Постинг
10.07.2009 14:14 -
Изгорялата библиотека на Константинопол и флотата на българските ханове
Автор: apollon
Категория: Изкуство
Прочетен: 3478 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 10.07.2009 16:11
Прочетен: 3478 Коментари: 0 Гласове:
0
Последна промяна: 10.07.2009 16:11
Българските историографи не разполагат с реални исторически данни за подробностите от живота и политиката на българските ханове. Причината за това е, че основното византийско богатство от книжнина е изгорено и допълнително загубено след превземането на Константинопол.
Средновековната книжнина по манастирите допълнително е изгнила за цяло хилядолетие.
Част от запазените екземпляри въобще не са обект на изучаване от историците и отново са на съхранение в манастирите по места.
Един препис на българската история като История славянобългарска създаде прецеденти по връщането си в Атон. Именно Атон е мастото, което съхранява богатата библиотека на Константинопол, но политически причини, главно заради страха на Гърция от разкриване на факти от Българската история и величие, се крият и пазят под зоркия поглед на монасите.
Подробни свидетелства за българската политика има във Византия и документите пазени като ценен материал, скрепяващ съюзите във външнополитически план са останали само у византийските хроници и в държавния архив на Византия.
Как поробена Византия е успяла да запази Атон е цяло чудо. Някои опожарени сгради са оставени от мюсюлманите в Константинопол като своеобразен трофей, за да напомнят за грандиозността на тяхната победа и да свидетелстват за величието на победения враг. По-късно огромните корабни конструкции на базилики като Света София са изрисувани с арабски символи.
Дотакава степен са пропуските в българските извори, че днес не можем да възстановим цели периоди от ранното ханско управление на България, без да се знаят съществени подробностти и детайли по самото държавно управление и фин анализ за водената политика.
Наследството пък на Симеон и създадената от Преславската школа писменост, която пряк наследник на византийската Магнаурска школа e изгорено в почти пълен обем при обсадата на Търново.
Малка част от регионалните писмени школи в Сердика и други центрове е своевременно спасена в манастирите на Атон.
Школата на остров Свети Иван Рилски до Созопол също се затрива безследно. тя е своеобразна смесица на византийски и старобългарска култура, създадена вероятно пак от Симеон след колосалната му победа при Ахелой. Една от причините е, че преди това на острова е имало византийска школа, обединявала писмените наследства на Месембрия и Аполония. Тази писмена школа попада изцяло под властта на цар Симеон. Вероятно на този остров са ставали и преговорите между византийци и българи при битки водени по море и суша.
Но това извиква въпросът имала ли е България древен флот, за да се сражава с Византия по море.
От византийските хроники обаче става ясно, че през VII в. славяните са извършвали дълги и трудни плавания с цели флотилии по Черно, Мраморно, Егейско, Адриатическо и Средиземно море. Те неколкократно подлагали на морски обсади Солун и Константинопол, по време на които водели битки с византийския флот. По повод на тези събития византийският хронист Теодор Синкел пише: “Славяните бяха добили голяма опитност да се спускат смело в морето.” Владетелите на Първата българска държава оценили възможностите на славянските флотилии и при нужда ги използвали. През 717 г. хан Тервел се намесил в династическите борби в Константинопол като изпратил от Солун към византийската столица славянска флотилия, която водела със себе си претендента за императорския престол Анастасий II. По време на конфликта с Франкската империя през 827– 829 г. хан Омуртаг използвал флот, който пренесъл по Дунава и стоварил на бреговете на реките Сава и Драва десант срещу войските на франките. Няма съмнение, че в описаните исторически събития става въпрос за плавателни съдове, различни от обикновената лодка еднодръвка. Във византийската хроника “Чудесата на свети Димитър” те са описани като “кораби, издълбани от едно дърво със снаражаване за море”. Според византийския хронист Георги Пизидийски по време на една от морските обсади на Солун славяните се криели в дъното на своите лодки “като в кула”, т.е. те са били допълнително снабдени с високи бордове. Споменатите в някои средновековни руски летописи “заморски ладии” и “насади” са имали конструкция, подобна на описаната от византийските историци. Корпусът на древноруските ладии е имал за основа издълбан дънер, към който допълнително са били прикрепвани ребра с дъсчена обшивка върху тях. По този начин се е увеличавала вместимостта и стабилността при вълнение на тези ладии. Към споменатото от византийските автори “снаражаване за море” спадат рулевото гребло и мачтата с платно. Във връзка с това заслужава да се отбележи и едно по-различно от традиционното тълкуване на термина “моноксил”– кораб с една мачта.
