалечно езическо минало.
С други думи хановете са страдали от религиозен дуализъм, като само тяхно лично задължение е било да приемат християнството. Ето защо и дори често пъти ханът не е афиширал своето монархическо задължение пред своята аристокрация. В действителност ханът е бил заложник мъченик изправен и разкъсан между претенциите на василевса на Византия и своята собствена аристокрация, чиито искания били понякога по абсурдни от тези на самия василевс. Кои били основните фактори, които внасяли смут в българската аристокрация и оформяла нейната идея за възвръщане към езическите обичаи. На първо място това била крайно нелоялната, силно променлива и истински лицемерна политика на Византия. Тя карала българската аристокрация вечно да стои нащрек и в готовност за битка. Това били страшни хански времена. Всичко това карало българските аристократи да не зачитат нито обещанията, нито религията на измамна Византия. 
Какво карало българските ханове да чувстват нуждата от приемане на християнството? На първо място това била тайната им повеля, предадена от техния предтеча хан Кубрат. Самият негов внук, следвайки примера на дядо си, се издига пред василевса до самия него, освен че го спасява от позор и го връща на престола, получавайки титлата кесар, втората по значимост след императора. След Кормесий в Плиска започват междуособици, в които се иска възстановяване на старата религия. В резултат на това много от хановете биват избивани или упрaвлявавали за период по-малък от година. Българската аристокрация била разделена на две- едните поддържали хана, а другите били против неговата религия и държали на военни действия с Византия. Стигнало се дотам, че за да прекъснат увлечението на хановете към христианството, взели за хан истински езичник внесен от Панония в лицето на хан Крум и по този начин нарушили хилядолетните монархически правила за възкачването на престола. Младата българска държава била осеяна с раздори и междуособици. Стигнало се дотам, че Византия внесла и свои подкупни агенти в редиците на аристокрацията и лично Телериг се заел с тяхното избиване. Политическата криза през първото аспарухово царство е била колосална и не е отразени в учебниците по история поради липса на точни данни от изворовите исторически свидетелства. Това е защото само малка част от приближените на хана, били задължени да са грамотни. Останалите не се ползвали с образование и ставали благородници или по родово право, или по заслуги. 
Тенденцията за възкачване на езически хан била успешна. Никой хан преди това не могъл да пренебрегне волята и заветите на своя прабаща Кубрат иначе бил заплашен от родово проклятие.
Най особено и най-интересно било положението при хан Омуртаг. Като син на езически хан, той бил длъжен да спазва повелите на баща си, Крум, който стигнал толкова далече в държавното устройство, че издал писани закони, вероятно въведени чрез четци (ритори, глашатаи) сред неграмотните му поданници. Положението на Омуртаг било сложно и незавидно. От друга страна израствайки в ханския двор Омуртаг е търпял влияние и от кликата, приближена на христианския религиозен канон и която държала на мир с Византия. 
Омуртаг е ханът с най-силно изразен дуализъм както във своите схващания, така и в своята политика. Но противно на това което се смята в българската историография, Омуртаг не води борба с християните и не ги подлагал на преследване. Това е колосална историческа лъжа и е позор за българската наука. По скоро на бащата са приписани действията на сина му Маламир, които дори е обект на братско проклятие, изказано от най-големия син на Омуртаг, Боян Енравота по време на неговата екзекуция. Три години след смъртта на брат си, същата участ сполита и екзекутора. 
Невъзможно е Омуртаг да е постъпвал като византийски лицемер, едновременно рисувайки себе си със символите и атрибутите на християнската религия, а после сам той да гони християните. Подобно лицемерие сред народа си, не би си позволил нито един монарх. В това отношение българските историци правят колосална грешка за Омуртаг. После племенникът му Пресиян, следвайки примера на Омуртаг, също следва пътя на християнството, но отново и с уклон към старите религиозни практики.
Идеята за християнското проклятия очевидно е заимствана от Византийския двор, умело подшушната от ромеите на вражеските българи. Нейната интерпретация в двора била толкова силна, че по-късно роднината на Маламир, Борис Михаил, ще гледа да поправи стореното от чичо си пред страх от божието наказание, обръщайки се към всички негови поддръжници. Условията при които ханът царувал по тези времена, очевидно били непоносими и нетърпими, че се наложило Борис да избие половината аристокрация, за да въдвори траен и окончателен ред в князството си.
Династията на Крум бележи опит на българската аристокрация да реставрира старите си обичаи. И този опит се оказва неуспешен и предпоследен, като цялата тенденция за реставрация на тангризма завъшва окончателно при Маламир и Пресиян. 
Възможна ли била концептуалната фузия на танграизма с христианството. По съществото това били близки азиатски религии, силно астрологично заимствани. Моралните закони на християнството в лицето на 10-тте божи заповеди били факт и при българите. Все още обаче съществувала различна обредност и молитвеност при двете религии, което разединявало в основна степен вярващите и в двете докрини. Можем да си представим, колко огромно изпитание е било да бъдеш хан на българите.

