(Историческа статия за държавната приемственост на държавите)
Димитър Георгиев - Даков

Стара военна традиция е да се взема оръжието на врага и да се използват от печелившата страна в други битки. Също важи и за военните символи. От тази гледна точка военната символика за сила и мощ е била наследявана от печелившата страна. Традиционния императорски орел е типичен военен римски символ. По-късно той се наследява от продължилата да съществува Византийска империя, пряко претендираща, че наследява славата и мощта на древен Рим. След победата при Онгъла и разгромяването на византийците, което юридически и административно узаконява новата Българска държава, пленените византийски доспехи преминават в ръцете на Аспарух. Византийският орел му принадлежи по право и неговата приемственост показва силата и гордостта на владетеля, че е победил силен и опасен враг в достойна битка. 
Затова не се учудвайте, че Аспарух възприема чужди символи олицетворяващи царското му достолепие и сила, когато всички големи и богати държави имат върху своята валута изображение на орел, символ както на предсказването и на виждането на събитията в далечина, но най-вече на далновидността в ума да се управлява държавнитеческата позиция. Ето защо не можем да упрекнем Аспарух в имитация, по скоро в гордост и доблест.По-жалкото е, че цялата модерна и съвременна държавност по света е заимствана изцяло и в детайли от римската практика и пример.

По същия начин няма как да упрекнем и Хан Омуртаг, заради това, че се е обличал в римо-византийска тога като официален церемониал в държавническите дела. Това е било наложително, за да могат високомерните и лукави византийски владетели да признават равенството на своите съседи. Това е било така, защото византийците са се отнасяли пренебрежително със новите владетели от север не е било възможна равно поставена дипломация и взаимотношения. Високомерието се е запазило непременено през цялата история на България докато съществува империята на Византия.
Това високомерие коства и загубата от турските орди. Това високомерия по ирония на съдбата затрива огромна част от книжнината на Византия и практически осакатява нейната златна култура и достижение.
Никой обаче не може да си обясни на какво се е дължало това високомерие. Причината най-вероятно е стремежа на Византия да присвои всички достойнства и заслуги на старата империя на Рим, но най-вече заради огромните претенции на Византия по утвърждението на християнската религия като цяло. Това дава основание на Византия да се нарече ортодоксална и й пречи да признае вярванията и трактовките спрямо християнството на останалите европейски народи. Фактът, че държавната политика и културната пропаганда е била насочена не само към наследяване на могъществото на Рим, но и като държавата наследник и проводник на правото божие учение и присъствие, води до културната изолация на Византия и до нейния крах. Ето защо от трите й страни, с които граничи, тя води войни и печели само противници - България от Север, Свещенната римска империя от Запад и номадите от изток. Сливането на държавата с религията и фанатизирането на тази връзка играе най-лошата услуга на империята. Стремежа към духовно издигане на византийската култура я срива в низините и изцяло загубва нейните достижения за света. От тази изходна точка бихме могли да сравните стратегико-политическите грешки на Византия с тези на Хитлер, който води война на пет фронта - източен, западен, южен, тихоокеански и африкански. Нещо повече, освен тази груба стратегическа грешка на Византия, тя се осмелява да достигне още по-далеч, като същевременно води културна война със съседите, изисквайки и налагайки те да приемат достиженията и вярата на културата на Византия като отражение на започналата вражда със папата в Рим по религиозните и теософските въпроси във спорете между двете страни.
Въпреки културният антагонизъм, който Византия провежда е учудваща приемствеността на Византия към старите римски символи на държавността. Този факт е възможен благодарение на убеждението на византийците, че са преките наследници на Рим, убеждение, което заляга във вярванията и на много днешни народи, цивилизации и култури. Факт до който нацистите само се опират - те не налагат нова религия, а нова раса и пренебрегват правото на съществуване на евреите.
В своята експанзия и град към нови територии и културни нашествия, Византия до такава степен претендира за своите права върху съседите си, че въпреки явните териториални претенции към българските земи, тя не се  свеняла да иска и пълно възприемане на християнските символи от българите, изповядвали коренно различни езически вярвания. Това дотолкова силни личи на печата на Хан Омуртаг, че за да намери помирение с непримиримите византийци, езически хан сам се удостоява с честа да носи християнски символи - ето още веднъж в царската практика на България да са заимствани така силно чуждите символи. В този смисъл може спокойно да издигнем далновидността и огромния държавен талант на Омуртаг до този на  Аспарух и Симеон, сравнявайки безпристрастно с далновидността на орела на Испер, както е изписано върху среброто на орела-символ на Аспарух.
Смъртта на Аспарух далеч от Онгъла и навътре в континенталната територия на Европа, показва само още веднъж гениалността на монарха Аспарух. По пътя си към Онгъла той навярно оставя да се установи трайно голяма част от стана си със стратегическата цел да пази от номадите новите си територии отвъд Дунав. Най-голямата битка при Онгъла навярно е била опустошителна и за пръв път в историята на Византия внушава ужас и страхопочитание в лицето на новия монарх на България. Тези признания на Византия са останали така дълбоко в историческите анали, че и до ден днешен Англия и Франция признават земите на България само в границите на нейните териториални достижения при Аспарух. Поради слабата дипломация, единствено историческата необходимост на Аспарух, който се е наричал "Българин", дават основание на Англия и Франция да приемат териториите на римската провинция Мизия като изконно български. Нежеланието да се признае Източна Румелия от великите сили по дипломатическата процедура на Санстефанския, Берлинския и Ньойския договор е заради факта, че в историческите анали след Аспарух и по негово време, няма останали факти, че територията на присъединената към България впоследствие територия на Тракия е изконно българска. Без да може да бъде обяснено от нашите историци подобаващо, англичани и французи имат понятие от военно право, исторически битки и договорености. Българинът както в древността, така и сега не е наясно с предмета на военното право и никога не го е изучавал в дипломатически аспект като академична дисциплина. Какво показва разделянето и разкъсването на България по времето на тези споменати договори.
Първо в историческите сведения в писменната история както на Византия, така и на Англия и Франция липсват документи, в които да се признава териториалното право на българската държава върху Тракия. Това значи, че нито един владетел след Аспарух не е могъл да принуди Византия официално да признае в писмен договор отказа си и военното поражения от завладените от българите нейни тракийски провинции. Но от тук следва изключителния факт, че не само Кубрат, но и хан Аспарух са можели да четат и са притежавали завидно образование, така че Аспарух е първия хан, който е принудил официално Византия да признае писмено поражението си в предварително подготвен договор. Ето защо Византия признава единствено победите на Аспарух. Оттам насетне, чак при Симеон ще могат да се подписват договорености, но Византия винаги е успявала да се измъкне от трайно дипломатическо признаване на пораженията си, въпреки угрозата от падането Константинопол по времето на обсадата му от Симеон. С други думи победите в битките за териториите на днешна Тракия от българските владетели не са могли да бъдат скрепени с писмени свидетелства, както е повелявал тогавашния военно-правен закон и следователно Византия е продължавала да има претенции към завзетите територии, въпреки плащания от нея данък на Българите в загубата при битките. Ето как неграмотността на нашите ханове след Аспарух е дала предимство на коварните Византийци да имат политически претенции към законно превзетите територии на Тракия, но които от византийците са третирани като временно експлоатирани от варварски нашественици. Това е била и официалната политика към продължилото да съществува в български територии византийско население. Пропаганда, която би могла да съперничи по лукавост на папската.
Ето защо струва ми всички ние следва да бъдем признателни на първия и единствено грамотен хан Аспарух, основател на Поредната Българска държава, незнайно коя подред. Можем да си представим какви огромни богатства са предоставили бащата на Кубрат и после самия Кубрат за своя син Аспарух, за да изучат своите синове на византийско четмо и писмо. Една завидна мъдрост и далновидност, надминаваща по степен тази на самите византийци и копираща тяхната методология по завладяването и културното робство над другите народи.




