Реферат

На тема:

"Феноменът на влаковата и на вагонната искренност" - причини и съпътстващи феномени, наслагване на социални и личностни ситуативности

Автентично и оригинално есe

 

За специфичните цели на настоящата разработка следва да се въведе следната условност - винаги когато се говори за вагони, да се разбира смислово, че става въпрос и за купета, за сепарирани и факултативно затворени пространства (такова затворено пространство може да се окаже и рамката на един прозорец, през който двама души подават главите си и намират за уместно да общуват помежду си) във влаковата композиция.
В условията на пътуване, в условията на дълго пребиваване с непознати, когато хронотипа на социалното общуване е ясен за всички страни и ясна също така абсолютната случайност на разпределение на хората във влака, ясна е неформалната обстановка и близостта на наблюдението на околния човек, се наблюдава странния феномен на влакова и вагонна искренност. Човек започва да споделя неща, които никога не би споделил с никой и некога не  ги е споделял някому, но в тези условия той изпитва силна необходимост да споделя, да е искрен в своите съждения, да изслушва отсрещния и да се съпоставя с него, за да бъде изслушан и преценен той самия . 
Особено влияние за това разкрепостяване има пътуването в обща посока и моментната визия за обща близка съдба, не само сега, но и обща ситуативна съдба за близкото или далечно бъдеще - хората пътуващи от една посока са от един край но не се познават и дори самата обща посока определя своебразна форма на близост. Близките контакти и пространства между пътниците ги карат волево да се приемат въпреки нарушаване на собствения личен пераметър. Но най важният момент за отключване на откровенното споделяне, за взривената необходимост да паднат бариерите на общуване и проявената нова екзистенциална необходимост за споделено изповядване на двете страни стартира главно от наслагването на феномена на пътуването, от феномена на общата посока и дестинация, от близостта на човешките съдби, но най-вече от предполагаемата имагинерна възможност за общата съдба между хората, независимо от техните човешки и личностни разбирания. Влизането във влака оформя нов тип социално мислене и социално приемане - те са детерминирани от хронотипизацията на тази неволна среща, което навява пътника като случайност, но предопределеност на съдбата. Пътуването с влак дава алюзията, че движението и движението на мисълта и на споделеното напрежение, може да доведе до решаването и оттърсването от дадена екзистенциална криза. Това е така защото пътуването във влака с неговите точно определени социални, времеви и пространствени параметри на хронотипа прилича много на две особени социални и личностови дейности - една е гледането на филм, а другата е преминаването на живота на индивида за краткото време на пътуване като през движеща се лента - създава се вътрешна и външна интроспекция и ретроспекция, породена от движението. Следващата хватка на феномена, която изненадва и двамата пътника е, че и двамата поредно се изненадват от декларативната искренност на участниците в непринуждаващия естествен поток на разговора, в който могат да се включат всички пътници от вагона. Нещо повече, ако дебата е интересен, понякога пътници от другите купета, нахлуват под извествен изкуствен предтекст, за да наблюдават констелацията на чуждия разговор. Преди да говоря за третата ситуативност е необходимо да маркирам че всяко социално общуване се осъществява ограничено във времето и пространството, което детерминира неговия хронотип.
Трета въможна ситуативност, която се преповтаря при пътуването сс влак е социална сбирка с хронотип без ясна цел на пребиваването във нея - тогава групата във вагона, поставена в неивестността, сама поставя темите на дискусия и се оформя искрен социален диалог, на дискутабилност, която не винаги е възможна в социалното ежедневие на човека . Основен скрит вътрешен двегател на вагонното общуване е хронотипа - той определя, но той и обекчава - той слага рамките на общуването - щом то е рамкирано, значи няма как да се излезе извън стандартите на това общуване - не може и не се иска да се стигне по-далеч отколкото самия хронотип позволя.
Но кое определя непринудената искренност на участници във вагонния феномен - основен фактор това са всички тези несъзнавани ситуативности и феномени, на които човек доброволно е приел да бъде техен наблюдател и съзнателен участник. Неосъзнавайки неосъзнатото човек се чувства детерминиран да действа и да общува по един искрен начин, като непринудеността, близостта един до друг поради характера на всяко пътуване и случайността на съчетаването на пътниците е гаранцията за още по-сигулното спазване на доверието и на протичането на искренността във вагонната група. 
Четвърта възможна ситуативност преповторена в феномена на вагонната искреност е тази, че участниците в пътуването заемат свободните места на вагона по уж случаен принцип, но те са стриктно водени от своите предпочитания, не само и не точно от позицията на мястото и от своята собствена позиция в обществото, а и визуализацията на самото място и най-вече от съдържанието на заетите вече места - тоест от участниците в експеримента  на пътуването, от тяхното съдържание преценено по ефекта на ореола и по първичното скениране чрез ефекта на Аш. Това направлява неслучайния избор на средата във вагона и на мястото в него. Често пъти несъответствието на мястото отказва пътника да заеме точно определения от неговия избор вагон и обратното, преценения като ценен и съдържателен по своя състав вагон може да бъде предпочен, независимо, че мястото не е удовлетворително за пътника. Пътникът съобразно своите интереси, изисквания, разбирания, прави компромиси, за да се адаптира и притъкми най-точно към вагона който, отговаря най силно на неговото "аз". Следователно вагона дава възможност за нареждане и елитаризация на хората според техните социални очаквания и предпочитания, според социалните им норми на поведение, според социалните им светогледи и личностни разбирания. Вагонът е съпоставим с временна клетка или дом на съжителстване. Вагонът е огледалото на едно общество, какъвто е неговия порядък и състав, така е и обществената извадка на това общество. Влакът е едно пътуващо миниобщество - всеки път с различен състав, но със сходна характеристика, близка до тази на обществото, от която извадка то произхожда.
