Случка

Хели Бет

Пътувахме двама във влака,
седяхме сами във купе,
навън се бе спуснал веч мрака,
отивахме но накъде?

Навънка се  сипеха капки,
дъждовни като из ведро,
ний бяхме със свалени шапки
и твое и мое манто.

Тогаз ти ме гушна във тебе,
сложих аз глава на гърди
на твойте гърди тъй потребни
и чувах съпце ти как бий.

И бях о аз толкоз щастлива,
на седмото даже небе
и исках да не си отива
тоз миг с това жребие.

За жалост се ний разделихме,
остана сал спомена фин,
за които се дълго лютихме
ний двама със тоз господин.