Първи сведения за морски завоевания има при хан Крум. При Хан Крум 802-814 се прокарва идеята за настъпление в югоизточната посока в земите на черноморска Тракия. През 812 г. той покорява черноморските градове с великолепни пристанища Дебелт, Анхиало, Созопол и Несебър. Особено важно е да се отбележи, че почти островният - полуостровен Несебър е паднал чрез обсада. Абсурдно е обаче да се мисли, че градът е бил превзет само по тънкия и днес дори изкуствен провлак-суша, без участието на кораби откъм морето. Сведението е на доц. д-р Калин Порожанов. Същият автор твърди следното: При наследника на Крум кан Омуртаг (814-831) веднага - още през 815 г. - със сключването на 30 г. мирен договор с Византия южното Черноморско крайбрежие до Дебелт е признато за владение на българите. Това е първата клауза на договора, с която се утвърждава границата между двете държави. С това се узаконяват и затвърждават успехите в югоизточното Черноморско направление на политиката на Българската държава. След стабилизиране на излаза на море до Странджанското Черноморие на югоизток, кан Омуртаг затвърждава и една друга важна посока в българската външна политика, начената от кан Крум. Това е политиката за присъединяване на живеещите на северозапад славяни, по течението на Средния Дунав, откъснати от България от Франкската империя. Ето как изглежда това в очите на съвременниците. Според т. нар. Фулденски анали (Хрониката "Животопис на Карл Велики" с автор Айнхард):
- през 827 г. "Българите пратили войска на кораби по река Драва, опустошили с огън и меч земята на славяните, населяващи Панония, изгонили техните князе и им назначили български управители"; - през 829 г. пак "Българите, идвайки на кораби от река Драва, опожарили някои наши селища, разположени край реката".
Българското "адмиралтейство" от това време се локализира, без съмнение, и се идентифицира с мощната островна крепост-пристанище на днешния румънски остров Пъкуюл луи соаре, на около 20 км. източно от друга българска крепост-пристанище Дръстър (Силистра). И до ден днешен в каменните блокове на пристанищните кейови места на острова личат дълбоките следи, оставени от въжетата, с които са привързвани корабите. Построяването на тази крепост-пристанище като "адмиралтейство" се дължи на изключителното геополитическо и военно-стратегическо положение в тази част на Долния Дунав, като вътрешнобългарска река. Заедно с Дръстърската крепост-пристанище двете осигурявали, поддържали и пазели пряката връзка на столицата Плиска, а сетне и Преслав със земите на Българската държава отвъд Дунава, които са стигали до Карпатите.Освен това, заедно с Дръстърската, островната крепост-пристанище е контролирала търговията по Дунава и е спирала на възлово място нашествията на вражески (най-вече византийски) флоти, които се опитвали да проникнат от Черно море в Дунава. Това ставало активно - с кораби, но и пасивно - чрез дълги въжета, спуснати във водата, свързващи двата бряга на реката.
Както ще стане ясно по-долу, българският речен флот, не малка част от който е била базирана тук, е бил съставен от специфични с универсалността си речно-морски кораби, които имали и универсално предназначение и функции - както военни, така и търговски.
Освен по Дунава, подобна по важност крепост-пристанище на северното българско Черноморие през VІІ/VІІІ-Х/ХІ в. е Калиакра, където приемствеността между късната античност на Византия и ранното средновековие на България е отлично документирана. Тази крепост-пристанище със своите мощни крепостни стени, великолепна пристанищна акватория и многобройни универсални кораби е изпълнявала изключително важни военно-стратегически и презморски търговски функции на българската държава.