Ето и доказателствата за този анализ:

Историческите свидетелства за  религията по време на ханското управление на Аспарухова България са оскъдни и позволяват двусмислени тълкувания. Това са каменните надписи на българските ханове и сведенията на западни хронисти и тези от Византия.

Надпис № 2 на канасюбиги Крум

“...е брат му не го забрави, а излезе и  Бог му даде и  той опустоши следните места и крепости: Сердика, Дебелт, Константия, Версиникия, Адриянопол. Тези силни крепости Той завзе. А на останалите крепости Бог даде страх и те ги напуснаха и избягаха. И долната страна, той не забрави тази страна откъдето беше излязъл с цялата си войска и беше изгорил нашите земи сам старият, плешивият император и беше превзел всичко и беше забравил клетвите. И срещу него излезе владетелят Крум, за за воюва...и отиде, за да... и опустоших..”

Силистренския на канасюбиги Крум

“ и онзи побеждавайки отиде...гърците в Маркели...грифон...Излезе Никифор...от неговия яд да не се съберат...гърците и отново се събраха (поставеният) от Бога и...и го срещнаха гърците...град и се спря и ...отиде към Адрианопол и военачалниците... И на неговата войска Крум победи и отиде...и направи жертва на морето…брат си и умря императорът...””

Надписът е в лошо състояние, фрагментиран и затова изследователите предполагат, че в него се говори за войната 809-813г. От думата море (талатос) е запазена само първата част (тал) така че ако някой може да предложи друга дума на гръцки, може да се окаже, че канасюбиги Крум е правил жертва не на морето, а на Бог. Относно жертвоприношението Иван Венедиков цитира византийския Неизвестен хронист, който пише за жертвоприношенията на Крум при Влахернската врата на Цариград.:  “И Крум според обичая си  принесъл в жертва вън от Влахернската врата много хора и добитък. След това нагазил с нозете си във водата на брега на морето, умил се, поръсил войниците си и, приветстван от тях, минал между наложниците си , които му се кланяли и възхвалявали. Всички от стената на града гледали това и никой не посмял да окаже съпротива или да прати стрела срещу него. След като изпълнил всичките си желания и прищевки, той обсадил града и го заобиколил с вал.” Както виждаме хронистът не е казал, че жертвите са принесени на морето.

Надпис на канасюбиги Омуртаг – изключително важен, защото е единственият от който може да се заключи, че Тангра е Богът на древните българи.

“Канасюбиги Омуртаг е от Бога владетел...беше...и направи жертвоприношение на Бог Таггра ... ичиргу  ...” Както пише Иван Венедиков в този текст при името на Тангра понятието Бог е допълнено от Бешевлиев. Но дали това е вярно, при положение, че от гръцката дума "Теос" е запазена само буквата "с", а останалото е допълнено. Името на  Тангра обаче е писано като Таггра с две Г Г. Защо историците го приемат за Тангра е явно въпрос на инерция. Според Иван Венедиков вместо Бог думата може да е била епитет, да означава  добър, справедлив или нещо подобно. Всъщност според българския каменоделец едва ли би имало нужда от пояснение кой точно е Тангра. По нататък автора споменава, че името на Тангра има поразителна прилика с шумерската дума за Бог – “Денгир”. Същата шумерограма е използвана и от хетите макар Венедиков да твърди, че те може да са я произнасяли “Сиус”. Тук обаче изследователят прави капитална грешка като казва: ”По-вероятно е обаче Тенгри да няма нищо общо с шумерски.”

В житието на Тивериопулските мъченици на Теофилакт Охридски пише за кан Омуртаг ”След като принесъл тържествено жертва и по този случай приготвил богата трапеза заповядал на доблестния Кинамон да седне на трапезата и да се нахрани заедно с другите началници.” Кинамон отказал да яде от идоложертвеното. В завързалия се спор с кана Кинамон казал: “А тези разни богове, които Вие почитате, аз смятам за истински демони. И ако ми изтъкваш слънцето и месеца и ме караш да се възхищавам от великолепието им, знай, че аз им се дивя и ги смятам за творения – слуги и подвластни не само на Бога, но и на нас хората”. В крайна сметка Омуртаг го оборва: “Не унижавай боговете ни. Тяхната сила е голяма и доказателството е това, че ние, като им се кланяме покорихме цялата ромейска земя.” и го праща в затвора.

Йоан Екзарх в “Шестоднев” също говори за слънцепоклонничеството, представящи слънцето и луната като братя царуващи над света – единия денем, другия нощем. Българският фолклор изобилства от приказки за слънцето и луната.