Високомерието на Византия

Културната експанзия на Византия върху съседните народи е с променливи успехи по времето на нейното управление, но като цяло бележи провал. Въпреки високите културни достижения, Византия в културно отношение се изолира като се опира на минали имперски заимствания, главно върху наследения от нея Рим. Защо това е така. Вероятно приемайки, че византийците са преки наследници и продължители на славата на Рим, Византия приема сливане на културите между древен Рим и своята собствена, като не зачита културните достижения на папизма.  Това състояние през цялото съществуване сякаш е било монаршеска традиция в царуването на василевсите и може да бъде наречено като своеобразна културно-религиозна параноя. Политическата, културната  религиозната изолация не успява да постигне добри позиции на империята сред западния свят. Дефакто тя е осъдена на една самотна и обречена позиция, а последвалите загуби срещу сарацините и българите сломяват нейната военна и стратегическа мощ. С времето империята непрекъснато отстъпва своите територии, наследени още от римско време. Свивайки границите си тя изпада в управленчески колапс, а изоставените територии дава основание на непрекъснатите инвазии на съседите на напредват сигурно напред към столицата Константинопол. В крайна сметка сливането на културните влияния на безрелигиозния и материален Рим (религията в Рим по скоро е куртоазия и почит към божествата и митологията на гърците) с ортодоксията на христианството и пренебревайки напълно варварските според византийците устои на древните гърци, но с уговорката за тяхната генеалогична връзка, Византия се превръща от една имперска мощ, в една затворена религиозна крепост на чистата вяра и христиански мистицизъм. От най-красивите и богати градове на Европа и перла на целия цивилизован свят, Константинопол се превръща в пепелище, захвърлен от маргинализацията на историческите превратности. Венецът на човешките културни постижения от древността и византийското съвремие изчезват завинаги, паднали в ръцете на варварите, от които Византия се страхуваше, но нямаше Концепция как да се защити.