Първите два феномена на ситуатичност отразени във пътуването с влак са по скоро личностни, докато на феномена на социалния подбор, реализиран на ниво вагон и феномена на театрално участие и представление са примери за социални ситуативности. В конкретния случай с вагоните магичността на преживяванията е още по-силна, защото влака прилича на пътуваща театрална група - феномена на освободеността и на свободно плуващата театралност - в купето се разиграва моноспектакъл или спектакъл, който винаги е различен във всяко едно от купетатар което говори в съзнанието на пътника за известна неповторима непринуденост, която по никакъв начин не следва и не трябва да бъде изпускана. Следващият момент, който засилва магичността на преживяванията е, че пътника в купето се чувства както наблюдател - зрител на общия спектакъл, така и непосредствен участник със свободна роля в него. Ной най-важния либериращ момент на този социален влаков театър е че липсва режисьор, липсва сценарий - това дава огромно усещане за свобода, да непринуденост и тези фактори се явяват огромен двигател за отключването на доверието между пътниците, без дори те въобще да са се срещали някога или да са се познавали задочно.
В  социалният „театър на влаковото пътуване” всички тези фактори и ситуативности водят до превръщането на непознатия в социален партньор - ние имаме нужда от него като проповедник на нашите несгоди и екзистенциални кризи - влака е неосъзнатия социален театър на раздаването на роли - на двупосочен процес на съпреживяване между дистанцирани, но ситуативно близки личности.
И накрая следва да очертаем и последната социална ситуативност застъпена във влаковата трансценденталност на изживяванията. Влакът и неговите купета (вагони) идеално наподобяват казино и неговите сепаретар където всеки изпитва еднакъв глад към своите нужди и ефективно ги задоволява чрез социално-театралния перформанс - това кой ще вземе участие в пиесата на купето или вагона няма никакво значение, защото всичко е на случаен принцип - феномена на рулетката - според своите собствени предпочитания си свободен да избереш каквато си поискаш роля - нещо повече - можеш да си избереш друга роля, можеш да смениш ролята си - нещо, което в реалния живот на обществото не става, можеш да вземеш всяка роля по принцип, но "ти" не го правиш защото си затиснат в капана на искреността. От представлението печелиш облекчение от социалната енергия, от социалната роля, която тежи със своите отговорности, от жизнената кризисностр но плащаш в края на спектакъла със своята собствена изповед, плащаш с искренността си.
Човек не е способен да възприеме и оцени наслагването на толкова много ситуативности, затова предаден от тяхното мощно конфузионно влияние, той се отдава на инстиктите си, че тук няма нищо подозрително и че може да бъде себе си - влаковата многопластовост на ситуациите, магичността, иреалността и трансцендентната сила на изживяванията правят възможо двама непознати до този момент да си споделят с пълна искренност всичко за своите проблеми. 
Налице е още един феномен във влаковата ситуативност  - феномена на равните релации, на равното поставяне - в купето и във влага всички са изразвени в доминиращата им социална роля на пътници, налице е ролево изравняване, дори и когато при разгръщането на социално театралното представяне на мненията.  Отделните роли не вземат доминиращи позиции. Структурирането на пространството на влак, вагони, купета, гари, не е отражение на обществената социална структура и йерархия, а начин за полезното използване на свободното пространство по необходимост. Тази свобода произлизаща от свободното разделяне на пространството и от изразвненото недоминиращо, свободно заемащо се присъствие на ролите оказва опиянителен ефект за душевността на пътниците. Те приемат влаковото преживяване и пътуването с него като своебразен душевен катарзис, който може да сублимира във всички форми и да достигне кулминационните си точки в даден момент от пътуването, които по-често са към края на пътуването. Удовлетворен от недоминантността и свободното присъствие на ролите пътника е безкрайно доволен от своето пътешествие и даже съжалява, че това свършва когато неговата дестинация приближава, но е безкрайно удовлетворен от хронотипа, че той именно е съхранил крайтките но непроменени по стойност приятни изживявания, което го кара отново и отново да ги търси и съпреживява с други пътници. Изумлението при някои от пътници идва от факта, че без да са плащали за театър, а само за превозната услуги във влака, те се оказват изненадани, че са съпреживявали и подобен тип усещания, които въобще не са били регламентирани, търсени и очаквани по време на пътуването.
Оказва се че пътника се изненадва от особената екзистенция на пътуването, чувства се съпричастен към себе си и останалите, изпитва алюзионни влияния на мисълта, които го карат да бъде напълно честен със себе си и останалите, до болка, до неподозирана дълбочина.