Ако крепостта-пристанище на остров Пъкуюл/Пекул условно може да се нарече "адмиралтейство" на българския дунавски речен флот, то за Калиакра също може да се каже, че в голяма степен е изпълнявала функциите на "адмиралтейство" на българския черноморски флот.
Симеон Велики (893-927) съзнателно ще продължи действията в югоизточно Черноморско направление. Веднага след възкачването си на престола, през 894 г., по време на Първата война срещу ромеите, черноморските градове на юг от Стара планина преминават в негови ръце. През 904 г. границата с Византия се маркира от черноморската крепост-пристанище Мидия (древният Салмидесос) в южните склонове на Приморска Странджа, която вече се оказва под властта на българския княз. На югозапад обаче, още през 896 и следващите няколко години Симеон води целенасочена политика за господство над жизненоважни морски крайбрежия и завладява над 30 градове и крепости по Адриатическото крайбрежие. С това България получава нов морски излаз - на Адриатика.
Можем и е лесно да мислим, че най-голям възход корабоплаването и българския флот имат при цар Симеон.
Каво обаче можем да за Аспарух и Тервел. В историческите анали няма и помен за тях и за това имали ли са или са нямали флот.
Моето мнение е, че Аспарух е имал значителен флот, при това не само славянско както се опитва да се изтъкне, а и български, но подробности за него не са запазени.
По скоро фактологията за флота на Аспарух може да бъде възстановена косвено. Центъра на Българската държава е Онгъла. Там Аспарух е чувствал сигурност и е могъл да остави цялото неспособно за бой население и да предприеме, решителни офанзиви по разширяване на териториите на юг. През ханския период от управлението на Аспарухова България Онгъла винаги е бил в нейните предели. Там трайно заживяват и част от Българите.
Ето този Онгъл е самото устие на Дунава с блатисти местности и широки проливни канали, където без лодки предвижването е невъзможно. Това е категорично доказателство, че Аспарух е разполагал с флотски инженери и лека флота, състояща се от еднодръвки - най-стария и примитивен тип лодка на земята.
Средновековната книжнина по манастирите допълнително е изгнила за цяло хилядолетие.
Част от запазените екземпляри въобще не са обект на изучаване от историците и отново са на съхранение в манастирите по места.
Един препис на българската история като История славянобългарска създаде прецеденти по връщането си в Атон. Именно Атон е мастото, което съхранява богатата библиотека на Константинопол, но политически причини, главно заради страха на Гърция от разкриване на факти от Българската история и величие, се крият и пазят под зоркия поглед на монасите.
Подробни свидетелства за българската политика има във Византия и документите пазени като ценен материал, скрепяващ съюзите във външнополитически план са останали само у византийските хроници и в държавния архив на Византия.
Как поробена Византия е успяла да запази Атон е цяло чудо. Някои опожарени сгради са оставени от мюсюлманите в Константинопол като своеобразен трофей, за да напомнят за грандиозността на тяхната победа и да свидетелстват за величието на победения враг. По-късно огромните корабни конструкции на базилики като Света София са изрисувани с арабски символи.
Дотакава степен са пропуските в българските извори, че днес не можем да възстановим цели периоди от ранното ханско управление на България, без да се знаят съществени подробностти и детайли по самото държавно управление и фин анализ за водената политика.
Наследството пък на Симеон и създадената от Преславската школа писменост, която пряк наследник на византийската Магнаурска школа e изгорено в почти пълен обем при обсадата на Търново.
Малка част от регионалните писмени школи в Сердика и други центрове е своевременно спасена в манастирите на Атон.
