Д.Георгиев-Даков

Всеки живот на мислещия човек е белязан от частната недоизказана и скрита история на Сократ, на историята и битието на мъдруващия човек.
Мислещите хора не могат да изживеят живота си в радости и безгрижие - може би затова, че се самонаказват, живота им е по-кратък. Но има и нещо друго - всеки един човек е жаден за знание и ако той тръгне по неговия път, той рано или късно се оказва в други светове - тези на възможното но и на безграничното знание. В досега си до тези бездни чувствителната и неподготвена човешка душа губи почва и може дори да загуби разсъдък. Именно това състояние често се случва при хората преследващи мъдростта.
Считам, че точно това се е случило с мъдреца Сократ - той е полудял - от търсенето на истината, от носенето на отговороност, от ролята му да балансира като политически фактор в съвета на агората, от огромните очаквания, с които го е товарил атинския народ и които би следвало всеки път да бъдат оправдани, защото е мъдрец. Твърде неестетично звучи за съжаление, но никоя човешка душа не е застрахована от подобни състояния. 
Историческите подробни сведения, които ни оставят съвременниците от тази епоха за неговия живот, ясно свидетелстват противоречивите взаимотношения на философа със своите съграждани, чудатия му темперамент и поведение, свободомислието и идеализма му по рождение и душа - всъщност той, а не Платон - неговия ученик е истинския баща на идеализма. Успоредно на богатата му и противоречива душевност атинския народ и най-вече видните атински граждани са уважавали извънмерно неговото политическо и философско мнение, водени от липсата на материален интерес в неговите действия и липсата на болезнена привързаност към материалния свят. Макар и с противоречиви и неясни представи простолюдието също е хранело своите симпатии към уважавания, но своенравен и чудат техен съгражданин.
От аналите и сведенията за неговия живот имаме данни, че той е имал тежък семеен живот и че лошия, дори проклет нрав на жена му Ксантипа е бил известен на всички атиняни. Логично е обаче философа да е спечелил подобно отношение от жена си заради почти непоносимите странности на неговото поведение и свободно държание, което очевидно жена му не е била способна да понесе. Семейният конфликт е бил до такава степен болна тема за атинския обществен живот, че това се е приемало като състрадание, съчувствие към самия Сократ, заради личния късмет да го сполети такова женско зло. Семейните сътресения, на фона на свободолюбивия нрав на философа, свадите на арената на политиката, колегите му и в семейството са били огромна тежест за либерал идеалист като Сократ.
На фона на всичко това и вътрешните изтезания на които философа сам се е подлагал, за да достигне истината за нещата вземайки предвид и преклонната му възраст, можем спокойно да твърдим, че ранимата все пак душа на човека Сократ в своя биологически залез вероятно е стигнала до пределите на своята обществена приспособимост и към последните дни от своя живот можем спокойно да мислим, че философа е страдал от сенилна лудост, която напълно е отчаяла атинското общество, самото то дълго издигало в култ прочутия си философ в цяла Елада. Падение било за атинската аристокрация и за колегите му в съвета на мъдреците, народа да слуша безмислените брътвежи на иначе гениалния философ - символ на епохата. Очевидно търпението е преляло всякакви граници и за наше учудване именно това търпение е продължило най-вероятно ужасно дълго време, докато съвета не е взел решение какво да прави със своя колега - така високопоставената личност в цяла Елада - ето защо е било толкова трудно някой да вземе еднолично решение в условията на демократичен политически плурализъм за съдбата на един от народа - неговия вдъхновител и озаконител на народното право. Съдбата на Сократ се е отлагала докато не се е стигнало до пълен консенсус за действията по неутрализиране на проблема. Може да се каже, че именно дългото протакане и липса на ясна позиция на обществото към съдбата на Сократ е показала на атиняните вредните страни на демокрацията. Защото онзи който до вчера пълнеше площадите с тълпи желаещи да го чуят и избиващи се да доловят мъдрото му слово, "днес" се е превърнал в посмешище и людете запушват ушите си за срамните му слова. Разкрепостен, разглезен, обезумял, остарял и грозен - Сократ е бил неугледна картина по улиците на Атина. Културните традиции по това време дълбоко са ценели опита, достолепието и преклонната възраст, старшинството на индивида - младостта е била презирана и нискоценена, освен ако не е ставало въпрос за знатна особа с аристократичен произход. До тези неписани закони гражданите сами стигали с цел по-доброто приспособяване и оцеляване в онези тежки и тегобни времена.
Сократ се оказал огромен проблем за обществото, защото накарал атинското общество да се разедини и разцепи на онези които толерират Сократ заради техния пиетет към възрастта, опита и авторитета му, приемайки принципите на демокрацията и неприемащи осъждането му на смърт въпреки непоносимата му, невъздържана лудост и ексцентричност и на онези които искали да сложат край на обществения резил и да запазят честта и спомена за предишния Сократ жив и в следващите поколения.
Наложило се Сократ да бъде изправен пред обществен съд с тежки обвинения в измяна. Нямало как да обвинят великия философ в лудост - било нелепо, но измяната оправдавала театралния фарс по процедурата на действие на обществения съд. Както се казва било едно голямо фиаско.
При това сценария е бил готвен от мъдреците на града и точно от неговите колеги - като е измислян и съгласуван седмици преди това - те именно най-много са се срамували от загубилия разсъдък свой колега. Едва тогава им дошло на ум, че ако на бедния луд оставят чаша с примитивна растителна отрова, той може спокойно да я глътне в изблик на своята лудост и разгулно поведение. Така и станало - във всичко това имало една почти непрозрима жестокост - автора на този почти брилянтно-театрален бутафорен момент избрал една от най-коварните отрови, причиняващи мъчителна смърт по козите и овцете, като наказание към философа за унижението което е причинил на атинянското общество  - отровата от бучиниш в чашата на Сократ предизвиква силни и болезнени гърчове - човек умира в крайно тежка агония, но така мъдреците са били спокойни и с почти чиста съвест, че философа е умрял от собствената си лудост и самата му смърт наподобява лудост, отколкото да си мислят и да им тежи на съвестта, че те именно са осъдили на смърт лудия Сократ.