Основен извод е, че влаковата ситуативност наслагвайки в себе си множество други личностови и социални ситуативности, подпомага за разширяване на социалните мрежи на индивида, за по лесното кодиране и декодиране на социалните знаци, обогатява социалните компетентности и всякъкъв друг вид комуникативни и прагматични такива. Най вече тя подпомага индивида с асистиращото присъствие на представителна извадка от социума в купето да се отдели от ежедневната рутина, да го откъсне от битието на реалното статукво и да го трансцендентира в битието на пътуващия негов еквивалент.

Влаковата ситуативност изцяло трансцендентира проксемичната обвързаност на комуникацията и прави времето и пространството на една комуникация относителни – ето защо комуникативните връзки, възникнали по време на пътуването, продължават да функционират и да влияят на индивида далеч след хронотипния край на пътуването. Пътникът, респективно индивидът губи ясна представа за точните измерения на миналото, настоящето и бъдещето. Нещо повече, по време на път, тези действителности се сливат в един общ континуум, в който човек се чувства особено иреален и същевременно плаващ по повърхността на реалностите.

Вагонната откровенност е един цялостен момент на психиката и комуникацията, характеризиращ из основи битието на пътуващия човек. Няма нужда отделните участници в комуникацията да слагат бариери помежду си освен ако не намесят своите действителни професионални роли или други роли, което ще доведе до дискредитиране на спонтанността в определени степени. В този случай ще се налага или да се използва хронотипа, или да се прекъсне комуникацията или да се наложи професионална дистанция, ако патньоорите в комуникацията са прекалили с разкритията и  откровеността. В най-добрите случаи обаче, комуникацията може да се превърне в живо наддаване на способности и умения за поддържане на разговора и уточняване границите на техните персонални конпетенции.

Влаковата ситуативност се характеризира с константност във времето и пространтвото, което дава увереност на участниците в комуникативния процес и чувство за непроменяемост. От друга страна тя е свързана с липсата на предмети в своя интериор. Това дава отлични възможности за концентриране на вниманието на потенциалните комуниканти. Подобна ситуативност като сравнение е задължителна и при децата с абнормности на активността – хиперактивността и аутизма. За правилното им функциониране е необходимо в частност съответно да няма предмети, отвличащи и занимаващи вниманието им и да няма промени на средата, с която индивида е свикнал. Същите условности въздействат по определен стимулиращ начин и в съзнанието на възрастните комуниканти, създаващи стабилност и вяра в заобикалящата среда и интериор. Именно тогава от вътрешният свят на пътуващия отделните нагласи и напражение на преживяванията могат да намерят своята лесна, непринудена и спонтанна екстериоризация.