Школата на остров Свети Иван Рилски до Созопол също се затрива безследно. тя е своеобразна смесица на византийски и старобългарска култура, създадена вероятно пак от Симеон след колосалната му победа при Ахелой. Една от причините е, че преди това на острова е имало византийска школа, обединявала писмените наследства на Месембрия и Аполония. Тази писмена школа попада изцяло под властта на цар Симеон. Вероятно на този остров са ставали и преговорите между византийци и българи при битки водени по море и суша.
Но това извиква въпросът имала ли е България древен флот, за да се сражава с Византия по море.
От византийските хроники обаче става ясно, че през VII в. славяните са извършвали дълги и трудни плавания с цели флотилии по Черно, Мраморно, Егейско, Адриатическо и Средиземно море. Те неколкократно подлагали на морски обсади Солун и Константинопол, по време на които водели битки с византийския флот. По повод на тези събития византийският хронист Теодор Синкел пише: “Славяните бяха добили голяма опитност да се спускат смело в морето.” Владетелите на Първата българска държава оценили възможностите на славянските флотилии и при нужда ги използвали. През 717 г. хан Тервел се намесил в династическите борби в Константинопол като изпратил от Солун към византийската столица славянска флотилия, която водела със себе си претендента за императорския престол Анастасий II. По време на конфликта с Франкската империя през 827– 829 г. хан Омуртаг използвал флот, който пренесъл по Дунава и стоварил на бреговете на реките Сава и Драва десант срещу войските на франките. Няма съмнение, че в описаните исторически събития става въпрос за плавателни съдове, различни от обикновената лодка еднодръвка. Във византийската хроника “Чудесата на свети Димитър” те са описани като “кораби, издълбани от едно дърво със снаражаване за море”. Според византийския хронист Георги Пизидийски по време на една от морските обсади на Солун славяните се криели в дъното на своите лодки “като в кула”, т.е. те са били допълнително снабдени с високи бордове. Споменатите в някои средновековни руски летописи “заморски ладии” и “насади” са имали конструкция, подобна на описаната от византийските историци. Корпусът на древноруските ладии е имал за основа издълбан дънер, към който допълнително са били прикрепвани ребра с дъсчена обшивка върху тях. По този начин се е увеличавала вместимостта и стабилността при вълнение на тези ладии. Към споменатото от византийските автори “снаражаване за море” спадат рулевото гребло и мачтата с платно. Във връзка с това заслужава да се отбележи и едно по-различно от традиционното тълкуване на термина “моноксил”– кораб с една мачта.
Първи сведения за морски завоевания има при хан Крум. При Хан Крум 802-814 се прокарва идеята за настъпление в югоизточната посока в земите на черноморска Тракия. През 812 г. той покорява черноморските градове с великолепни пристанища Дебелт, Анхиало, Созопол и Несебър. Особено важно е да се отбележи, че почти островният - полуостровен Несебър е паднал чрез обсада. Абсурдно е обаче да се мисли, че градът е бил превзет само по тънкия и днес дори изкуствен провлак-суша, без участието на кораби откъм морето. Сведението е на доц. д-р Калин Порожанов. Същият автор твърди следното: При наследника на Крум кан Омуртаг (814-831) веднага - още през 815 г. - със сключването на 30 г. мирен договор с Византия южното Черноморско крайбрежие до Дебелт е признато за владение на българите. Това е първата клауза на договора, с която се утвърждава границата между двете държави. С това се узаконяват и затвърждават успехите в югоизточното Черноморско направление на политиката на Българската държава. След стабилизиране на излаза на море до Странджанското Черноморие на югоизток, кан Омуртаг затвърждава и една друга важна посока в българската външна политика, начената от кан Крум. Това е политиката за присъединяване на живеещите на северозапад славяни, по течението на Средния Дунав, откъснати от България от Франкската империя. Ето как изглежда това в очите на съвременниците. Според т. нар. Фулденски анали (Хрониката "Животопис на Карл Велики" с автор Айнхард):
- през 827 г. "Българите пратили войска на кораби по река Драва, опустошили с огън и меч земята на славяните, населяващи Панония, изгонили техните князе и им назначили български управители"; - през 829 г. пак "Българите, идвайки на кораби от река Драва, опожарили някои наши селища, разположени край реката".