Една ужасна, тежка, но правдободна история, изтрита от историческите сведения, за да запази образа на философа неопетнен за идните поколения и за нас включително, заради големия му принос в развитието на гръцкото общество, но която все пак излиза наяве след дълги години лицемерие с гръцки аршин.

Фалшът на една обществена система Да не правиш нищо е единственото свещенно наше право в този свят презрял действието като форма на грях, дори зачатието e грях за извисената срамежлива душа на църквата, която няма нищо против да води лични беседи с дявола - може разговори, може и контакти. Да не правиш нищо и да мълчиш - това са и изконните ти права пред властта- полиция, прокуратура, съд. Да си пасивен до извисеността на философската система на стоицизма - това са мислили и в античния свят - няма как тогава да те обвинят в каквото и да било. Грешката на хората е, че са се движили, както се е движил и Христос, но това води до големи опасения от страна на света, властта и рогатия, защото щом се движиш можеш да отидеш напред. Никой не желае другия да отива по-далеч него - просто конформистична завист. Нещо повече, това е вредно и за политиката, и за обществения живот.
Да не прави нищо и да мълчи е и упованието на църквата - тя не прави нищо и мълчи, но кара другите да говорят пред нея във финната опаковка на изповедта, Тя е статика и консерватизъм, не прави нищо и мълчи за проблемите на света -  за по-неразрешимите от тя. Но не съветва никой да не прави нищо и да мълчи - това е право сам и единствено на годеницата на властта.
Или с други думи по-скоро неофициално, отколкото официално в сегашния момент църквата не прави нищо друго и мълчи за лицемерието на света, разбирайки за греховете ти и получавайки за това огромната си земна власт. Защото тя е институция с делегирани права и власт - както от хората, така и от нейните упования за върховенство и висота - нещо като душевна полиция.

Отново ме накара да се замисля за човешката природа,че нищо не се е променило през вековете!