Херодот пише за персите: ”Те не издигат статуи на божествата си, нито храмове и олтари и смятат за глупци тези, които им издигат. Това е така мисля аз, защото никога те не са си придставяли  боговете в човешки образи, както правят гърците. Те имат обичай да принасят жертва на Зевс по високите  планини и дават името на Зевс на целия просторен небосвод. Персите принасят жертва също на слънцето, месеца, огъня, земята, водата и ветровете.”

Надпис № 69 на канасюбиги Маламир

“Канасюбиги Маламир: Чепа, багатур боила колобър беше мой хранен човек. Той се разболя и умря вътре.”

Надпис на кансюбиги Пресиян при Филипи от 837г.:

“Пресиян от Бога владетел на многото българи изпрати кавхан Исбул, като му даде войска, ичиргу боила и кана боила колобъра. И кавханът при смоляните...Който дири истината Бог вижда. И който лъже Бог вижда...Българите направиха много добрини на християните и християните ги забравиха, но Бог вижда.”

Надпис на канасюбиги Омуртаг:
“пратеничество. И изпрати кавхан Иратаис, за да сключи мир за 30 години...”
Игнатий Дякон пише за договора сключен между император Лъв и канасюбиги Омуртаг: “Защото той си послужи с техните обичаи, а те с нашите и по този начин осигури взаимното съгласие. Та така можа да се види ромейският император да прави възлияние с чаша върху земята да хваща тройни бичове, да издига тагоре трева и с всичко това да навлича върху себе си проклятие. А  езичниците да поставят ръка върху нашите Божествени символи и да се кълнат в тяхната сила.” А според Генезий:” При това  не използва нито нашия Бог и небесните сили, нито получилата плът Майка на нашия Бог Христос, а според очевидците на казаното и извършеното като някоя варварска душа, лишена от благочестие, използва за свидетели на сключването на договора кучета и това, с което нечистите народи принасят жертва, и ги разсичаше. А не се гнусеше за потвърждение да произнася с устата си това, с което си служеха.” 
Надпис № 57 на канасюбиги Омуртаг от 822г.:
“Кансюбиги Омуртаг е от Бога владетел на земята , в която се е родил. Живеейки в лагера в Плиска, той изгради малък аул на Тича. И постави в аула четири колони и върху колоните два лъва. Нека Бог удостои поставения от Бога владетел да гази добре с краката си  императора, докато тече Тича и докато...като владее над многото българи и като подчинява враговете си да преживее в радост и веселие сто години!  Времето пък когато се направи градежът беше по български шегор елем, а по гръцки 15 индиктион.”
Надпис № 56 на канасюбиги Омуртаг. Надписът започва с кръст, както и много други:
“Кансюбиги Омуртаг, живеейки в стария свой дом, направи преславен дом на Дунав и по средата на двата преславни дома, направи в средата могила като измери. И от средата на тази могила до стария му дом има 20 000 разтега и до Дунав има 20 000 разтега. Самата могила е всеславна. И след като измерих земята направих този надпис. Човек и добре да живее умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа този надпис, да си спомни за този, който го е направил. А името на владетеля е Омуртаг, канасюбиги. Нека Бог го удостои да живее сто години!
Теофилакт Охридски в “Житието на Тивериуполските мъченици” разказва че комит Таридин по заповед на княз Борис І е търсел мощите на светците в разрушен храм в Струмица за да ги пренесе в новоизградена черква в Брегалница. Той ги открил, но струмичани се противопоставили на пренасянето им в чужд град. Тогава комитът им казал ”Внимавайте да не би с голямата си дързост да тласнете досега краткия и досега благ към вас цар в гняв против вас, като го принудите да се отклони от обикновената си благост. Пазете се да не се натъкнете така безумно на  ножове и мечове. Не правете гробница от това Божие и свято място. Не осквернявайте светия храм, като го опръскате с кръвта на междуособицата. Не е похвална дързостта, дори ако носи слава.” Накрая постигнали компромис и разделили мощите на светците между двата града. “В Брегалница те били поставени от дясната страна на новия храм и специален клир, обучен на български език, бил определен за този храм който постоянно да служи в него Божествената служба и да изпълнява свещени песнопения.”
Йоан Никиуски пише за Кубрат: ”Този човек бил покръстен още дете в Константинопол и бил израснал нв двора на императора. Той завързал нечувана дружба с императора и след смъртта му останал привързан към  към децата му и жена му.”  Става дума за Мартина племеница и втора жена на император Ираклий 610-642г.
В съкровището от Малая Перешчепина са намерени съдове орнаментирани с християнски кръстове. Печатите с кръстовидни монограми на които се четат Кубрат на втория Кубрат патриций и на третия Орган доказват, че съкровището на на канасюбиги Кубрат. Според Никифор император Ираклий е дал званието патриций на Кубрат след като разбил аварите.
Юстиниан ІІ дава на Тервел титлата кесар. Намерен е печат на Тервел на който пише “Богородице помогни на кесаря Тервел”.