Българското "адмиралтейство" от това време се локализира, без съмнение, и се идентифицира с мощната островна крепост-пристанище на днешния румънски остров Пъкуюл луи соаре, на около 20 км. източно от друга българска крепост-пристанище Дръстър (Силистра). И до ден днешен в каменните блокове на пристанищните кейови места на острова личат дълбоките следи, оставени от въжетата, с които са привързвани корабите. Построяването на тази крепост-пристанище като "адмиралтейство" се дължи на изключителното геополитическо и военно-стратегическо положение в тази част на Долния Дунав, като вътрешнобългарска река. Заедно с Дръстърската крепост-пристанище двете осигурявали, поддържали и пазели пряката връзка на столицата Плиска, а сетне и Преслав със земите на Българската държава отвъд Дунава, които са стигали до Карпатите.Освен това, заедно с Дръстърската, островната крепост-пристанище е контролирала търговията по Дунава и е спирала на възлово място нашествията на вражески (най-вече византийски) флоти, които се опитвали да проникнат от Черно море в Дунава. Това ставало активно - с кораби, но и пасивно - чрез дълги въжета, спуснати във водата, свързващи двата бряга на реката.
Както ще стане ясно по-долу, българският речен флот, не малка част от който е била базирана тук, е бил съставен от специфични с универсалността си речно-морски кораби, които имали и универсално предназначение и функции - както военни, така и търговски.
Освен по Дунава, подобна по важност крепост-пристанище на северното българско Черноморие през VІІ/VІІІ-Х/ХІ в. е Калиакра, където приемствеността между късната античност на Византия и ранното средновековие на България е отлично документирана. Тази крепост-пристанище със своите мощни крепостни стени, великолепна пристанищна акватория и многобройни универсални кораби е изпълнявала изключително важни военно-стратегически и презморски търговски функции на българската държава.
Ако крепостта-пристанище на остров Пъкуюл/Пекул условно може да се нарече "адмиралтейство" на българския дунавски речен флот, то за Калиакра също може да се каже, че в голяма степен е изпълнявала функциите на "адмиралтейство" на българския черноморски флот.
Симеон Велики (893-927) съзнателно ще продължи действията в югоизточно Черноморско направление. Веднага след възкачването си на престола, през 894 г., по време на Първата война срещу ромеите, черноморските градове на юг от Стара планина преминават в негови ръце. През 904 г. границата с Византия се маркира от черноморската крепост-пристанище Мидия (древният Салмидесос) в южните склонове на Приморска Странджа, която вече се оказва под властта на българския княз. На югозапад обаче, още през 896 и следващите няколко години Симеон води целенасочена политика за господство над жизненоважни морски крайбрежия и завладява над 30 градове и крепости по Адриатическото крайбрежие. С това България получава нов морски излаз - на Адриатика.
Можем и е лесно да мислим, че най-голям възход корабоплаването и българския флот имат при цар Симеон.
Каво обаче можем да за Аспарух и Тервел. В историческите анали няма и помен за тях и за това имали ли са или са нямали флот.
Моето мнение е, че Аспарух е имал значителен флот, при това не само славянско както се опитва да се изтъкне, а и български, но подробности за него не са запазени.
По скоро фактологията за флота на Аспарух може да бъде възстановена косвено. Центъра на Българската държава е Онгъла. Там Аспарух е чувствал сигурност и е могъл да остави цялото неспособно за бой население и да предприеме, решителни офанзиви по разширяване на териториите на юг. През ханския период от управлението на Аспарухова България Онгъла винаги е бил в нейните предели. Там трайно заживяват и част от Българите.
Ето този Онгъл е самото устие на Дунава с блатисти местности и широки проливни канали, където без лодки предвижването е невъзможно. Това е категорично доказателство, че Аспарух е разполагал с флотски инженери и лека флота, състояща се от еднодръвки - най-стария и примитивен тип лодка на земята.
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
